Кубадински Forever

Интелектуалците отново се възбудиха. И с право, защото на връх празника на Съединението в екзотичното село Лозница, Разградско, тържествено трябваше да се открие паметник на видния тамошен селянин, бащицата на бригадирското движение и строителя на Димитровград, предводителя на ОФ, вдъхновителя на възродителния процес, човека и ловеца Пенчо Кубадински. Защото се навършват 100 години от раждането му.

Интелектуалците заявиха възмущение и недоумение (и с право) как може при действащ Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен да се вършат такива нагли демонстрации. Но какво да ги правиш – интелектуалците са емоционални люде, а ние, простите граждани, сме длъжни да се отнасяме към предизвикателствата на историята по-хладнокръвно.

Да отсъдим Соломоновски: защо гражданите на Лозница да не издигнат паметник на съселянина си? Всеки иска да има знатни земляци и да се надува с тях, а какво по-знатно от член на Политбюро, главатар на ОФ и изтъкнат ловец, изтребил за чест и слава десетки антилопи, жирафи, носорози и каквото там друго предлагат срещу заплащане!

Сигурен съм, че обществеността на Лозница се дели на две партии: такива, които са чували от родителите си за Пенчо Кубадински като за благодетел на селото по Татово време, и такива, които изобщо не са го чували и не го свързват с възродителния процес, защото и за възродителния процес не са чували. Това е положението, какво си мислите: че от населението блика систематизирана историческа памет ли?

Следователно, общественото мнение няма нищо против паметника, даже е по-скоро „за“. И това е похвално, защото нали всеки патриотизъм трябва да се поощрява, включително местният. Но, струва ми се, положителната нагласа на населението не ще да е била достатъчна за издигането на паметника. Ще да е имало и някаква по-организирана инициатива.

Обичам да се изказвам то теми, с които не съм запознат в подробности, защото мога да си фантазирам. Ето, сега се опитвам да си представя движещата сила на проекта. Тази сила (олицетворена, както се разбра впоследствие, от някой си Ботьо Ботев) е относително състоятелна, тя може да си позволи скромна сума от порядъка на 20-30 хил. лв. в името на регионалната гордост. Тази сила може даже да съдържа и някой скулптор с корени в Лозница или пък просто с Пенчо Кубадински в сърцето, който да извае обветрения му образ pro bono или с щедра отстъпка, а пък зèмлята и другите подробности, дето се вика – от общината.

Силата, застанала зад паметника на Кубадински, е патриотична сила. Днес това е модерно. Има обаче различни патриотични сили. Има патриотични сили, които виждат суверенитета и достойнството на Отечеството в НАТО и ЕС; има сили, в чиито сърца гърми „Шуми Марица“ и нощем сънуват Македония; а има и такива сили, чиито патриотизъм е по-скоро русофилски, кичат стените на кабинетите си с лика на Сталин и членуват в Безсмъртния полк. Мисля, че силата, издигнала паметника в Лозница, е от третия вид. Характерно за тези сили е, че имат големи и меланхолични като руската степ сърца, изпълнени с носталгия по миналото и то не по кое да е минало, а по комунистическото, по „райските“ времена на Тодор Живков. Между другото, на него вече му вдигнаха паметник в Правец, така че „нищо ново под слънцето“.

В крайна сметка кои сме ние, че да нареждаме някому с кого да се гордее, с кого да се хвали и чия памет да тачи посредством паметници и други позволени от закона средства (макар че мога да си представя, ако софиянци решат да вдигнат паметник на съгражданина си Никола Гешев, каква смрад ще настане в левия печат и в средите на „антифашистите“)! Ако хората в Лозница искат да се гордеят със съселянина си, нека се гордеят. Нека, ако искат, и зикурат да му вдигнат на мегдана, ако искат, нека му правят и жертвоприношения на бабички-реститутки – тяхна воля. Очевидно народът, олицетворен по най-демократичен начин от своите общински съветници (12 от ДПС и 5 от ГЕРБ), си е такъв и като такъв е отговорен за делата си и заслужава съдбата си.

Да, обаче не е точно така. Ако народът на Лозница не желае да се съобразява с нищо извън себе си и да вдига паметници на когото си поиска, то нека, ако обича, да не чака от държавния бюджет помощ за общинския и да спре да ходи на работа в града по републиканската пътна мрежа, построена с данъците на хора, които имат други спомени от Пенчо Кубадински. Ако този народ тъгува по соца, да не се блъска за пари от европейските фондове. Ако тъгува по Съветския съюз, сигурен съм, че в Сибир ще го приемат с отворени обятия и ще му дадат да копае сто пъти повече земя, отколкото в Лозница.

Но всяко чудо за три дни. Нещата се уталожиха. Общинските съветници осъзнаха, че за пореден път са гласували нещо, без да се замислят достатъчно – пустият му свят е така устроен, че нещата в него почти винаги имат повече от една последици и да ги предвидиш всичките е предизвикателство дори за много по-светли умове от тези на общинските съветници в Лозница. Няколко дни по-късно научихме, че паметникът не само няма да бъде открит с всенародни тържества, ами ща бъде и демонтиран, за да служи (кой знае?) за преспапие в кабинета на кмета.

А иначе ДПС, което уж се създаде като реакция именно на възродителния процес, да вдига паметник на идеолога му – това вече не е политическо лицемерие, а най-обикновена помиярщина, която обаче, за жалост, вече не впечатлява никого. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.