Тази е може би най-модерната тема, когато говорим за съдбата на Европейския съюз – Европа на нациите/отечествата. Възбудени очакваме изборите догодина, за да видим ще раздруса ли рамене тази Европа като Атлас и ще се изправи ли от своето унижение.
Има политически наблюдатели и академични политолози, за които „Европа на нациите“ и „Европа на отечествата“ са синоними. Аз обаче мисля, че това не е така и че разликата между двете е знаменателна.
Нацията е просвещенска абстракция, търсеща хабитат и оправдание за „гражданина“, какъвто не всеки човек желае да бъде. Отечеството от своя страна е умствено обозримият свят на човека и неговите обитатели. Отечеството е мислимо така, както е мислимо семейството – нещо затворено и завършено, което ни принадлежи и на което и ние принадлежим. Отечеството е много по-интимно от нацията.
Нацията е субектът на държавата, а отечеството е обектът на човека.
То е конкретната обич към родината, близките и паметта за предците. В отминалите времена, когато хората все още са били способни да жертват живота си за нещо, то това е било семейството и отечеството, а не държавата и нацията. Днес тази способност е изчезнала.
Съвременният човек къде по-смътно, къде по-ясно осъзнава, че не може да продължава така, че трябва да направи спасителен завой и да се обърне към нещо истинско. За него е важно да избяга от своето безпътно състояние, но за да го направи, трябва да осъзнае как е стигнал до него.
Всичко започва от хуманизма, който внушава на човека, че сам той е ценност №1, мерило за всичко и най-висше същество във вселената. После идва Просвещението, създава култа към разума на това най-висше същество, за да постулира по-късно индустриалният XIX век, че не съществуват тайни, непостижими за дедукцията на Шерлок Холмс. С Просвещението идват и революциите, а с тях и гордият „гражданин“, на чието име днес наричаме гражданското общество, сиреч властта на неправителствените организации.
Гражданите усъвършенстват индустрията и преди всичко военната. Преживели кошмара на две невиждани до този момент войни, случили се за по-малко от половин век, европейците се заричат никога повече да не правят така, а да живеят в хармония, радост и ситост; избират за свой химн Шилеровата „Ода на радостта“. Идва еуфорията на 1960-те, когато всичко е позволено, насладата е издигната в култ, а всички хора са еднакви в свещения си стремеж да бъдат различни, неповторими и оригинални, да бъдат себе си!
Консуматорското общество достига своя апогей. То е толкова зряло и завършено, че мислителите от края 1990-те сполучливо рисуват неговия портрет. Рисуват манията по пресищането, по презадоволяването с високотехнологични играчки; вечното изобилие, модата и модернсостта, заради които изхвърляме годното, за да го заменим с модерното, вярвайки, че по този начин подкрепяме икономиката, създаваме препитание и работни места, но всъщност задоволяваме единствено мимолетната си суета в надпреварата по „оригиналност“ със себеподобните; рисуват кредитите, които отнемат радостта на търпеливо изстраданото придобиване и хвърлят сянката на съдия-изпълнителя върху близкото бъдеще на днешния щастлив потребител; рисуват развлечението и забавлението като върховно право на цивилизования човек; апологията на глупостта, неграмотността и кича, прогласявана от телевизията и рекламата; откровеното превръщане на лакомията и егоизма в ценности, в задължителни качества за прогреса на модерния човек.
Парадоксът на консуматора е, че колкото е по-свободен, колкото е по-богат, колкото е по-защитен, вместо да става все по-мъдър, добър и великодушен, става все по-инфантилен, дребнав и егоистичен. Цупи се и тропа с краче, когато животът се забави да му поднесе поредната лъскава играчка, за която консуматорът твърдо вярва, че му се полага по право, и поради това е неспособен да бъде благодарен. Парадоксът идва оттам, че свободата на консуматора не е истинска свобода, богатството му не е истинско богатство и безопасността му не е истинска безопасност.
Днес, 20 години по-късно нищо не се е променило, сякаш онези мислители са мислили напразно. Само се появиха нови заклинания. Защо, защо никой не взе поука, защо нищо не се промени за цели 20 години? Защото изследователите на консуматорството от 1990-те чудесно описаха падналото състояние на човека, но не събраха смелост да посочат причините от страх, че модерното човечество ще да ги остракира незабавно.
Защото днес, когато възторжено и просълзено европейците пеят своя химн „Ода на радостта“, никога не стигат до припева:
Прегърнете днес, о, люде,
целий свят вий със любов!
Братя, звездния покров
крие Бог – там Бог е буден:
Кой чела ви свежда, люде?
Чувате ли божи зов?
Там над звездния покров,
Над звездите, Бог е буден!
Ето това е радостта, която Одата на Шилер възпява. Ето това е радостта, която европейците изгубиха и сега отчаяно търсят с какво да заместят, за да се върнат на пиедестала на старото си величие. Но радостта от презокеанския круиз с пращящите под тежестта на деликатесите шведски маси ни най-малко не може да се сравни с радостта от усещането, че „над звездите Бог е буден“.
Причината за целия европейски маразъм, сплин, хандра и съклет, за фрустрацията от безперспективността, е отпадането от Бога или поне от идеята за някакъв бог. Казват: „днешният човек е неспособен на саможертва, защото не признава нищо за по-важно от себе си“. А кое е това „нещо“, което е по-голямо и по-важно от човека и носи по-устойчив смисъл от мимолетните му купени на кредит дрънкулки, които утре даже няма да са модерни?
Търсенето на това „нещо“ не спира, защото човек по природа е двуделен – състои се от материална и нематериална част. И двете части се нуждаят от грижи. Занемарената нематериална част ражда копнежът по магии и хороскопи, по екзотични учения и философии, вярата в извънземни и екстрасенси, ражда дори и ревностният атеизъм, който си е обикновен религиозен фанатизъм от най-примитивен вид.
Но има разлика между истинските ценности и илюзиите. Илюзиите са храна, която не засища. У всяко творение има заложен стремеж към неговия Творец, но милиони съвременни творения търсят Твореца си там, където знаят, че не е. По същия начин се мъчат да повярват, че щастието е в новия голям телевизор, модерните слънчеви очила или екскурзиите в далечни страни, но душата им, макар и затрупана и задушена под хилядите вещи, знае, че щастието не е там и се мъчи.
Ако човекът продължи да бъде нещастен под фантастичното си външно благополучие, ако продължи да живее без истински смисъл и без да вижда цел на съществуването си, то той ще деградира до някакво едро възрастно дете, капризно и проклето, безотговорно и по глупашки невинно, и в крайна сметка ще се унищожи.
Ето това са проблемите на европееца, а не откъде ще минава руският газ.
Това е смисълът на големия спор дали Европа да е федерална или на нациите/отечествата.
Европа ще се спаси. И ще го направи, осъзнавайки себе си като едно голямо пространство на отечествата, отечество на отечествата – църква в онзи смисъл, в който всеки член на тялото не е безсмислена сама по себе си частица, а носи и изразява неговата завършена цялост.
Отдавайки дължимото на отечеството, човекът ще признае, че той не е центърът на света и ще престане да бъде глупак. Отечеството е като семейството – идеал, за който си заслужава да жертваш личния си уют и забавление.
Не случайно последните яростни защитници на консуматорството атакуват именно семейството и отечеството, искат да заменят семейството с фондации, а отечеството с региони. Те знаят, че тези две неща поддържат жив човека дори у най-затъпелия кретен пред телевизора.
Европа трябва да е единна (федерална), за да имаме поне този достъп до информация, култура и здравеопазване, който ни се предлага по подразбиране. Но не като обща нация, защото това е невъзможно, а като общо отечество, в което всеки пази своята цялост и се възхищава от целостта и завършеността на другия. Точно както семейството се състои от завършени личности, така и Европа трябва да се състои от завършени отечества, за да е цяла.
Отечеството е смисъл. А да имаш нещо извън себе си, което те осмисля, означава да имаш цел и устременост. Имаш ли тях, вече си направил първата крачка към своето вечно битие на бог по благодат. Св. Василий Велики казва: „Човекът е твар, получила заповед да стане бог“. Да помислим за това, преди да заровим за пореден път глава в хладилника. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
