Конфликтът между Московската и Константинополската патриаршии във връзка с Украинската православна църква получава всевъзможни коментари. Повечето от тях са политически. Българската публична среда никога не е блестяла с познаване на църковния канон, камо ли с неговото зачитане. И все пак, спорът е църковен, макар и движен от политически подбуди. Разделението е трагедия за Едната Вселенска и Апостолска Църква и припряността, с която непринадлежащи към нея политикани бързат да се изкажат и да изложат чисто злободневните си, конюнктурни разсъждения крие нещо нездраво, дори и сред аргументите им да има верни такива.
Развитието на конфликта ще зависи не от Москва и Константинопол. Последните не за пръв път са на различно мнение по признаването на православни общности по света, но за пръв път са в директен челен сблъсък. Дали разцеплението ще се задълбочи, или ще се „замрази“ за неопределено време ще зависи от останалите легитимни православни автокефални църкви.
Ето няколко чисто политически фактора, с цялото уважение към болката на засегнатите от двете страни и без претенция да изчерпват темата, която е в по-голяма степен църковно-канонична:
Очевидно е по-адекватно границите на автокефалните църкви да следват държавните граници. Църквата е Една, но автокефалните църкви администрират земните и дела в конкретните си диоцези. Когато диоцезът обхваща друга държава, това е предпоставка за политическа намеса и хвърля сянка върху църковните дела. Няма никаква логика Украйна, Белорус или Финландия да са под духовната власт на Москва, Македония – на Сърбия или дори на България. Историческите аргументи тук вкарват политически заряд, а не духовен. От това Църквата губи, а печелят злободневните политически играчи и държавните външнополитически доктрини.
Действието на Константинополската патриаршия има политически подтекст, но той е аргументиран в църковната политика и борба за влияние. От другата страна Московската патриаршия съвсем видимо се е превърнала в инструмент на изцяло светската държавна доктрина на руската държава. Позиционирането за/против Константинопол е отношение към определен дневен ред в политическото поле на религиите – отношения в рамките на православното единство, междуцърковен диалог с католическия свят, екуменизъм и т.н. Обратно, позиционирането спрямо Москва е преди всичко отношение към руската политика на днешния ден.
За добро или за лошо, отношението на православните църкви към конфликта също ще се реши на база на политическия натиск, на който са подложени.
Сръбската църква не желае Македонската църква да получи автокефалия, както и подобен процес да се разшири към Черна гора, където вече има разкол между епископата на СПЦ и „независима“ местна църква, затова ще бъде против създаване на прецедент в Украйна.
Антиохийската патриаршия се намира в Сирия под властта на правителството на Асад, който има подкрепа от Русия. „Умерените ислямисти“ воюващи срещу Асад едва ли могат да разчитат на симпатии от патриаршията. Затова вероятно Антиохия ще подкрепи Москва.
За Александрия не се наемам да прогнозирам.
Румъния е в съперничество с Русия за Молдова и едва ли ще вземе Руска страна.
Йерусалимската патриаршия е в зависимост от Държавата Израел, но и в отношения с Палестинската автономия, от която е голямата част от паството и. Тя ще заеме позиция, съобразена с тези фактори.
Гърция и Кипър, макар и не в безпроблемни отношения с Константинопол със сигурност ще вземат страната на Вартоломей.
Албанската православна църква и тази на Чешките и словашки земи по-скоро са под гръцко влияние.
Българската православна църква ще трябва да съобрази позицията си както със собствената си схизматична история, така и с перспективите пред духовния покров над българите в Македония и Украйна.
В този конфликт Московската патриаршия ще има зад гърба си целия политически арсенал на държавната машина на Русия, докато Константинопол няма държавна подкрепа на голяма световна сила.
Православието има голям, скрит, неосмислен и неизползван потенциал в поствизантийското европейско пространство. Дори и само фактът, че Гърция, Румъния, България и Кипър са заедно в ЕС, превръща Православието в първостепенен духовен фактор в Обединена Европа, ако се потърси единение и общ дневен ред. Ако прибавим и милионните православни общности във Франция, Полша, както и значимото присъствие в Чехия, Словакия, Финландия и Естония, то една разумна и съгласувана православна общност може да влияе на европейския дневен ред и да даде отпор на антихристиянските тенденции в Съюза, вместо да се маргинализира и да позволява да бъде инструмент на външни сили.
Всички тези политически разсъждения обаче са суета и гонене на вятър. Глава на Църквата е Христос. И каквито и земни суети да се развихрят, да надделяват и да отстъпват, накрая ще победи Бог.
Затова: … Лука 12:32
*Текстът е първоначално публикуван във Фейсбук профила на автора. Заглавието е на Консерваторъ
