След като излязоха от Ядрената сделка с Иран САЩ наложиха два кръга от санкции на Техеран. Първият кръг, който влезе в сила август месец, таргетира износа на килими, металургичния сектор и автомобилната индустрия на страната. Вторият, който стартира от началото на ноември, обхваща основно петролната индустрия и банковия сектор в Иран.
Кротката цел на така наложените санкции е да възпрепятстват достъпа на Техеран до долара, а амбициозната такава – да се предизвика промяна в Иран. Според идеолозите им от Вашингтон, тези санкции трябва да създадат такива задушаващи условия в рамките на страната, така че хората там сами да поискат промяната. А дали тази трансформация ще се ограничи само до промяна в поведението или ще прерасне в промяна на режима, зависи от нагласите и потребителските вкусове на местното население.
Стремглавото обезценяване на иранския риал, на което сме свидетели на практика почти през цялата 2018 г, е аргумент в полза на политиката на санкции. Но потушаването на протестите там, така както и допълнителното овластяване на Революционната гвардия за сметка на алтернативните властови центрове, подсказват по-скоро за неуспеха на санкционния инструментариум.
Въпросът тук обаче не е само в Иран. Когато някоя страна попада под обхвата на санкции, страда не само тя, но и другите държави, с които наказаната такава прави бизнес. А това важи с още по-голяма сила, когато говорим за страна, която е богата на природен газ и петрол, какъвто е случаят с Техеран. Тук дори ще оставим настрана факта, че Иран не се представя достатъчно добре в търговията си с енергийни ресурси, предвид на количеството от тях, с което разполага. Но за това разминаване обаче допринасят и фактори като налаганите санкции, които притесняват компаниите и инвеститорите в бранша (френската “Тотал” и руската “Лукойл” вече напуснаха Иран, въпреки че Европейският съюз и Русия подкрепят Ядреното споразумение).
Въпреки санкционния дамоклев меч, който виси над главата на Иран, без значение дали има или няма Ядрено споразумение и кой го изпълнява и кой не, за 2017 г. страната е шестата по износ на петрол държава (с 4.8% от световния дял, чиято стойност се равнява на около 40 млрд. долара). А по традиция значителна част от приходите на Иран от износ са именно от изкопаеми горива (за 2017 г, това са около 48-49 млрд. долара или 80% от стойността на целия износ).
Както казахме обаче, с налагането на американските санкции върху страната ще пострадат и търговските партньори на Иран, а не само приходите на държавата. В случая с износа на петрол, това са най-вече Китай и Индия, които са основните две дестинации за персийски петрол.
Ако към Индия и Китай добавим и Турция, която също е потребител на иранските природни ресурси, ще обобщим коалицията от държави, която, един път, закупи руския зенитно-ракетен комплекс С-400, и, втори път, получи от Вашингтон временна “отсрочка”, за да може да се адаптира постепенно към наложените на Иран санкции.
Подобен жест от САЩ обаче не получиха Обединените арабски емирства (ОАЕ). Тази арабска държава никога не е използвала анти-американската реторика на Турция, не е в търговска война със САЩ като Китай и не е заплащала покупките си в рубли като Индия.
Външната политика и политика за сигурност на ОАЕ прави от Емиратите един от най-последователните партньори на Вашингтон. Последното се вижда дори и в паралел с друг отдаден съюзник на Вашингтон от региона – Кралство Саудитска Арабия.
За разлика от Рияд, Абу Даби не спекулира с желание за закупуване на С-400. Емиратите оборудваха ядрената си електроцентрала “Барака” с южно-корейски реактори и се задължиха с изпълнението на т.нар. “златен стандарт”. На този фон, Саудитска Арабия, която също иска да развива ядрена енергетика, но не желае да се ангажира с отказ от обогатяване на уран и преработка на плутоний, гледа включително в руска посока за удовлетворяване на своите ядрени амбиции, най-малкото, защото Москва не изисква обезателно въпросния “златен стандарт”.
Именно ОАЕ е една от тези особено близки до САЩ държави, които обаче ще пострадат от наложените от Вашингтон санкции срещу Иран. Просто между ОАЕ (и конкретно Емирство Дубай) и Иран текат прекалено много пари, хора и услуги.
За фискалната 2017 г. износът и реекспортът от ОАЕ към Иран е бил на стойност 17 млрд. долара (т.е. тук става дума за стоки, чиито произход не е само от ОАЕ, но и от трети страни). Последното е логично, с оглед на това, че пристанището Джебел Али в Емирство Дубай се е превърнало в търговски хъб за Иран, с помощта на който Техеран е заобикалял и предишни американски санкции.
С дял от 16.8%, ОАЕ е вторият най-голям търговски партньор на Иран за 2017 г. (след Китай и малко преди Европейския съюз). През същата година арабската страна отговаря за почти 30% от вноса на персийската държава.
ОАЕ изнася за Иран повече, отколкото, например, за една много близка културно и политически страна като Саудитска Арабия: 5.1% от износа на ОАЕ (на стойност 8,8 млрд. долара) отива за Техеран, докато този на Емиратите за Рияд е 3.9% от общия им (на стойност 6.7 млрд. долара). Нещо повече, арабската държава изнася повече за Иран, отколкото го прави и за САЩ: за Вашингтон износът е 1.9% от целия на Емиратите (на стойност 3.27 млрд. долара). Друг е въпросът, че Абу Даби внася много повече от САЩ, отколкото от Иран (около 19 пъти повече).
Тук трябва да кажем, че през 2017 г, когато бе иницииран икономическият бойкот на Катар, като основна причина за който бяха посочени отношенията между Доха и Иран, то арабската държава тогава го отнесе за много по-малко от това, което прави емирство Дубай като част от състава на ОАЕ.
Междувременно, между 5 и 8% от населението на Емиратите е от Иран (разположени най-вече в Дубай, където има и ирански културен клуб). Именно в Дубай са регистрирани почти всички от онези около 10 000 ирански компании/фирми, които функционират на територията на арабската страна. Дубай е и основният вносител от емирствата на ирански кондензат (или т.нар. “лек петрол”), с количество между 107 хил. и 150 хил. b/d. В едноименния порт във Фуджейра пък има складове с иранско гориво, които продължават да се търгуват свободно.
Тази икономическа обвързаност на Дубай с Техеран не предполага официалната антииранска политика, която водят ОАЕ. Последната обаче е в много голяма степен функция на Абу Даби и престолонаследника Мохамед бин Зайед ал Нахаян, отколкото на шейха на Дубай Мохамед бин Рашид ал-Мактум. Икономическата задлъжнялост на Дубай спрямо столицата на Емиратите може би е част от причините, поради които Абу Даби води, а Дубай следва (през 2009 г. Абу Даби даде заем от 10 млрд. долара, а през 2014 г. рефинансира Дубай с два пъти по-голяма сума, така че емирството да може да погасява натрупващите се задължения на държавните му фирми). Друг е въпросът, че някои от тези фирми, като Dubai World, участват активно във външната политика на Емиратите.
Може би тази ръководна роля на Абу Даби във формирането на външната политика и политика за сигурност на ОАЕ е част от причините, поради които САЩ пренебрегват на този етап икономическите отношения на Дубай с режима на аятоласите в Техеран. В крайна сметка ОАЕ, погледнати отгоре, са стриктен поддръжник както на стандартните американски политики в региона (от санкциите срещу Иран до евентуалното сглобяване на “арабско НАТО”), така и на специфичните на Доналд Тръмп (като сближаване на отношенията между арабските държави и Израел и смекчаване на арабското застъпничество за Палестинската автономия).
Така или иначе, въпреки че американският мерник на санкциите е насочен срещу Иран, част от неговия залп ще рикошира в ОАЕ. За това свидетелства вече преориентирането на част от иранския бизнес от Дубай в посока Оман, Катар и Турция.
Или както би казала народната мъдрост – де го удряш, де се пука.
Ако пък я адаптираме към онзи ландшафт: да погнеш аятолах, да хванеш шейх.
