Единственият десен френски философ и ерудит,
Жан Бруно Владимир Франсоа дьо Пол Льо Февр д’Oрмесон, имаше толкова дълъг живот, колкото са името и родословието му. Роден в Париж на 16 юни 1925 г. сл. Хр, той е толкова консервативен, колкото един философ във Франция след Революцията може да бъде. Д‘Ормесон е също толкова рожба на противоречието, колкото са и неговите книги, в които той си играе с логиката и абсурда, с езика и двусмислието. Консерватор със заслуга за допускането на първата жена във Френската академия – Маргьорит Юрсенар[i], традиционалист, който почита културата на Европа, но сам се обявява за „секуларен католик, но не и атеист[ii]“, за когото Синът е по-важен от Отеца:
„Бог не може да бъде познат, но, Иисус може да бъде обичан. Невъзможното знание се трансформира в любов“
Като човек на логиката, той не може да пренебрегне Разума в своето търсене и сам става противоречието, срещу което се бори, като изследва познанието само през очите и ума. Винаги млад, автор на над 40 книги, много от които плод на неговите метафизични търсения, той е включен още приживе в „Плеядата“, храма на френската литература, което го превръща в едно от редките изключения. Нещо повече – като единствен десен философ и редактор на „Фигаро”, той остава глас на консерватизма в една държава, оформена изцяло от идеалите на Революцията – егалитаризма, масовите екзекуции и свободната любов. Това е един умерен, културен консерватизъм на ХХ-ти век, пропит от патриозъм и любов към френския език, но различаващ се от съвременната националистическа вълна. Д‘Ормесон е пазител, ако не на историята, то на културата, на миналото, на наследството на Европа – той не вярва в историчността на историческата наука, като изхожда от философски, но не от математически и физични позиции. Стойността на творчеството му е неизмерима по своето богатство на мисълта и по информацията за европейската история и култура – този, който не вярва в историята, е осъден да стане част от нея. Той все още не е оценен извън Франция, тъй като много от романите му не са преведени. У нас са преведени на български език „Историята на скитника евреин”, „Докладът на Гавриил”, „Бог – неговият живот и творчество“ и „Славата на Империята“.
Обективността на историята
„Бъдещето принадлежи на Бог, но миналото принадлежи на историята“
Юст Дион (d’Ormesson 2018: 585)
Жан д‘Ормесон е писател, който обича диалога, противоречието, дискурса. Синтезът на противоречията е това, което той иронизира в „Слава на Империята“ (Фиг.2).
Книгата е написана в рицарския дух на историческо изследване от XIX-ти век и хиперболизира неговия романтизъм по същия начин, по който Сервантес хиперболизира романтизма на рицарските романи от своята епоха. Д‘Ормесон свежда историческото изследване до абсурд – изворът за историята на Империята е само един човек, Юст Дион[iii], за когото не е сигурно дали е съществувал пък и да е съществувал, дали той не е самият прославен император Алексий, който възвеличава сам себе си. Въпреки това, съмнение не може да има и в най-дребния детайл на повествованието:
„Именно в този смисъл безспорно най-големият от историците на империята написа някъде, че легендата за Алексий беше най-напред образ и отражение на нашите надежди и мечти. Не че все още може да остане някое съмнение относно реалността на фактите, тяхната хронология, значението на реформите и завоеванията, подредбата на събитията и ролята на действащите лица: достоверността на целостта на картината, на която авторът посвети живота си, в проучване на проблемите, което окончателно отхвърля множество остарели трудове и дори, смея да вярвам, точността на подробнстите никога няма да бъдат подложени на съмнение от никого. Но всяка култура, всяка епоха, всеки дух ще промени осветлението и тълкуването, ще сложи акцента върху Тавмант или Гандолф, Бруенций или Логофил, жестокостта или светостта, приемствеността или обновяването, имперският порядък или презрението към величията. Ето защо с право бе написано, че Алексий е много повече от Алексий.“
В този абзац (d’Ormesson 2018:585-6) е добавена бележка под линия в края на първото изречение, която сочи към същата книга, глава и страница. Това е затворената примка от време, в която авторът на историческото изследване сам себе си поражда и доказва като историк ex nihilo. Той е най-големият историк според своето мнение, т.е. – според мнението на най-големия историк. Това е обратното на изказването на Нютон (Newton 1675):
„Ако съм видял по-надалеч от другите, то е защото стоях на раменете на гиганти“
Научният метод се състои в постепенно изграждане на сградата на истината, върху поставените от предишните изследователи основи – понякога се налага тези основи да се разрушат, за да се издигнат по-устойчиви, особено в науки като историческата, които силно зависят от недостатъчно количество данни и времето може да промени радикално предишните изводи с разкриването на нови доказателства. Всичко това обаче противоречи на идеята един автор да обори всички предишни твърдения, като се основава на една Вавилонска кула от извори – един-единствен историк, Юст Дион, цитиран от друг историк, на свой ред цитиран от трети и така в безкрайната верига на авторитети по въпросите на Империята.
Търсенето на обективната истина в историята е обречено да намира отражения в огледалото на данните, интерпретации според собствените възгледи на историците, проекции на текущото знание и разбиране назад в миналото и така да поражда абсурди – така дори обективните факти пораждат безброй интерпретации и създават истина, която е много повече от истина – защото е мит. В него се преплитат всевъзможни невъзможности, връзки между най-отдалечени епохи и времена, единство на многообразието, абсурдни истории, като тази с писмото на Алексий до Баламир, видяно от Марко Поло в Пекин, после появило се във Венеция, минало през Медичите, херцог Дьо Люин, херцогиня Дьо Шеврьоз, видяно от Сен-Симон, попаднало след това у Д‘Артанян и един от предците на самия Д‘Ормесон, за да свърши в ръцете на Коза Ностра. Подобни безкрайни вериги от неправдоподобни събития са чести теми в книгата, която демонстрира колко тънка е границата между историята и мита, когато човек е готов да повярва в нещо, което желае да бъде истина.
Темата за мита в историята е сребърната нишка в повествованието на Д‘Ормесон, от началото до края на неговия роман. Случайните прилики между отдалечени във времето и пространството епохи тук намират своето „логично“ обяснение – дори приликите на езиците на Империята с доколумбовите езици на индианците в Мексико и Перу са доказателство за изгубения континент Атлантида. Всичко е закономерно и нищо не е произволно – зад всичко прозира Алексий, всичко е ехо и отглас от Империята. Той е в битката при Хейстингс през 1066-а, той е в Константинопол при падането му през 1204 и 1453 г., разпознат е от Сервантес при битката в Лепанто през 1571 г., той е адмирал Алексеев през руско-японската война от 1905 г. Пак той разкрива тайната на печатащата машина на Гутенберг, изпуска ябълка в краката на Нютон, разкрива тайните на относителността на Айнщайн. В Румъния поздравяват за Великден с „Траяска капитанул Алексие “ – „Да живее военачалникът Алексий“.
Алексий е самият въплътен дух на историята, на мита и на интерпретацията, на създаваното от човека минало, над което „Бог няма власт“ по думите на Юст Дион – единствения историк на Империята, за когото не се знае дали е съществувал наистина, но е неоспорим авторитет по отношение на нейната история. Казал го е самият император Алексий, цитиран от Юст Дион :
“Властта покварява – казвал Императорът. – А абсолютната власт покварява абсолютно… Но който е избрал да управлява, да води хората, които не винаги са добри, да обявява война или да подписва мир, е избрал властта, бруталността, насилието и кръвта така, както Филократ избра справедливостта, а Юст Дион – истината”
Така истината затваря кръга на логическото съждение, като безкрайно самопотвърждение на истинността на твърдението. Юст Дион цитира императора, който говори за Юст Дион, който цитира Императора… Историк пораждащ историята, която описва и от която се скрива:
„Голямата липсваща сянка е тази на Юст Дион: историкът изчезва зад историята, която сам разказва и прикрива дори и следите си. Какъв творец!“
Нещо повече – предназначението на историята не е да описва миналото, а на миналото – да създава историята:
„Юст Дион с право пише, че Империята се простирала до края на земите и че Императорът бил бог за Империята. И наивно, а може би лукаво, добавя, че всичко живеело единствено за Императора, а Императорът живее чрез историка: вероятно [тщестлавие] на един верен служител и най-вече на един учен човек, но също тъй и истина.“
Иронията, която Д‘Ормесон прилага към егото на учения, напомня по форма (без да твърдим, че е свързано) на описанието на антропния принцип у Тери Пратчет (Pratchett 2006):
„Мнозина са наясно със Силния и Слабия антропен принцип. Според Слабия принцип е страхотно забавно Вселената да е подредена по такъв начин, че хората да еволюират до степен да си изкарват прехраната като преподаватели в университети. Силният пък гласи, че целият смисъл на световното битие се състои не само в това хората да работят в университети, но и да пишат срещу главозамайващи хонорари книги, в чиито заглавия непременно присъстват думите „космос“ или „хаос“…
Професорът по антропика от Невидимия университет стигна до прозрението за Специалния неизбежен антропен принцип. Според него единственото оправдание за съществуването на Вселената беше появата на Професора по антропика. Така само изрази в по-строги понятия една теория, към която тайничко се придържа всеки от нас, стига името му да е вписано в съответната графа.“
Едни и същи събития могат да имат множество интерпретации така, както с едни и същи аргументи може да се стигне до множество изводи в зависимост от теглото, което се дава на всеки от тях:
„Филократ изглежда е бил по-възмутен от Исидор от това, което Леон Блум нарича „цинизма“ на Алексий, Жорж Сорел – неговата „дълбока честност“, а Ленин – неговия „реализъм“.“
Как би могла историята да е обективна, ако е възможно да се интерпретира и разбира различно от всеки изследовател според неговата ценностна система? Книгата е не само иронична, в редки нейни пасажи авторът си позволява да е до болка откровен под булото на абсурда:
„Наука без принуда и без заключения, съветник без мнение и преподавател без уроци, всемогъщ и впрочем ненужен прорицател на едно вече сбъднало се бъдеще, историята е пророкът на едно минало, което тя преди всичко има за задача да изобрети.“
Историята има ограничена достоверност, а обективното ѝ съществуване извън интерпретациите на съвременните изследователи е до голяма степен мит – това е тезата на Д‘Ормесон. Ако тя допуска противоположни тълкувания, как би могла да бъде обективна?
„Тъй понякога историята раздава щедро своите благодеяния едно след друго. Едни ще видят в това безразличието на случайността, други – напротив, съчетаното въздействие на усилия и талант.“
Историческите изследвания в представите на специалистите са една безкрайна стълба от блокове, в които всеки следващ се подава малко по-напред, с по-смели предположения и тълкувания, а всички те се крепят на един начален блок. Ако стълбата стане достатъчно висока (от множество авторитети, крепящи се един на друг и така чак до оригиналния първоизточник), то смелостта на предположения на най-съвременните авторитети може да бъде произволно голяма. Тази конструкция ще е устойчива. Това е мечтата на специалистите по исторически изследвания според книгата, както измислените като сър Алън Картър Бенет, така и истинските като Арнолд Тойнби, защото с напредъка на Времето височината на кулата може само да расте, докато събитията се отдалечават от нас. Иронията е, че този социален конструкт на историята с право се иронизира от Д‘Ормесон, но е физически възможен – Фиг.3 (Johnson 1955)
Империя на културата
Историята на Империята изглежда съшита с бели конци – тя е такава, урок по скептицизъм към лесните изводи от повърхностни прилики между лица, мотиви и сюжети, разделени от епохи във времето и океани в пространството. Конците обаче служат за нещо друго – Историята на Европа все пак е едно цяло, културата на Европа е едно, ако и всяко нещо да не е причина и следствие на всяко друго. Тези конци са имената, които се повяват в книгата, заедно с бележките под линия, източниците, сред които и Дж. Р. Р. Толкин с Войните на Империята (!), библиографията и именния показалец на хора по места. Всички исторически митологеми (защото какво е историята, ако не максимално правдоподобен мит?) са обединени в едно. Това е препратка към „Единното“ или трансмутацията на историцизма в мистицизъм, като част от алхимията на човешкия митопоетизъм, от който и учените не могат напълно да избягат:
„Накрая, най-важното е да отбележим безбройните препратки към Империята или към Алексий в класическите произведения на различни литератури, от Арсаф и Елоиза на Пиер Корней до Тургенев и Александър Дюма, от мадам Дьо Севинье и Сен-Симон до лорд Байрон и Вилие Дьо Л’Ил-Адам, от Волтер до Карл Маркс и Фройд, от Амио и Анри Етиен, от Рабле и Монтен до Юго и Арагон, от Петрарка и Лопе де Вега до Хайнрих Хайне и Хорхе Луис Борхес. Естествено, би било невъзможно да си създадем що-годе точна представа за ролята и мястото на Алексий, ако не препрочетем Сервантес, Шекспир, Гьоте, Шатобриан и най-вече, Данте.“
Всички тези имена и много други се появяват отново и отново в текста, заплетени в невъзможни ситуации и възмутителни тълкувания, в абсурдни аналогии и комични реминисценции, като ехо от миналото, привиждащо се на автора във всяко лице от по-късни епохи, чиято единствена близост с оригинала е неговата общност в Единното. Д‘Ормесон има подмолна цел – да запише в една книга имена от Европейската култура, да ги обедини през призмата на абсурда, за да се запомнят чрез смеха по-дълго. Целта му е читателят да се поинтересува, да прочете Данте, Хайне и Монтен, да пренесе факела и през следващата епоха, за да не изчезне споменът. Историята, смята Д‘Ормесон, е памет и също като всяка памет фабрикува връзки, които не съществуват; предлага прости и лесни обяснения, тълкува според ситуацията и човека; оцветява миналото в розово, а с времето изображенията избледняват и остават само схематични фигури, готови да приемат нова плът, щом нови образи от настоящето нахлуят в нея.
БИБЛИОГРАФИЯ
D’Ormesson, J., Sungarski, V. (2018) La Gloire de l’Empire, Éditions Paradox [Ж. Дормесон, В.Сунгарски (прев.) (2018) „Славата на Империята”, изд. „Парадокс”]
Johnson, Paul B. (April 1955). “Leaning Tower of Lire”. American Journal of Physics. 23 (4): 240–240https://aapt.scitation.org/doi/10.1119/1.1933957
Newton, Isaac (1675). “Letter from Sir Isaac Newton to Robert Hooke”. Historical Society of Pennsylvania. Retrieved 20 January 2019.
Pratchett, T. (2006) The
Hogfather, Vuzev [Т. Пратчет (2006), „Дядо Прас”, изд. „Вузев”]
[i]https://www.nytimes.com/1981/01/23/books/first-woman-takes-seat-with-france-s-immortals.html
[ii]https://www.la-croix.com/Culture/Livres-et-idees/Jean-dOrmesson-une-espece-dagent-secret-Dieu-2017-12-05-1200897076
[iii] Името му е смесица от латински и гръцки – Юст е латинската дума за истина, а Дион е препратка към винарските култове в Елада – in vino veritas, т.е. романтичното опиянение от историята.
