Някъде в същата онази далечна 1762 година, когато Русо публикува своя фундаментален труд „За обществения договор“ и с него слага началото на съвременния свят – добър или лош – в същата тази година един рошав монах се провиква в здрача на Зографския манастир: „От днеска нататък българският род история има и става народ“. Или поне дядо Вазов твърди, че се е провикнал с тези думи. С това, освен че се отбелязва раждането на „народа“, се поставя и началото на традицията за него да се говори в трето лице с изключение може би само на първоличното дядо Славейково „не сме народ, а мърша“. И наистина, за народа говорим винаги в трето лице, сякаш го няма, сякаш само сме чували за него, но никога не сме го виждали, колкото и да е важен той за нас.
Хората исторически, икономически и идеологически се делят на две големи групи: народни закрилници и народни изедници. Тоест хората не принадлежат към народа, не са народа, а само го закрилят или изеждат. Към групата на закрилниците спадат хайдутите и партизаните, а към групата на изедниците – чорбаджиите и фашистите. В по-ново време изедниците са депутатите (народните представители), а като закрилници може би ще се оформят мутрите от 90-те години, само още мъничко да се увеличи историческата дистанция и народът да викне, пък да им запее песента: „Ооо, тигре, тигре!…“
Но щом хората и народът не са едно и също, то може да се направи и още по-голямо обобщение: човеците се делят на хора и на народ. Като „народът“ е нещо особено и съвсем отделно.
Как да дефинираме понятието „народ“? Очевидно досегашните дефиниции – хора, които живеят на една територия, говорят един език и прочие – не вършат работа, защото не се отнасят за хората в качеството им на народни закрилници и народни изедници. Или, иначе казано, хората (закрилници и изедници), които живеят на една територия и говорят един език, не са народ, защото са нещо друго и различно от народа, както стана ясно. Ето защо много по-добра би била следната дефиниция:
„Народът е митично образувание, което може би се състои от някакви хора и което никой не е виждал, но което е източник на чувство за вина и повод за репресии.“
Да вземем например „народния съд“. Макар че се казва така, в него отново не можем да видим „народа“, а само народните закрилници, които разстрелват народните изедници в името на народа. И в негово отсъствие. Тези разстрели оповестиха раждането на една нова България, която е вече „народна“ република и в която всичко се прави за благото на народа. Вече нямаше богаташи, пък и да имаше някой, то той не беше „народен изедник“, а беше „човек от народа“ (в началото на 80-те имаше филм за Тодор Живков с такова заглавие). Така народният изедник се превърна във „враг на народа“ – защото винаги трябва да има добри и лоши, като лошите дават повод на добрите да се държат лошо. Врагът на народа обикновено беше човек, който разказваше вицове за човека от народа. Между другото, вицовете са най-хубави, когато са забранени и то в името на народа. Сега вече няма такива вицове.
По-важно е обаче раждането на една друга идея по същото време – идеята за народа като собственик. Въпреки че никой не го е виждал и никой не знае как би изглеждал един нотариален акт на негово име, „народът“ изведнъж става собственик на всичко. Народът притежава всичко, а „хората от народа“ начело с „човека от народа“ управляват тази собственост от името на народа и за благото на народа. От това обаче на народа не му става по-добре – факт който научаваме от народните трибуни, наречени дисиденти, които в епохата на гласността говорят от името на народа, който е собственик на всички блага в народната република.
Ето че идва моментът „народът“ да се превърне от субект на собствеността в субект на властта. Когато народът е на власт, това на старогръцки се нарича „демокрация“ – управление на народа. Той, народът, и по време на народната република уж беше на власт, ама само уж, както уж беше и собственик на средствата за производство, чийто фактически собственик беше държавата, а пък тя беше в ръцете на „човека от народа“ с благословията на „великата страна“ – приятелка и покровителка на всички народи по света. Сега, когато „народът“ наистина пое властта чрез демокрацията, трябваше да се раздели със собствеността, която премина отново от народа към хората и това се нарича „приватизация“.
Вярно, че доста „хора от народа“, близки в миналото до „човека от народа“, успяха да получат собственост чрез приватизация по същия начин, по който навремето дядовците им получиха власт чрез експроприация. Но това не променя общата картина – по-добре собствеността да бъде у хората, отколкото у народа.
Започна така нареченият „преход“, който според мен отдавна е свършил, но има хора, според които още не е. Това няма значение. Важното е, че по време на прехода се случиха две важни неща. Първо, богатството на нацията (БВП) се увеличи 5-6 пъти и сега „народът“ живее много по-добре, отколкото живееше в началото на прехода. Второ, смени се едно цяло поколение и епохата на „човека от народа“ се отдалечи достатъчно исторически, за да започне да навява носталгични чувства у не особено интелигентните и информираните. В социалните мрежи започнаха да се появяват изказвания като това:
Да върнем останалото от държавата в ръцете на народа! НАЦИОНАЛИЗАЦИЯ на незаконно придобитото! Събуди се, НАРОДЕ! (Facebook)
„Хей народ поробен! Що си тъй заспал!“ – провикна се Стамболов 111 години след като монахът, с когото започнахме, обяви раждането на народа. Сега очевидно отново има хора (и отново различни от народа), които смятат, че народът е заспал и че трябва спешно да се събуди. Да се събуди, отново да стане собственик на нещата и всичко да започне отначало. Такива настроения си имат своите предпоставки извън границите на нашата територия. Но тези предпоставки вече не са в народовластието (на гръцки „демокрация“), а във вулгарното народнячество (на латински „популизъм“). Популизмът е болест, обхванала цивилизования свят в такава степен, че вече е разяла политическия му организъм. Болните от популизъм политици обещават на народа неща, които дори и народът (ако е такъв мъдрец, какъвто го изкарват) не вярва, че могат да се изпълнят. Левите популисти обещават на народа добруване веднага, а десните популисти признават за временни несгоди, но в името на бъдещото абсолютно и безкрайно добруване на народа. И двата вида популисти си приличат в това, че очертават образа на един абстрактен колектив, пред който индивидите трябва да преклонят глава. Уж всеки човек е ценност сам по себе си, но излиза, че „народът“ е по-ценен от него и човекът трябва да живее в положението на перманентно заподозрян в недобросъвестност по отношение на „народа“.
Колективът не е лошо нещо, стига да го разбираш като общност, а не като мравуняк – разлика очертана още от Достоевски в „Бесове“. Общността е съборност, тоест общо живеене при пълно запазване и уважение на индивидуалността на всеки човек, у когото като в холограма се съдържа промисълът на цялото човечество и на цялата вселена. При такова разбиране за живота и човека образът на „народа“ е просто плашило, извинение за някого да ти стори зло не от свое име, а от името на „народа“. За нормалните човешки отношения истинска стойност има понятието „другият“ – всеки един отделен човек, към когото подхождаш с обич и уважение заради неговата неповторимост. И за разлика от „народа“, „другият“ може да ти отвърне със същото, дори да не живеете на една територия и да не гледате една и съща телевизия. Ако десет „други“ хора те обичат, това е нещо много по-голямо и истинско от „любовта“ на всички „народи“ по света. Народът не може да изпитва чувство. Той може само да насажда чувства – най-вече чувство за вина че не си му се поклонил достатъчно дълбоко и не си му дал всичко, което той очаква от теб. Някой със сигурност ще каже: „Ама у мен народът поражда и други чувства. Аз съм горд, че съм син на този народ!“. Добре. Нека е така. Но казвайки „аз съм син на този народ“, ти за пореден път казваш, че не си част от „народа“, че „народът“ е нещо друго, нещо извън теб, нещо обективно и в никакъв случай не нещо субективно. В най-добрия случай твой родител, но не самият ти. Защото не можеш да кажеш „аз съм народът“ и същевременно да си негов син, да го обичаш или да не го обичаш, да си му верен или да го предаваш, да си му закрилник или изедник. Уж е една от най-безспорните ценности, уж е нещо много свято, към което всички имат дълг, но все пак „народът“ си остава загадка, за която много трудно се говори в първо лице. Народът винаги е „някъде там“, имаме към него ангажименти, даже дълг. Но къде съм аз? Аз част от народа ли съм? Ако съм „враг на народа“, враг на себе си ли съм? Ако предам интересите на народа, своите интереси ли предавам? Ако обичам народа и съм готов да се жертвам за него, краен егоист ли съм? Ако пък аз не съм народа и не мога да бъда нищо друго освен негов слуга или негов враг, то къде все пак е Народът, как можем да се срещнем с него, можем ли да си говорим и има ли той какво да ни каже. В крайна сметка, кой сте Вие, г-н Народ?
