[et_pb_section bb_built=”1″ admin_label=”section” _builder_version=”3.0.50″][et_pb_row admin_label=”row” make_fullwidth=”on” background_position_1=”top_left” background_position_2=”top_left” background_repeat_1=”no-repeat” background_repeat_2=”no-repeat” _builder_version=”3.0.50″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” custom_padding=”25.4375px|0px|25.4375px|0px”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_text admin_label=”Text” _builder_version=”3.0.51″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Какви ги приказва той? Виж го ти!Употребява думи, които ние не разбираме…
“Ето, приближават се мили и любезни щастия – те ще ни упътят.” – Метерлинк, “Синята птица”
“Ние сме далечни наследници, призовани в името на толкова много завещания.” – Рилке, “Мелодията на нещата”
Недомлъвното великолепие на последната мисъл не ме възпира да внеса една малка, индискретна поправка – уви, считам се наследник на немного, дори съвсем малко на брой завещания; някои от тях изглежда да са невалидни и дори в известен смисъл се чувствам обезнаследен. Напълно е възможно да употребявам думи, които никой вече не разбира. Обезнаследените са склонни към известна приповдигнатост. Не мога да изведа един легитимационен потенциал от “изконно” българското, да речем, от конските опашки на Аспаруховите българи или от вълка в българските народни вярвания. Навремето един български фолклорист изключително аргументирано ми обясни колко чуждо на българите с оглед на този архаичен грунд се явява оперното изкуство – освен че не го разбрах, не му и повярвах, защото се предрешаваше кат’ един Кузман Шапкарев, а не бе спретнат като любимите ми възрожденски дейци, ходеше с размъкнати пуловери, които трябваше вероятно да наподобяват някакви изконно български, бодящи власеници. Той, струва ми се, бе избрал кондензационната енергия на възрожденското, ала в перспективата на едно предвъзрожденско, в която му се разкриваше един все по-пуристичен екстракт на българщината. Изглеждаше да е краен в изискването си, но в крайността му се съглеждаше една половинчатост. Списъкът му можеше да бъде продължен с други, чужди на българите неща, до, бих казал, пълно обезбългаряване – чужда земя (неавтохтонност), чужд славянски примес, чужда християнска религия, чужди византийски литературно-жанрови образци, чужди освободители, чужда династия, чужда съветска власт, чужд валутен борд, чужди американски супермаркети… Така, макар и далеч по-изискано, видя тази неадекватност на унаследеното, но неусвоено “чуждо” и на неудостовереното и чуждеещо се “свое” Янко Янков, чийто философично-символичен отказ от толкова неясната българска специфика го отведе в Дрезден и към фаталната развръзка на англо-американските бомби.
Изискването за безусловна българщина не е по силите, макар че в писалището на дядо ми, върху което пиша и аз, имаше много визитни картички с поздрава на паисиевците: “Чрез българщината за България!” Избрал съм друг конденз, по-добре прилягащ на дребнобуржоазния ми произход – буржоазните експонации на българското. Все пак аз съм съвременен човек и търся основанията си в синтеза на модерността. Съвременен, ала недотам, че да не подусетя по снимчици, че покойната Людмила Живкова, героиня на едно напълно чуждо ми съвремие, снабдена с ръкавички и тюлена шапчица, е имала склонността да се инсценира досущ като една Царица Йоанна в градините на Евксиноград и дори се е ползвала от нейните шапкарки и шивачки. Тази травестия отпърво ме огорчи, а след туй ме обнадежди. Казах си – образецът на буржоазна приятност е бил така силен, че му се е поддала дори една пролетарска щерка, която за по-голяма убедителност на инсценировката разви и един немарксически мистицизъм, който не се спря с Дънова, а я запиля в унисон с географията на социалистическата политикономия в далечна Индия. Смътната роля на Райнов тук идва да покаже не само ефикасността на буржоазните образци на светскост, но и тези на буржоазно-декадентско отровителство – пролетарското дете бе безвреме покварено, досущ кат’ една Ирина в омаята на тютюневите изпарения (дискретният чар на буржоазията). С малка, но съществена разлика – гибелта на обуржоазилата се соцелитна дама, мисля си, се дължеше на онази половинчатост, която я бе възвела до сладостите на буржоазния луксус през недоразумителността на един съветски преврат, който съсипа любезното ни отечество.
И тъй, оскъдният списък на моите завещания дава известна представа за възгледа ми за българската ситуация, в която аз съглеждам половинчатост в следването на вече избрани образци и изоставянето им в хода на едно ползване на парче; хвърля светлина върху наследствата, които съм в състояние да разпозная в нея и които, трябва да отбележа, са по силите ми, и спрямо които имам трудната свобода на самоволен и идеологически необременен ангажимент. Този ангажимент е ангажимент към произхода ми, а произходът никога не е половинчат. Не съм в състояние, чувствам се длъжен да предупредя, да имам един така обобщен поглед връз нещо така обхватно и комплексно, каквото представлява “българската ситуация” и ако все пак се осмелявам да се произнеса, то е, защото съглеждам обнадеждаващото условие всяка ситуация да бъде в някаква степен конкретна. Възбуждането на питането е в посоката на една задоволителна конкретност. Маскировъчната неконкретност на тази ситуация се състои в печалното положение, че значителна част от българите са се уморили да бъдат българи, дезинтересирани са спрямо това наследство, търсят в хода на пренебрегването му някакви възбудителни негови ерзаци. По този начин те странят от ситуацията, в която се намират, или по-скоро избягват да я мислят като конкретна. Мислят се за чужденци, по неведомо-злощастни причини попаднали в “тази” страна и до безкрайност справящи се с някакви неуютни български “обстоятелства”.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” custom_margin=”|||” custom_padding=”|||” use_border_color=”on” border_width=”5px” border_color=”#454e7d” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Българската ситуация ме възправя пред неразрешимия проблем за несвършващите неблагоприятни ситуирания на “българското”, което хем трябва да се справи със своя отчужден и възненавидян двойник, със своето отчуждено “себе си”, хем да се препотвърди и да не се свърши. Полагам усилия да отбегна израза “да оцелее”, който ни въвежда в оскъдицата на една лишеност от благодат.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Българската ситуация, нека добавим, е спецификум, бързо добиващ и загубващ отчетливост в преформулиранията си спрямо чуждото, или по-скоро припознатото като чуждо, в това число обезателно и това чуждо, което изглежда да е станало вече свое, ала в един момент е възможно да заяви един изненадващ ресурс на несвойственост и така да преподреди и учреди поновому коинцидентността на свое-чуждото. Това така наречено поновому всъщност може да е “по старому” и да отваря лошата безкрайност на опасно зацикляне, осцилиращо между един бързо изчерпващ се ресурс на новото и едно подменено и фалшифицирано старо, върху което нямаме сигурността да се опрем.
Че се намираме в такава ситуация, това е безспорно, ала не и че тази ситуация пълноценно носи типиката на българското, така както е безспорно, че аз съм българин, но как, прочее, това бива разпознавано, сбърквано или припомняно за назидание, е съвсем отделен и нелек въпрос. Както впрочем, и въпросът за скрепяването на договора на това препотвърждаване. Един малък пример – бях поканен в Германия и развеждан из дворци и паркове. Очакваше се спектакъл на пикантността на моята чуждост, да изиграя, едва ли не, ролята на падналия ангел от “Небето над Берлин” или най-малкото да преопаковам кат’ един Кристо Райхстага в порив на славянска невъздържаност. В началото на моето гостуване, поради голямата ми подреденост и опрятност, бях шеговито наричан германец, а поради афинитета ми към довоенна Германия, дори, колко забавно, малък български нацист. Няколко непредпазливи изявления от моя страна за прекалено утежнената монументалност на берлинския класицизъм и голямото струпване на военни трофеи в украсата на сградите, носещо неотслабващия аромат на един милитаризъм, а поради потъмняването на камъка и на неговото величествено опепеляване, дадоха да се разбере, че въпреки голямата ми фасцинация от германското, намирам за малко куриозна германската претенция за унаследяване на класическото гръцко. Копията на статуята Bettende Knabe, които украсяваха помпозното стърбище на Pergamon Museum, а също и градината на Сан Суси, така да се каже, мимически иронизираха тази претенция. Това наблюдение начаса ме лиши от привилегированата причастност към германското и ме върна в обсега на българското – бях преименуван на “българската принцеса, която не харесва Сан Суси” – един архитектурен кошмар, от който Кайзерът би трябвало да се срамува, ме кара да възкликна, о, Господи, че Софийский княжеский дворец е стократно по-елегантен, което не бе сметнато за съждение на вкуса, а за национално упорство, произтичащо от комплексите на малък народ. Българското в мен постоянно и противоречиво се преуговаряше. Ала апотеозът на менливостта (la nationalita e mobile) на по разному привижданата в мен българщина се състоя в паметната вечер, когато, за да бъде угостена мекушавата ми славянска душа, бе пуснато Великото славословие в изпълнение на Борис Христов и хора на “Александър Невски”. Един музикален критик гримасничеше и сумтеше заради смразяващата дълбочина на гласа на великия бас и заради ангелическата кристална треперливост на гласовете на хора – не разбирам, казваше той, каква е тази драма, какъв е този сърцераздирателен ортодоксален вопъл, този славянски фалцет. Тогава загубил наивната си убеденост, че тези гласове могат да доведат до потрес и изцеление всекиго, аз трябваше лукаво да прибегна до особен аргумент. Отвърнах, че една италианска принцеса, дошла в София да стане Царица на българите, чувайки тези гласове в катедралата, е казала и написала по-късно в мемоарите си, че това са гласовете на рая, а тя, както е известно, е имала много добър произход, значително по-добър от този на някои немски критици. Оказа се, о нелека участ, че трябва да защитя българското в съюз с една савойска принцеса, която все още сади български цветя в градината си в Ещорил и на нейната възраст това не е демагогия, а изстрадан и безкрайно скъпоценен сантимент.
Ще добавя и нов щрих към абсурдността на тази ситуация, като допълня че след завръщането ми в България в различни столични галерии бях заговарян от разпоредителките на английски език, от който не зная ни думица. И всичко това ме караше да се чувствам като привидение, или поне като онзи професор-химик, описан от Георги Данаилов, който след преврата и малко преди да бъде изхвърлен от Университета, мрачно блуждаел из Софийските улици и си тананикал “Шуми Марица”.
Твърдя, че не е възможно да бъде унаследен целият комплекс на българското – това е непосилно и неубедително. В индивидуума кулминира някаква негова идиосинкразно скрепена, посилна извадка; оставащото извън нея е в обсега на чуждеещото се, ала винаги и неочаквано може да се преактивиране. Вложенията са в рамките на един образователен ценз и в размерността на едно обозримо културно поле, разбира се, императивно действат и някакви модели на съчетаемост, ала цялостната синтагма не е предвидима в резултиранията си, дори и затова, че се вписва в един непременно личен проект.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Аз не съм в състояние да припозная социалистическото минало като част от моята предистория. При все че в него са се случили много неприятни за семейството ми неща, аз го възприемам като една дълго проточила се преструвка. Не вярвах ни думица от социалистическите бръщолевеници и ми бе достатъчно да разгледам няколко снимки на царското семейство и вещите в къщата на прабаба ми, за да имам интуицията, че става дума за истински неща и за един безкрайно по-богат и хармоничен образ на живеене.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Интересът ми към монархическата институция, който в хода на тези забранени, ала сладки за мен разпознавания, се засилваше, ми носеше две ценни придобивки – първо възможността да следя как се синтезира българското пред лицето на генеалогично удостоверената родовитост и така получава нобилитетен индекс, правещ го да надхвърля националното, и, второ, да следя как са изглеждали българите в очите на своя монарх, когато той вече е свободен от обязаността да представлява своите поданици. Ние, българите, сме доста словоохотливи в преценките си за чуждото, но избягваме обратната сверка. Толкова повече пък в преценките си за Кобургите, които през изтеклите години бяха изобилни, дребнави и безблагодарни. Време е да вникнем и в това, което те са си помисляли за нас, като не забравяме, че и днес в обръщенията си към българите Н. В. Цар Симеон II спазва обязаността да казва “Ние, българите…”, когато самите българи имат високомерието да мислят за себе си като за нещо, което наблюдават безпристрастно отстрани, в някакъв президиум на небългарското.
Основанията ми да се доверявам на подобна експертиза не се дължат на старомодност и са поне няколко. Българската държава в настоящия момент в институционалния си градеж следва онзи на основополагането си след Освобождението и не можем да си позволим високомерието да не го забелязваме, само защото сме внесли незначителни поправки, водени от угнетителен пиетет към една зле разбрана, тясна съвременност. Тези поправки обаче анулират транскрипцията на българското в понятията на евгеничното и ако аз държа на своеобразието да ги наричам незначителни, то е защото не мога да мисля другояче, освен като незначителни, страха, боязънта от това да се предрешиш на страната на превъзходното. Ако върховната републиканска власт олицетворява суверенитета, ала отвъд санкцията на Църквата и пиетета към произхода в евгеничното му олиценворение в монарха, то тя в тази си секуларност изразява преди всичко суверенитета си спрямо тези две величини. Тъкмо така в националния ни герб бурбонските лилии могат да се превърнат в наниз от кръстчета. Династичната нишка в учреждаването на модерната българска държавност трябва да бъде деликатно изведена, погребана и заменена с надгробния си кръст, който пък в светлината на настоящите раздори в Църквата, добива съмнително лукавия израз на една институция, охотно колаборирала с комунистическата власт. Монархическата институция стимулира експонациите на българското, тъй като се явява евгенична емисия на европейската родовитост, упълномощена в свещен обет да представлява превъзходността на българското. Индексът на българското, колкото и патетично да звучи това, по презумпция трябва да бъде индекс на превъзходното. Тъкмо умножаването на превъзходността на българското, способност, която е в най-тясна зависимост с обхвата и богатството на унаследеното, дава правомощията на един елит. В този смисъл, грижата за българското е консервативна ценност и е лишена от какъвто и да било демократичен патос. На сюблимните изражения на българското не може да бъде отказан евгеничен субстрат, тъй като това води до преуговарянето му в плана на мизерията и срама, до плебеизацията му, до лишаването му от едно същностно измерение с произтичащите от това замени и гузност на подмяната.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_text_color=”#454e7d” body_font_size=”20px” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Тази българска склонност към половинчатото, тази враждебност по отношение на пълнотата на едно изражение, в случая изражението на българското достолепие, прави щото българската сцена да изобилства от поддържащи роли, от суфльори и появата на истинските герои се счита неприлична и обидна за българската скромност и свитост.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Трябва да отбележим, че презирайки я, но съобразявайки се с нея, българският двор е трябвало да се въздържа от показ на аристократично великолепие. В мемоарите си Царица Йоанна пише, че след абдикацията на Фердинанд, Цар Борис III живее самотен в празния си дворец “като един буржоа”. Трябвало е да се симулира буржоазен образ на живеене, та да не се стори докачение на неблагодарното поданство, което не можа да прости на стария Цар, че е следвал неговите националноосвободителни идеали и е вложил в това достойно начинание редкия си дипломатически талант, отвъд който има и артистичността да инкрустира тези въжделения в разкошния накит на византийския си блян. Имам догадката, че не бе простено не толкова крушението във войните, колкото романтическият мизансцен, впрочем произтичащ от вживяване в старата слава на старите български царства. Презрението се насочваше към един спестен аспект на българското, а се предрешаваше като омраза към чуждата династия. Изобилно сведение за угнетителната, пълна с мнителност и нискоразредно честолюбие неспособност на българите да приемат монархическата институция в цялостния й комплекс и да я сведат до няколко доморасли присвитости, ни дават посланията към сина на Цар Фердинанд след абдикацията. Те следва да предпазят сина, щото да не сбърка характера на своите поданици и да го украси в духа на една аристократична превъзходност. Уви, считам тези безутешни наблюдения за изключително проницателни и валидни и до днес. Ала най-голямата горчивина в тези наблюдения, която е и моята горчивина и приповдигнатост на обезнаследения или на унаследилия едно въображаемо наследство, ми носи не блестящия показ на “големата българска неразумност и глупавина”, а това, че зад пресиления си цинизъм, който има своите основания, Цар Фердинанд крие своя сантимент към едно “българско”, грижата за чиято превъзходност той не е можел да мисли отделна от свещената си обязаност да бъде Цар на българите. Някои извадки от тези послания:
“Ще сърба и той по-късно попарата на българановците, ако не тръгне овреме по пътя, който аз следвах и който се стараех да очистя от балканджийските потурановци.” (По повод на това, че Борис “подобно на киноартистите и пехливаните, като Шмелинг и Дан Колов”, давал подписи на поданиците си върху картички)
“Не забравяй, че българинът, от най-простия до най-учения, са до един бунтовници и нямат почти никак респект към короната… Избягвай научни и литературни събрания на българите, ако искаш да имаш по-малко безсънни нощи и прави като мен – когато имаш нужда да бъдеш осветлен върху някой въпрос, повикай компетентни лица от Германия, които в десетина лекции ще ти открият всичките подробности на пожеланата материя… Безкористието не е народна добродетел в България. Няма в тая страна истински приятели на чистата наука, които да не работят за парични облаги. Българските учени са методици и те знаят цената на своята наука. Да не ти се вижда чудно, че професори са почнали да пишат читанки за отделенията и уебници за прогимназиите; това те правят от “научен интерес”, за да не попадне сюжетът им в некомпетентни ръце. Имаш щастие да царуваш над един народ, който не познава силата и значението на науката, на идеите и техническото им приложение. Тоя български народ вярва още, че мисълта не е стока, а той стока иска да произвежда; меркантилният му дух, в първобитно състояние наистина, е още доминирующ в живота му и това не изпущай от предвид.”
“Морално българският народ е недорасъл, а физически е просто за оплакване… Народът въобще не разбира от добродетели; той величае винаги долните хора, хайдуците, развратниците, престъпниците, лъжците, изнудвачите и на такива той поверява своята съдба. Такива избира той и за Народното събрание, а на умните, почтените народът се присмива и ги забравя. Народът е като едно добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бърже върви към целта, която ти си определил. Народът е като истеричните жени; за да се усмирят, тям трябва бой.”
“Българският народ има един идеал: да се обогати. Заради това, пази се да не му попречиш и затваряй си очите пред кражбите.”
“Бъди човек на времето и усвоявай неговите нрави и принципи, обаче бъди благоразумен и взимай навреме мерките си. На престола си гледай като на нещо временно и не го свързвай с големи надежди. Аз живях под вечния тормоз на конспираторите, които забегнаха в Русия, но сега се убедих, че народът е простак.”
“Българите, твоите сега възлюблени поданици, не познават що е добродетел. Те крадат от памтивека и го смятат това дори за почтен занят. Понеже не е срамно да крадеш, прието е това да се върши на открито. Главното правило е, че не може да се краде, освен много.”
“Когато станах владетел на един народ от бакали и безиргяни и когато разбрах силата на парата, аз почнах да действам като другите: с бакалите станах бакалин, с безиргяните станах евреин.”
“Българският народ има инстинктивна омраза против всичко, което изпъква начело. Той е готов да смаже всекиго, който се издига по-високо, та ако ще дори и в безсмислието. Това е едно нещастие, но ти трябва да се радваш, защото ниските чела са болшинството в тази страна.”
“Трябва да лицемериш, да се показваш навсякъде снизходителен, като че си наравно с народа каналия… Ти не трябва да обиждаш нито мужика, нито интелигентния човек. Последният е много отмъстителен и той може да ти сготви такива пържени и осмърдени яйца, че през целия ти живот да те разяжда отмъстителният рак на твоите каналии… Нямаш нужда от изящна стойка; българинът смешава изящното с изисканото, а той не обича изисканост нито във външността, нито в характера. Бъди банален.”
(Извадките са по: Цар Фердинанд, Съвети към сина. Университетско издателство, София, 1991 г.)
Дали сме в състояние да усвоим “чуждостта” на този поглед, за да имаме известна яснота по отношение на себе си? Когато регентите дошли да съобщят на царица Йоанна, че може да напусне страната след така наречения референдум, Венелин Ганев се обърнал към нея на френски.
“След толкова много години – отвърнала му тя – можем да си говорим и на български.”
1998 г.
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
