Когато най-накрая бе приет Закона за задължително изучаване на престъпленията на комунистическия режим, в обществото се появиха реакции от типа на: „Дотук добре, но кой ще пише учебниците?” Времето твърде скоро показа, че тези притеснения са били основателни.
Скандалът с новите учебници по История и цивилизация за 10. клас не бе трудно да се предвиди.
Това са всъщност първите учебници, които ще разглеждат подробно историческия период между 1944 и 1989 година. А благосклонният прочит на този период има своето солидно лоби в академичните среди. Което води до ситуацията определени издателства, ангажирали про-комунистически настроени историци, да представят тази част от българската история превратно – едни факти да липсват, други да са споменати между другото, а трети да са изопачени.
Министерството на образованието и науката се ангажира да препоръча на издателствата да внесат необходимите корекции. Но къде е гаранцията, че подобни провокации няма да бъдат пробвани в бъдеще?
Истината за комунизма трябва да присъства в учебниците и за това не може да има спор.
Както истината за репресиите, така и истината за икономическите фалити, дефицита и безумните ограничения (опашки по магазините, Кореком, изходни визи и т.н.) по времето на „хубавия соц”. Но учебниците са само една част от проблема.
Важно е също така самите учители добросъвестно да преподават учебния материал, без да се изкушават да споделят врели-некипели за това как било „по бай Тошово време”. Което също е в прерогативите на образователното министерство.
Но още по-важно е да се намери правилния подход към учениците. Защото днешните десетокласници, родени 14 години след падането на комунистическия режим, имат съвсем друга менталност. И това, че масово не знаят истината за комунизма, е дори по-малкия проблем. По-големият е дали изобщо ще успеят да възприемат и осъзнаят тази истина, когато тя им бъде поднесена. Защото в тяхната мисловна вселена, безумията на соца са немислими.
Как се обяснява на днешните тийнейджъри, израснали в състояние на „свобода = даденост”, при която спокойно може да се критикува властта, че техните някогашни връстници са били пребивани от бой в мазето на „Московска 5” заради вицове против властта? Или дори само заради това, че са се обличали по определен начин и са слушали дадена музика?
Как се обяснява на днешните млади хора, за които не е проблем да имат най-новия модел смартфон на изплащане, а родителите им да вземат жилище и автомобил на изплащане, че до самия край на соца два големи софийски квартала („Дружба” и „Овча купел”) бяха без телефони, а за кола и апартамент се чакаше с години? Как се обясняват понятия като „Кореком”, „изходна виза”, „открит лист” (за граничните територии), „невъзвращенец”, „вражеска радиостанция”, „(дете на)народен враг”, „характеристика от ОФ за следване в университет”, „привилегии за номенклатурата и техните наследници” и т.н.?
Или по точно – как ще реагират, когато всичко това започне да им се обяснява? Добре би било всички, които от години се борим за истината, да обърнем внимание и върху това…
Но ако някой тръгне да пита „защо в крайна сметка това е толкова важно”, веднага ще отговоря. Защото именно незнанието за комунизма от страна на идните поколения, в един момент може да ни докара голяма беля.
Днешните ученици, които не знаят истината, но имат „романтична” представа за соца, скоро ще станат избиратели. И като нищо могат да ни натресат един нов комунизъм. Вероятно не в съветския му вариант, но в някакъв „модерен”, „западен”.
Защото, ако масовите убийства и лагерите са немислими в 21. век (макар че, знае ли човек?), то никак не е изключено някой пореден „месия” да тръгне да обещава икономически чудеса, чрез поредния социалистически експеримент. И младите хора да му повярват. Щото, нали, „при бай Тошо бозата беше 6 стотинки, нямаше безработица и всички ходеха на море”…
Трябва да се запитаме и защо обществената съпротива срещу реабилитирането на соца далеч не е така твърда, както беше през 90-те години на миналия век. Защо, при положение, че днес всеки втори български гражданин вероятно има близък родственик, който в миналото е бил „засегнат от мероприятията на народната власт”, активните граждани по темата са доста по-малко?
Някой би казал, че темата за комунизма вече е остаряла. 30 години по-късно светът е друг, България е друга, политическото противопоставяне е друго. ОК, но има един важен момент: комунизмът беше левичарството на 20. век; днес няма комунизъм (освен в Северна Корея, Венецуела и Куба), но има левичарство – просто то се нарича с други имена („културен марксизъм”, джендър идеологии, „воини за социална справедливост”, феминизъм, „политическа коректност”, веганство, антиваксърство, конспиративни теории…). Просто левичарствата на 20-и и на 21-ви век са двете страни на една и съща монета. А ако не сме си научили уроците за първото, трудно ще избегнем опасностите на второто.
Последното може би обяснява защо в Западна Европа германският националсоциализъм и съветският комунизъм не са равносилно осъждани. Популяризирането на модерното левичарство на Запад води до този „двоен стандарт”.
Битката за истината за комунистическите престъпления ще бъде тежка, но за сметка на това продължителна. Длъжни сме обаче да я спечелим.
