Победата на опозиционния кандидат за кмет на Истанбул има значение за нас, тъй като политическото развитие на Турция може да има последствия за България.
Изхабяването на образа на Ердоган след толкова години начело на държавата е логично и неизбежно. Това, че опозицията спечели Анкара, Измир и Истанбул можеше да се очаква, по-рано или по-късно. Несвикнал със загубите, Ердоган реагира остро, като наложи касиране на изборите в най-големия и най-важен град и провеждането им отново. Тази демонстрация на сила и високомерие предизвика остро възмущение в обществото и превърна повторението на изборите от вот за кмет на Истанбул в един вид референдум срещу управлението на АКП.
Всичко това се случи във външнополитиеска обстановка на все по-остра криза на отношенията със САЩ, които винаги са били основен партньор и защитник на Турция, както и на напрежение с Гърция и Кипър заради сондажи в кипърския шелф. От това следева, че външнополитическите фактори не са безразлични към развитието в турската политика.
Победата на Имамоглу е резултат от безпрецедентна коалиция между либерали и националисти и други, трудно съвместими политически общности, обединени от желанието си да предизвикат падане на режима. В същото време тази коалиция е непредвидима, доколкото визиите за Турция в нея са доста различни – от откровени привърженици на все още господстващата на Запад либерална парадигма с гей-баркове, мултикултурализъм и борба с глобалното затопляне, до авторитарния национализъм на кемалистите. Доколко подобно единодействие може да се удържи е рано да се каже.
Очевидно Екрем Имамоглу притежава лична харизма и авторитет, за да постигне тази победа и да съчетае несъвместими групи изборатели. Дали ще развие този успех в политическо лидерство, което да прегрупира опозицията, или ще си остане локален и по-скоро символичен пробив, предстои да видим.
Победата на Имамоглу, макар и внушителна, не е опустошителна. Ако целият напън на “омерзените” от режима, след провокацията с касирания избор може да донесе едва десетина процента преднина, това означава че вътрешността на Турция все още подкрепя Ердоган. Рано е да се пророкува падането му от власт.
Тъй като турският лидер все пак търпи знаково поражение, логично е да се очаква защитна стратегия. И тъкмо от нея идват опасностите за региона. включително за България.
Можем да очакваме, че близкото развитие на турския политически пейзаж ще бъде състезание по разцепване. От една страна Ердоган ще се стреми да разбие опозиционния блок и да му попречи да се превърне в траен съюз. От друга страна, противниците на режима, включително външните фактори ще положат всички усилия да разцепят и отслабят партията на Ердоган, като използват силни фигури в общността на АКП като Ахмет Давутоглу или Абдулах Гюл. Кой кого ще разцепи в голяма степен ще предопредели крайния изход.
Притиснат в ъгъла Ердоган може да потърси укрепване на режима, чрез изнасяне на проблемите навън. Това може да означава военни или политически конфликти или инициативи в Близкия изток, а не е невъзможно и на Балканите. Бежанската карта, с която Ердоган притиска ЕС също може да влезе в игра. България е сред най-потърпевшите при такъв сценарии и трябва да е готова да реагира.
Конфликтът между Анкара и Вашингтон по отношение на кюрдския въпрос и по въпросите на въоръжаването и практическото блокиране на турското членство в НАТО може да доведе до сближаване на Ердоган с Иран и Русия, нещо, което отдавна е в ход, но може да придобие по-явни и конкретни измерения, които да променят геополитическите баланси.
Близостта на ДПС до Републиканската партия в Турция може да получи нов тласък от възхода на опозицията, който да увеличи политическата тежест на Движението в българската политика. Това трябва да имат предвид онези, които емоционално се радват на загубата на „диктатора“. Тя може да донесе повече сила на „Сараите“ и всичко, което произтича от нея.
За щастие наивното увлечение на ЕС по „светска Турция“ като че ли премина. Ако Ердоган има някаква заслуга, тя е, че изпари илюзиите на наивните либерали в Западна Европа, които бяха последователно неадекватни през последните десетилетия – в началото, когато ръкопляскаха на „умерения ислямист“, който с демократични средства демонтира вмешателството на военните и възстановява независимата съдебна власт, възторг, който минаваше в откровено лобиране за членство на Ердоганова Турция в ЕС, както и после, когато жалеха за „светска Турция на демократа Ататюрк“, която „диктаторът“ бил потиснал, разбираш ли. В желанието си да отнемат повече и по-бързо от християнския характер на Европа, идейно фанатизираните мултикултуралисти бяха склонни на големи глупости и в някакви моменти бяха близо до инструментите, с които да ги извършат. Уви, днес темата изобщо не е на дневен ред.
Другата добра новина е, че в момента САЩ не изглежда като да толерира интересите на традиционния си приятел. Назначението на новия посланик в София вероятно може да се тълкува и като знак в тази посока.
Третата добра новина е, че г-н Сидеров дава знаци за обръщане към Турция, което би превърнало избирателите на Атака в действително широко скроени геополитически и отворени към партньорства.
Разумната българска позиция спрамо Турция е същата като досега и каквато в общи линии страната ни поддържа от години: въздържане от ангажиране с вътрешнополитическите борби в съседката и активно търсене на обща европейска позиция за пресрещане на рисковете.
*Текстът е от фейсбук профила на автора
