Живеем с прекалено много думи, които се изсипват върху нас от всевъзможни дигитални и аналогови източници. Тези думи на свой ред също си живеят живот, сякаш независим от нас, и мъчейки се да следваме неговата логика, често падаме в заблуди, изкушения и прелест.
В навечерието на срещата на Г-20 в Осака Владимир Путин даде интервю за Financial Times, в което покрай всичко останало сподели и мнението си за съвременния либерализъм или за съдбата на либерализма в днешни дни – не се наемам да очертая тънката разлика между двете. И ето го и нашият въпрос: ако сме съгласни с мнението на Путин за либерализма, това прави ли ни путинисти?
Какво каза той? Според начина, по който го обобщиха медиите, каза, че либерализмът е отживелица, което разстрои Доналд Туск и Елтън Джон. Но те се разстроиха прибързано, защото не, либерализмът не е отживелица. Просто вече с тази дума наричаме нещо друго, защото думата се е извъртяла и запазвайки изцяло фонетичната форма, коренно е променила семантичното си съдържание (ще ме прощавате за филологическата терминология).
Днес, по някаква нездрава ирония, с думата „либерализъм“ сме започнали да наричаме съвременното левичарство. С какво е характерно то?
Като всяко левичарство то не приема, че човешката душа има някаква съдба и отвъд смъртта на материалното тяло, така че насочва всички свои усилия тук и сега: благоденствието трябва да се постигне тук, тук трябва да построим за бъдните поколения земния рай, тук трябва да задоволим всички нужди на индивида към щастие, забавление и безгрижие, тук действа всяка справедливост, включително и окончателната, и тя трябва да е насочена към постигането на горните идеали.
Стъпили на тази основа, левичарите естествено се устремяват към налагането на нов световен ред – глобална революция, нов човек (за разлика от „бившите“ хора – болшевишки термин от първите дни на революцията), нова идеология, в крайна сметка и нова религия, за чието изработване в последни времена се полагат упорити и щедро финансирани усилия.
По пътя към новия световен ред трябва да се отстранят всички пречки, възпрепятстващи достъпа до съзнанието на народите и превръщането им в лесно управляеми маси. Не знам, може би така и трябва, защото ме е страх да си представя неуправляеми маси. Когато унищожиш природната спирачка пред вродената агресия на тълпата – морала, – трябва да я замениш с нещо друго, с нова религия и с нов морал. А какво най-много ти пречи по пътя към установяване на нов морал? Разбира се, последните крепости на стария: семейството и родината.
За да се подмени вроденото чувство за семейство и родина, нужно е да се измисли някакъв нов идеал.
Бисмарк може би пръв вижда потенциала на национализма, защото му е нужен за обединяване под една идея на десетките германски курфюрства, на десетките малки родини. Марксизмът пък разделя хората на класи, твърдейки, че класовата принадлежност е най-важна. Така един английски работник се оказва по-близък с един китайски работник, отколкото с един английски фабрикант. Хитлер се опитва да се противопостави, казвайки на практика същото, но с лека промяна в думите. Той казва, че наистина има нещо най-важно и по-важно от всичко останало, но това не е класата като при марксистите, а расата. Така вече английският работник е брат, приятел и другар с английския фабрикант, защото са англичани, а пък китайският работник – той е унтерменш. И е смешно когато социалистите осъждат нацизма като дясна идеология, нарочно пропускайки да го нарекат с пълното му име: националсоциализъм.
Днес времената са други. Класата и расата трудно могат да бъдат знамена, трудно могат да са онзи нов идеал, който ще измести семейството и родината. Затова на сцената излизат малцинствата. Така вече английският гей е по-близък с китайския гей и леко резервиран към английския консервативен глава на семейство. Днес представителя на малцинствена група (с ограбени по подразбиране права) е еквивалент на пролетария от края на 19 век: „На крак, о парии презрени! На крак, о роби на труда!“. Днес той е най-прогресивната класа, днес той е „гробокопачът“ на… и аз вече не знам на какво, важното е да се копаят повече гробове и в тях да се загробва всичко, що не е прогресивно и модерно.
Когато очертаем онеправданите малцинства – етнически, сексуални, културни и всякакви други, – следва да се заемем с тяхната защита, репресирайки всекиго, който е потенциална заплаха за техните изконни и неотменими права. Идва времето, в което личността трябва да жертва своя суверенитет в името на колектива. Идва времето, когато ще се отнеме свободата на личността в името на някакви „по-висши“ идеали. Забелязахте ли как либералите, чието име идва от libertas, liberalis, посегнаха на свободата?
Но земният рай пак не е постигнат, защото дори онези представители на малцинствени групи, които при този противоестествен процес получават слободия и привилегии в едно, във всичко друго губят свободата си като всички останали. Гейовете имат свобода да манифестират по розови корсети с пера, но не и свободно да изкажат мнението си за ромите. Ето как либерализмът тихомълком се е превърнал в идеология против свободата.
Какво значи свобода (libertas), какво значи да си свободен (liberalis)? Преди всичко да можеш свободно да твориш, да развиваш своята предприемчивост, да участваш на свободния пазар в условия на честна конкуренция и не на последно място – свободно да изразяваш мнение, да разпространяваш и да получаваш информация. Но това е на повърхността. В основата си свободата е част от човешката природа, част от замисъла, по който човекът е създаден. Тя е свойството, което му позволява да се осъществи. Тя е придобивката, която го прави отговорен за делата си. Преди да бъде привилегия, свободата е предизвикателство и тежест – не можеш да си виновен за каквото и да било, без да си бил свободен; който не е свободен, той е невинен по презумпция. Най-сетне, ако свободата е средството, чрез което човекът избира между добро и зло, то тя е двигател на морала.
Своеволието не е свобода, но се мъчат да ни учат така, за да загубим още по-гарантирано истинската си свобода.
Ако либерализмът е усещане за истинска свобода, той никога не може да бъде отживелица. Отживелица може да бъде само онова, което под маската на либерализъм се опитва да похити именно свободата на личността (не на индивида, това са различни неща) и става отживелица тогава, когато не чрез друго, а чрез свободата на своя ум хората разкрият истинската му същност.
Ако този „либерализъм“ е имал предвид Путин, ние сме напълно съгласни с него и това пак не ни прави путинисти, защото ние сме хора, които не са нито „таковисти“, нито „онаковисти“, както пееше Кирил Маричков. Ние сме свободни хора и понеже обичаме свободата си, способни сме да я видим такава, каквато е всъщност, а не като гола дума с подменено съдържание. И ще се озъбим на всекиго, който посегне на свободата ни, дори това да е „либерализмът“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
