2019-а бе година, изпълнена с избори – за европейски парламент, за местна власт, за главен прокурор… Това, естествено, даде своя отпечатък върху обществено-политическия живот, като градивният дебат и позитивните управленски решения често отстъпваха за сметка на популизъм и скандали. 2020-а, обаче, не се очертава като изборна (освен ако не се случи нещо извънредно), затова можем да си пожелаем повече спокойствие и да се опитаме да формулираме основните предизвикателства пред България.
Поне според мен, без да претендирам за изчерпателност, националните приоритети би трябвало да са следните:
Привличане на поне една мащабна чуждестранна инвестиция, която да промени облика на икономиката. Нужно е да се направи задълбочен анализ защо милиардната инвестиция на „Фолксваген груп” бе изпусната в посока Турция. Управляващите трябва да бъдат не само по-активни, но и по-дръзки и безогледни в усилията за привличане на стратегически инвеститори. В казуса „Фолксваген” отчетливо се видя, че в света на бизнеса понятия като „европейско партньорство”, „демокрация” и „човешки права” нямат никаква стойност, а геополитическата ни ориентация не докарва автоматично инвестиции и работни места.
Редно е да се обърне внимание и на една особеност на българската икономика, която или се неглижира, или се изтъква като плюс, а именно зависимостта от ЕС. Нашата икономика е предимно експортно ориентирана, а 60% от износа отива за държави от Евросъюза. Така България е обречена да бъде на опашката на ЕС по икономически показатели и стандарт на живот, тъй като, за да имаме икономически растеж, се нуждаем от още по-богати европейски общества, които да стимулират нашия износ към тях. От друга страна, когато еврозоната изпадне в рецесия (такива податки имаше през отминаващата си година), това ще рефлектира и върху ръста на нашата икономика. В този контекст заводът на „Фолксваген” беше добър начин да намалим тази зависимост, тъй като голяма част от продукцията му е предназначена за пазарите в Близкия изток. А като прибавим и значителния дял на европейските фондове, картината става ясна.
Една друга зависимост обаче е по-притеснителна – енергийната зависимост от Русия. 2020-а е годината, през която ще стане ясно доколко срещата „Борисов – Тръмп” е била успешна за нас, като едно от очакванията ни е да стартират доставки на американски втечнен газ. За необходимостта от интерконекторните връзки дори не е нужно да се напомня, а за предимството да разработваш собствени източници (черноморския шелф и шистите под Добруджа) – още по-малко.
Във вътрешен план проблем номер едно е демографският. Раждаемостта продължава да е под минимално необходимите нива за възпроизводство на населението, но подобна е картината в немалко европейски държави, които са по-богати и уредени от нашата. Което означава, че ниската раждаемост не се дължи (само) на локални фактори, а е проблем на съвременната европейска цивилизация. Това води до неизбежния извод, че без миграция отвън няма да стане. Логично, най-подходящи за привличане са българите, напуснали страната, затова правителството стартира програма за тяхното връщане, включваща различни стимули и облекчения. Добре би било обаче да се насочим и към други потенциални имигранти – българи от историческите общности, останали извън днешните предели на България. Например, Западните покрайнини са тотално изоставени от Сърбия и вместо да очакваме този регион да бъде съживен след евентуалното приемане на западната ни съседка в ЕС (което не се знае дали и кога ще се случи), не е ли по-добре да „теглим кръста“ на територията и да започнем да изсмукваме населението?
Освен българи, нищо не пречи да привличаме и подходящи в расово и цивилизационно отношение чужденци. Да започне да се реализира идеята на Младежки консервативен клуб за даване на убежище на бели фермери от ЮАР, които в момента са подложени на геноцид. Да се разгърне пропагандна кампания, която да убеждава коренните жители на западна Европа в предимствата на България пред родните им Германия, Швеция, Нидерландия, Великобритания, Белгия и т.н., които са затънали в блатото на новия социализъм – мултикултурни ексцесии, джендър идеология, цензура на „политическата коректност”, климатични истерии, „зелени” безумия, докато у нас всичко това ще им бъде спестено.
Друг сериозен проблем е пропастта между образователната система и нуждите на бизнеса. Реформата в образованието трябва в крайна сметка да доведе то това училището да подготвя младите хора за предизвикателствата на живота, а не да се налага те да се учат за това в извънучебно време. Темата е дълга и по нея със сигурност е нужен качествен дебат.
През 2020-а година трябва да започнат да се обсъждат идеите за нов Общ устройствен план на столицата. Предвид, че в София са концентрирани значителна част от населението и още по-голяма част от БВП, това прави въпроса от национално значение.
Също така България трябва да продължи да отстоява националните си интереси в рамките на ЕС. За съжаление, 2019-а не беше особено успешна в това отношение – натресен ни беше пакетът „Мобилност 1”, процесът по присъединяването на Западните Балкани бе блокиран, а като за капак беше наложен „Green New Deal 2019”, който ще има пагубни последствия за европейските икономики като цяло и за българската въгледобивна индустрия в частност. Дано в 2020-а постигнем повече успехи.
Всичко, описано тук, е разбира се, пожелателно. Най-вероятно и през 2020г. ни очакват предимно скандали с управленски привкус, подривна дейност от страна на някои НПО-та (това, че спряхме Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, няма да ги откаже да вършат пакости), опозиционна врява от левицата, популистите и „градската десница” и твърде малко градивност. Но нека поне за малко да помечтаем, все пак са празници…
