Само по себе си провеждането на изминалата конференция в Берлин, касаеща бъдещето на Либия, бе положително като действие. Най-малкото, което този форум успя да направи, е да събере на едно място иначе широкия кръг от държави и съюзи, които имат отношения спрямо случващото се в северноафриканската държава.
Плюс това ролята на Берлин като домакин е подходяща, доколкото германската столица има по-неутрално и балансирано отношение спрямо случващото се в Либия, за разлика от френските, италианските, емиратските и руските дипломатически инициативи в тази посока.
Нещо повече, представителите на присъствалите държави и организации се обединиха около необходимостта от спазването на оръжейното ембарго, така или иначе наложено върху страната, и около потребността рехавото примирие от последните дни да бъде съхранено във времето.
Проблемът тук е, че дипломатическата активност в тази посока – прекратяването на военните действия като основа за завръщането към политическото изражение на конфликта – не е нищо ново за Либия. По отношение на тази държава, разликата между реториката и действията на страните, които така или иначе имат пряко отношение към ситуацията в Либия, са фрапантни.
Така например, поне пет от събралите се на вчерашния форум държави нарушават оръжейното ембарго върху северноафриканската страна, наложено от Съвета за сигурност на ООН още от 2011 година. Някои от тях през годините подкопаваха официалните институции на страната като Централната банка на Либия и Националната петролна компания (като печатиха валута и купуваха петрол от неоторизирани за целта либийски компании). Да не говорим пък за милициите и частните военни, които Турция и Русия контролират на терен. Дипломатическата обвивка около Либия, която създават различните държави спрямо нея, в такъв случай, е малко на принципа “Не ме гледай какво правя, а слушай какво ти говоря”.
Още повече, че не всички държави, които вчера се събраха в Берлин, имат еднакви приоритети спрямо конфликта в северноафриканската държава. При това, различията на интересите между тях не се изчерпват само до това да подкрепят едната от двете страни в конфликта (било в лицето на главата на международно признатото правителство на Файез ал-Сарадж или в това на генерала Халифа Хафтар). От срещата в Москва, провела се малко преди тази в Берлин, видяхме, че макар Русия, Египет и ОАЕ да оказват подкрепа на Хафтар, то Кайро и Абу Даби имат по-амбициозни очаквания от тези на Москва спрямо ролята на либийския генерал. Това разминаване между оказващите му подкрепа доведе до това, че Хафтар отказа да подпише споразумение за примирие, поставяйки домакините от Кремъл в малко неудобна ситуация.
Все пак конференцията в Берлин бе опит за две неща. Първото е да се обърне тренда на това, случващото се в Либия да бъде функция на разбирателство между частните интереси на ограничен кръг от държави (по примера на Сирия, където форумът “Астана” на Русия, Иран и Турция се очерта като движещата сила за формирането на облика на страната). Второто е да бъде реабилитирана ролята на Европейския съюз спрямо държава, която има пряко отношение към Европа (от енергийните интереси на Франция и Италия до бежанските вълни и трафика на хора).
За да не бъде безплодна конференцията в Берлин като срещите преди това в Париж, Палермо, Абу Даби и Москва, които също дискутираха ситуацията в Либия, ще трябва реториката този път да бъде съчетана с конкретни действия. Тези действия трябва да бъдат в няколко посоки:
Първо, да бъдат налагани санкции на държавите, които нарушават оръжейното ембарго спрямо Либия или извършват търговски дейности с дублетни компании и банки от нея. Политиката на “затворени очи” не доведе до нищо хубаво досега.
Второ, да бъдат оттеглени контролираните от външни фактори милиции, независимо за кого воюват същите на територията на държавата.
Трето, да бъдат разоръжени местните милиции, които получават финансиране от други държави.
Четвърто, конфликтът между Файез ал-Сарадж и Халифа Хафтар да бъде институционализиран и да се развива според Либийското политическо споразумение от 2015 г.
Пето, при наличие на примирие, неговият мониторинг да бъде извършван не от съвместни патрули на отделни държави, а от такива на ООН или поне на такива от определени групи от страни (Африканският съюз, Лигата на арабските държави или ЕС).
Шесто, да бъде санкциониран всеки либийски субект, който възпрепятства добива и продажбата на петрол и природен газ посредством легитимните за това институции на страната (от Националната петролна компания по сметка в Централната банка на Либия).
Самата конференция в Берлин, включително посредством 55-те точки, с които завърши, говори или намеква за някои от гореизброените стъпки. Но го прави някак страхливо, разхвърляно и нескопосано: все едно ръката на ученик се опитва да фалшифицира подписа на родител в бележника си.
