Напоследък все по-често в разговори и коментари се натъквам на следната опростена теза: нашето поколение, поколението на старите (аз съм на 57, пък вие преценете колко съм стар) се е провалило и затова днес младите, нашите деца, са принудени да лежат по улици и по мостове, за да поправят малодушните и безотговорни грешки на своите родители.
„Явно, щом младите са на улицата, и ние имаме вина”, написа на стената ми мой връстник преди няколко дни. Затова, види се, когато говорят младите, старите трябва да мълчат! Не стига че вече ни разделиха на сини, червени и розово-зелени, не стига че ни разделиха на „революционери” и „мафиоти”, ами сега искат да ни разделят и на млади и стари. Щом има квоти за мъже и жени, защо да няма за млади и стари?
– Добър ден. Разбрах, че търсите рядък специалист и аз съм точно такъв.
– Да, но не отговаряте на изискванията за възраст и не сте жена.
Друг е въпросът, че повечето, да не кажа всички, герои от последните улични събития хич даже не са първа младост. Например средната възраст на т. нар. „Отровно трио” е 54 години и половина. А пък Мая Манолова… Но за възрастта на жените джентълмените от моето „застаряващо” поколение се въздържат да споменават.
Когато става дума за политика, понятията „стари” и „млади” са твърде обтекаеми. На тяхната условност би завидяла дори Айнщайновата теория на относителността. Да вземем първия български парламент – Учредителното събрание през 1879 г. Главната негова задача е да приеме конституция и около това в Търново се разгарят принципни, но същевременно толкова страстни спорове, че се стига до обособяването на „млади” (либерали) и „стари” (консерватори). Начело на „младите” са Петко Славейков (52) и Драган Цанков (51), а пък „стари” са Константин Стоилов (26), Димитър Греков (32) и Григор Начович (34). Разликата е точно едно поколение.
Откъде е тази пресилена представа за екзистенциален конфликт между поколенията? Защо на дневен ред все още е проблемът „Отцы и дети”, защо е похвална Безаровската безкомпромисност? Опорката за поколенията, за бащите и децата, за старите и младите е ключова опорка в идеологията на новия свят. Забележете, че до Великата френска революция този конфликт е на практика непознат – мъжете тачат бащите си и се гордеят с дедите си. Обаче след въпросното събитие светът се стреми да бъде революционен, да помита старото и да утвърждава новото, защото всяко следващо е по-добро от предишното, а прогресът е безкраен и необратим. Редно е модерният човек да дължи повече любов и лоялност на колектива, на народа, на гражданското общество, на човечеството, ако щете, отколкото на родителите си. Затова в един момент семейството се оказва нежелана пречка.
Доктрината за антагонизма между поколенията се подхранва от клишето за безметежното детство и непогрешимата младост. Според това схващане децата трябва да се глезят с всички средства на технологичната цивилизация, не бива да срещат никаква съпротива и принуда, не бива да бъдат напътствани в избора на житейски път, за да не се сметне това за домашно насилие; децата трябва да се поощряват „да бъдат каквито са”, за да се носят безметежно по течението и никога да не усетят стремеж за промяна и усъвършенстване. Когато децата се превърнат в младежи или девойки (според пола, който сами са си избрали), тогава им се внушава, че винаги са прави, защото те са „утрешният ден”, защото светът им принадлежи, принадлежи на тях, които идват, а не на онези, които си отиват.
След 50 години днешните млади ще са още живи, но днешните стари вече не. И това схващане е легитимиращо, даже окриляващо, нищо че след 50 години доживелите дотогава днешни младежи ще бъдат това, което днес самите те наричат „старци”, и според собствените им стандарти ще трябва да легнат и доброволно да умрат, за да не обременяват солидарната социална система. Ще трябва да освободят от себе си терена за тогавашните млади, защото светът е на следващите, винаги на следващите, те са „утрешният ден”, а утрешният е по-важен, за да не се вглеждаме много в днешния. След 50 години сегашните млади, нашите деца, ще си фъфлят с беззъби усти: „Еее, наборе, помниш ли ‘га спахме в палатки на жълтите павета!”. Не, светът не е на никого – нито на „младите”, нито на „старите”. Никой не притежава нищо, всичко ни е дадено. Разбира се, цялата тази доктрина за децата и младежите не е общоприета, въпреки старанието, с което се официализира, и слава Богу, защото иначе нямаше да има кой и с кого да води този разговор.
Съществената разлика между младите и старите е само една: че старите знаят какво е да си млад, докато младите не знаят какво е да си стар. Може би заради това младите не си дават сметка, че младостта е нещо инцидентно. „Красивата форма е крехка”, казва Вергилий, нетрайна е, цветът на розата бързо увяхва и остава само боди
