Българският политически дебат страда от липсата на критично мислене и умение за вникване в нюансите. Разсъждаването в черно-бялата гама не помага за разбиране на реалността, която е сложна така или иначе. А и това е нарочно търсен ефект – емоциите се контролират по-лесно от разума, а компактни групи от хора се лашкат в една или друга посока от манипулиращите общественото мнение кукловоди. Обективно погледнато, в икономически план визиите на съществуващите партии и идеите на лидерите на появяващите се такива – са меко казано общи и неясни.
ГЕРБ. След толкова години във властта самодоволството и самонадеяността се е настанила удобно в партията. Спешната нужда от идеологизация е видима – лидерът колкото и да е изявен, е просто човек, а само значими идеи – правилни или грешни – сплотяват трайно обособени групи от хора. Непотизъм (шуробаджанащина), корупционни скандали, липса на вярност към структурите на част от членовете, отсъствие на „полифония“ от по-консервативни или десни гласове, джендър неутралност по линия на ЕНП, електорална умора – предизвикателствата не са едно и две. Откровеният популизъм като създаването на държавна петролна компания, например, хвърля дебела сянка над някои добри неща: ниският дълг и данъци са стожерите на десния профил на партията, но с отвързване на кесията покрай ковид-кризата и залагането на висок дългов таван – ситуацията рязко може да се промени. Опитът на Борисов в критични ситуации, диалогът с Турция в светлината на мигрантската угроза, доброто му позициониране в ЕС и влизането в чакалнята на еврото, умереният тон към Русия и напредакът по енергийно-икономическия вектор – Белене, Турски поток, – и то в баланс с интересите на САЩ в региона. Това са козовете, които обаче стават все по-трудни за пласиране, а електоратът се свива видимо.
БСП. Макар и с нов-стар лидер столетницата си остава във финансов колапс, а съмненията за нечестни вътрешни избори висят като Дамоклев меч над претенциите за оправяне на демокрацията в страната. Дали са най-демократичната партия или битката за кокала е най-драматична е трудно да се определи, но е факт е, че БСП е партия-партия и има истинска вътрешна динамика и битка. Нинова е силен лидер, но и твърде недиалогична, а оттам липса на перспектива пред ляво обединение и сближаване с европейската левица. Левицата винаги е либерална, а консервативният подход на лидерката u тук, макар и адекватен в България, ограничава партията демографски и по линия на привличане на млади членове. БСП получи още от същото – невъзможност да излъчи кандидат за президент или за кмет, безпринципни коалиции с „десни“ партии, пропуснати възможности като тази на евроизборите, когато ГЕРБ бяха в чист нокдаун.
В партията се утвърди един средняшки манталитет, което е странно с оглед на добрата структура и идеологическата отдаденост на членовете u. Парадоксално, но грешките на прекия конкурент днес правят БСП потенциален мотор на българското управление – отговорност далеч над възможностите u.
ДПС е структура, сраснала с властта и дълбоката държава, незаобиколима, с огромно влияние. Използва проблемите на етническите малцинства, които представя, за да консолидира електората си – електорат, който обаче става все по-взискателен. Вече не става само въпрос за пари или държавен пост – тези хора имат близки, работещи и изкарващи добри пари в чужбина. Стават взискателни. Те искат бъдеще, детски градини, образование, реални условия. И виждат, че дори нарочно тези благини ги няма. Схемата „мозъчен център-корпоративно-оперативен център-медии-политика“ работи безотказно, но и консолидира компактни групи от хора, изграждащи политико-електоралния си облик и послания изцяло в противовес на движението.
Патриотите. Те бяха де факто засенчени от коалиционните си партньори, но и на власт няма как да си антисистемен – изначално силната изходна точка на говоренето им. Направиха смислени в културен аспект неща – парираха Истанбулска конвенция и Закона за социални услуги, написаха Стратегия за интеграция на малцинствата с добри идеи, лобират за повече законова свобода при защита на дома и собствеността на гражданите. Бяха контрапункт на ДПС на няколко пъти. В същото време се пуснаха по нанадолнището на икономическия протекционизъм и вредно-безполезните идеи като връщане на наборна служба. Дали ще влязат в следващият Парламент – предстои да видим.
Президентът Радев успя да се наложи като другият център на властта и алтернатива на мнозинството. Смел по характер, с висока лична дисциплина и осанка на лидер, Радев успя да яхне общественото недоволство, ставайки лицето на недоволството. Той обаче се изправи срещу държавността, влизайки в конфликт с изпълнителна, законодателна и съдебна власт – едновременно. Наруши Конституцията неколкократно, като призова за насилие и настрои българи срещу българи. Редовно призовава за оставки, което също е вън от правомощията и функцията му по Конституция. В дъното на тези актове прозира намерение за промяна към Президентска република, което означава и огромна концентрация на власт в един-единствен човек. В мига обаче, в който реално „посегне“ към реалната политика – ореолът на неопетнеността, ще изчезне начаса.
Слави Трифонов. Това, че е шоумен, а не политик е най-плиткоумната критика срещу Трифонов, особено на фона на Зеленски, Пепе Грило, а навремето дори Рейгън. Засега бяга от изграждане на ясен профил, а като платформа няма нищо конкретно. Това засега е актив, който рязко ще се прекласифицира в пасив в мига, в който трябва да се прави коалиция. Защото, ако имаше профил – щеше поне да е ясно какво ще прави, дори на принципна основа. Например отношението му към ДПС. Липсата на яснота означава разочарование, а тези, които сега го подкрепят, може да се обърнат срещу него. Залогът е екипът, който ще събере и дали ще търси да изгради истинска програма, базирана на идеологическа идентичност, или ще мимикрира в родното политическо шоу.
Демократична България – големият победител от протестите досега. Формацията е една е малкото модерни, използваща ударно социални мрежи и алтернативни канали. Лидерите на партията са ветерани от предходния кабинет на Борисов, а заигравката на местните избори с БСП показва възможна бъдеща коалиция. Ако ли не – трябва да се каже ясно, защото математически остава ГЕРБ, а това ще накара много хора да се почувстват излъгани. Ляволибералният профил на формацията се засилва и от присъствието на зелените, а Демократична България се очертава като ракетата им носител в Парламента. Депутатски места, министерски кресла – зелените ще могат да влияят пряко на стопанския живот страната, което неизбежно е много негативен знак по линия на бизнес среда, растеж и прогрес. И тук схемата „мозъчен център-корпоративно-оперативен център-медии-политика“ е налице и вече бере плодове.
Мая Манолова. Невероятно енергична и борбена, Манолова свиреше умело на най-тънките струните на демагогията, къпейки се в народна любов докато беше омбудсман. Лява популистка, искаща ту да става президент, ту лидер на БСП, ту кмет, а сега вероятно играе за премиер, не зная. На моменти груба и избухлива – тя буквално сама пропиля огромните си шансове за пробив на местните избори поради липса на етика и обраност.
Цветан Цветанов е силен организатор, но при наличие и на силен имиджов играч какъвто бе особено в началото Борисов. Влизането в Парламента на „Републиканци за България“, разбира се, към момента звучи като химера. Единственият идеологически аспект е силната русофобска нишка, която обаче не е достатъчен мотиватор. Структурно Цветанов дърпа хора от ГЕРБ, но това има пречистващ ефект за партията, защото реално я очиства от хора на бившият втори. Парадоксално, но макар с наранено его и срещу ГЕРБ, Цветанов по-скоро ще къса гласове на ДБ, тоест десебари, мразещи Русия, но несъгласни да пристават на зелените и на партията наследница на БКП.
СДС, Възраждане, АБВ – те залагат на столетния кливидж у нас русофоби-русофили, а голямата битка е да влязат или в Парламента, или в орбита на някоя от двете големи партии – в противен случай политическото им битие виси на косъм или си е чисто вегетиране.
На българския политически ландшафт се заформя сериозен ляв фронт, с нестабилен център и политическа криза, допълваща икономическата и социални такива. Липсата на автентичен дясно-консервативен проект е слабост, оставяща една значима част от българите непредставени, а дебата за идеите у нас – осакатен.
