В България доминира една „негативна теория“ за страната ни – какво тя не „трябва да бъде“. Не трябва да е назадничава, не трябва да е бедна, не трябва да е корумпирана, не трябва да е „ориенталска“, не трябва да дава шанс на тарикатите за сметка на училите и можещите и още, и още…
Визията обаче затова каква „трябва“ аджеба да бъде България – тази визия отсъства, а където се появява, то рядко се заформя нещо като масов консенсус по облика ѝ. През последния век и половина у нас се завихря един постоянен водовъртеж от сблъскващи се разкази за това как трябва да си върнем една или друга територия, да прегърнем една или друга геополитическа ориентация и идентичност, да наложим един или друг „модел“ съобразно вкусовете на политико-интелектуалния и икономически елит на деня. Това, че сме „малки“, често пъти е повод за тежки национални комплекси, а ъгълът под който се възприема тази даденост на политическата география и историята – е остро негативен.
Фокусът върху какво „не трябва“ да сме, вместо ясния дебат върху това какво „трябва“ да сме, е пагубен и порочен. Само позитивна и ясна „теория“ за посоката на развитие, само идеалът, към който се движим, могат да мотивират обществото ни към положителни промени и прогрес – както социокултурен, така и икономически.
Естествено, някои от промените са на ниво манталитет и култура, други са чисто административни и касаят публичните финанси и регулациите, а трети – те изискват ясна идентичност и ориентация къде се намираме на глобалната международна арена. Както осъзнаване колко е важно да използваме ключовото си географско положение – икономически и геополитически, – съблюдавайки основните стълбове на националната ни сигурност.
След векове на мачкани и потискани първенци от Османската империя и след насилственото унищожаване на интелектуален и стопански елит в периода последвал 9-ти септември 1944 година – егалитаризмът се е закодирал дълбоко в народностното ни ДНК. Равни в мизерията няма как да бъде мото за нищо положително, а опитът равенството да се наложи като висш етичен критерий, унищожава меритокрацията – връзката между делата и успеха, – а оттам и здравите устои на обществото. Започнали сме да приравняваме естествената йерархия от успели лидери във всяка сфера с фалшивите герои на политическото схемаджийство и анатемосваме като калпави и едните, и другите. Приемаме алчността за бич, неосъзнавайки че, за да стане някой богат на пазарен принцип, трябва да задоволява нашите желания и вкусове – да ни е полезен, за да му дадем парите си. В този смисъл бъркаме алчност със завист – при първото даваш повече, за да получиш повече, при второто – искаш чуждото, без да си мърдаш пръста. Промяната на манталитета ни към приветстване на „успеха“ като шанс за по-добро бъдеще на всички ни – това е ключова културна битка, която вероятно ще отнеме десетилетия.
Децентрализация. Това действително е шансът за по-добро управление. Инструменти и средства за правене на политики – да се трансферират безвъзвратно от национално към местно/общинско ниво. Проблемите да се решава по-близо до хората, а не от всезнаещ и планиращ център – далеч от местната реалност на терен. Грешките да са локални, а не национални. Добрите практики в една община да създават условия на градивна конкуренция за останалите, привличайки хора и инвестиции. Корупцията да е по-лесно забележима и доказуема. Ресурсът да се разходва за реалните проблеми на хората, които сами знаят кои точно са истинските им проблеми. Все по-голяма част от събраните данъци – да се харчат там, където са изкарани доходите. Да се окуражават местните общности, движени от самоинициатива и естествени човешки връзки, а не да просто да „се спускат“ решения и политики отгоре. Да се поощрява така нареченият, но позабравен в ЕС „принцип на субсидиарност“ – проблемите да се решават по-близо до мястото, на което възникват, дори заради знанието за спецификата на условията. Рецептата: реална законова и финансова децентрализация. Иначе казано: универсално право и локално прилагане.
Вместо проблем, малкият ни размер е нашата сила. Тежките и тромави империи винаги се сгромолясват под напора на задълженията, административното си бреме и разходите за оръжие и завоевания. Обратно, малки, но гъвкави и пробизнес юрисдикции са много по-трайни, предсказуеми и чувствително по-хубави места за живот. Андора, Лихтенщайн, Люксембург, Швейцария, Сингапур, Монако, Северна Ирландия – примерите за предимствата на малките, но „умни“ нации са не един и два. Въпрос на перспектива. Ниски данъци, безапелационна защита на частната собственост и живота на гражданите, повече стопанска свобода – това са простите стожери на успешните социоикономически модели.
Дипломатическа гъвкавост и неутралитет на международната арена. Изправяме се сами срещу Великите сили при Съединението от 1885 г., проявявайки изключителен дипломатически нюх: Русия в случая е срещу нас, залагайки на Сърбия в очертаващото се вече ясно противоборство между Австро-Унгария и Санкт-Петербург през втората половина на 19-и век. А княз Батенберг е в тежък личен конфликт с руския император. Това е точният дипломатически момент и прозорец, в който Австро-Унгария и Великобритания да „погледат на другата страна“ за нарушаването на баланса на силите на Балканите и да предупредят заплашително Османската империя да не допуска кръвопролития. При Независимостта от 1908 г. – отново улавяме момента, използвайки анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и постигаме целта си в отличен исторически процеп, когато прожекторите са насочени към „Босненската криза“, а ние сме се промушили между иглени уши. През Втората световна война – цар Цар Борис III далновидно и националноотговорно не изпраща армия на Източния фронт срещу СССР, лавира умело пред изнервения Хитлер и дебалансира постоянно стратегиите както на немците, така и на руснаците, осуетявайки агресивното им нахлуване и неизбежното опустошение на родината ни. Исторически може се говори много дали сме от правилната страна на сблъсъците, но в историята няма „ако“ – и ние сме платили цената за грешките си. Дано да сме си взели и поуките, а те най-общо гласят, че мирът глобално и в региона е свещена крава, която трябва да пазим като зениците на очите си.
Традициите, историята, езика, културата, споделената памет и усещането ни за общност – само те ще ни помогнат да пребъдем, както е ставало досега – независимо от всичко – през вековете. За разлика от други велики народи, които отдавна са изчезнали или са претопени. Без да пречат на промяната, нашето културно-историческо наследство и минало само ни правят по-здрави и устойчиви – просто защото стъпваме на раменете на гиганти. А позитивната теория – само ще ни помага да виждаме по-надалеч от злободневието на днешния ден.
