Можеш да побеждаваш с меч и пак да останеш смирен
Както има полезен и вреден смях, така има полезен и вреден страх
Нямате представа колко ми е неудобно да говоря за нещо различно в седмицата на титаничния сблъсък в Съединените щати (толкова титаничен, че на места избирателната активност достигна близо 150%), но пък се успокоявам с мисълта, че достатъчно на брой експерти-международници във фейсбук ежечасно поддържат тази тема заедно с експертите-епидемиолози, които се грижат да ни държат в течение кое как е с пандемията, та няма крещяща нужда и от моята намеса. Няма да говоря по най-шумната тема, защото през същата тази седмица се случи и терористичното нападение във Виена.
Някакъв албанец от македонско, млад човек, откри огън на улицата, уби четирима, рани двайсетина и след няколко минути на свой ред бе застрелян и той от силите на реда. Видях скрийншот от изказвания на някакви български либералки в чужбина (от тия, най-отровните, дето си мислят, че като мъждукат в Англия или Германия, сияят ярко на българския духовен небосклон), според които този акт бил поръчан от Курц и Путин, защото обслужвал интересите на крайната десница и че пряк виновник е албанската мафия, която е светска, поради което в случилото се няма абсолютно никакъв религиозен контекст. Нищо че младежът бил надъхан в конкретна джамия, нищо че тръгнал да става доброволец-джихадист в ИДИЛ, нищо че самата ИДИЛ пое отговорност – вярно, може би само от суета, но никой не се хвали с нещо, което не намира за прекрасно. Нищо че Курц и Макрон се договориха за общи действия срещу ислямизма. Нищо. Либералите казаха, че проблемът не е религиозен и прокараха това заключение в либералните си медии. И наистина, дали от конкретната гледна точка, на която сме застанали в момента, това е най-важното?
Тероризмът не е обикновено насилие. Насилие винаги е имало и то в такъв вид, в сравнение с който съвременното насилие прилича на лежерна процедура в козметичен салон. Тероризмът е индустрия, тясно свързана с медиите. Стотици хора, в това число и аз, десетки пъти са казвали, че ако медиите не отразяват тероризма, тероризъм няма да има. Тероризмът, за разлика от класическото насилие, е спектакъл, телевизионно риалити. Защото смъртта и раните са терор за неколцина, а за останалите милиони терорът е страхът. Но медиите винаги ще отразяват тероризма. Те заради поредния атентат може да не намерят време да съобщят, когато стъпим на Марс, защото кланетата и кървищата са по-„вкусни“. Медиите и тероризмът са в симбиоза, принасят си безценни взаимни ползи.
Като говорим за страх, вижте и ковида! Каква е разликата между него и черната чума през 14 век? Освен в несъизмеримата ефективност в полза на чумата, също и в това, че през 14 век нямаше телевизия и интернет. Само клетият Бокачо беше изискан и жизнерадостен хроникьор на заразата. Нямаше бдителни медии. Понякога си мисля, че когато ковидът премине по един или друг начин, може би ще трябва да се потърси наказателна отговорност на доста медии и журналисти за начина, по който изкуствено култивират зловредна паника.
Но да се върнем на тероризма. Какво прави терористът? Той само хвърля една бомба, а цялата останала работа я свършва жертвата: медиите започват да всяват страх, а институциите – да тормозят гражданите като им налагат крути мерки за сигурност и като отнемат свободата им „за тяхно добро“. И аз не съм сигурен в процеса на този тормоз и отнемане на свобода кой е по-доволен – терористите или демократичните институции.
Крайната цел на тероризма е една: чрез медийна истерия да принуди цивилизованите общества да причинят на себе си това, което никоя Ал-Каида не е в състояние да им причини – да се променят, да се затворят в мнителност, да се изродят. Но така постъпваме само ние. Когато израелците бомбардират палестинците, палестинците не затягат вътрешните мерки за сигурност, а на свой ред бомбардират израелците.
Всъщност нашата истинска тема е СТРАХЪТ.
Той е индустрия също както и тероризмът, който е натоварен със задачата да произведе страха. Само че обхватът на страха надхвърля обхвата на тероризма, страхът, породен от тероризъм, е само частен случай на страха въобще. В индустриалния свят всичко е индустрия, когато покаже потенциал да създава принадена стойност. Има продукти, в които производителят влага свои материали, има и продукти, които се произвеждат с материали на клиента или, както е прието да се казва – изработват се на ишлеме. Страхът в учудващо много от случаите е именно такъв – страх на ишлеме, продукт с материали на клиента. Гузна съвест, малодушие, безверие, маниакалност, илюзии, обсесии, заблуди, лъжи, фикс идеи – всичко това са материали на клиента, от които тероризмът произвежда страх на ишлеме.
Страхът по нещо прилича на смеха. Те са свързани, защото смехът е най-ефикасното средство за неутрализиране на страха. Приличат си, защото и страхът, и смехът са двояки. Както има полезен и вреден смях, така има полезен и вреден страх. Плодовете на вредния страх са жестокостта и агресията, а на полезния – съкрушението и смирението, чувството за нужда от ближния, солидарността. Доколкото смехът е средство за неутрализиране на страха, то смехът е полезен, когато неутрализира вредния страх, и вреден, когато неутрализира полезния. Ако смехът уталожи омразата и агресията, породени от страх, тогава е добър. Ако обаче унищожи страха от Бога, тогава е лош. И това беше основната тема в „Името на розата“, където слепият брат Хорхе беше решил, че вредната страна на смеха е по-опасна, толкова опасна, че е оправдано заради нея да се пожертва полезната.
Освен на смеха, страхът прилича и на любовта. Общото между тях е, че и двете имат абсолютна форма – любов към Бог и страх от Бог. Всяка относителна любов е израз, олицетворение, символ на абсолютната любов. Така и всеки относителен страх е символ на абсолютния. Абсолютният страх, страхът от Бог, се различава от обикновения по отсъствието на малодушие. Абсолютният страх е опасение да не разочароваш обекта на абсолютната любов. Но също и като обикновения страх е опасение да не изгубиш битието си, отпадайки от абсолютния му източник. Страхът от загуба на битието е по-страшен от страха от смъртта (най-често до него се свежда обикновеният страх), защото смъртта все още не е загуба на битие. От своя страна загубата на битие също не е смърт, защото дори и най-грешната душа има досадното качество да е безсмъртна. Както виждате, абсолютният страх наистина е нещо страшно. В сравнение с него страхът от тероризъм е нищо.
Във връзка с един предишен разговор някой каза дословно следното: „А какво е християнството? Да обърнеш бузата, да посрещнеш „врага“ с плюшено мече и ансамбъл по синхронно плуване? Или да изправиш войска? Моето разбиране за християнството е по-скоро първото“. Дано Бог ми прости, ако греша, но да защитиш вярата си със сила не е грях, да защитиш истината със сила не е грях, да спреш картагенските слонове на Ханибал със сила също не е грях. Можеш да побеждаваш с меч и пак да останеш смирен. След всяка своя победа тамплиерите са пеели: Non nobis, Domine, non nobis – „Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина“ (Пс. 113:9). Милтиадис Варвициотис, председател на Комитета на министрите на Съвета на Европа, при откриването на 130-ата сесия на комитета в Атина каза:
„Терористичните атаки във Франция и Австрия няма да принудят Европа да изостави основните си ценности“. На мен тамплиерите ми изглеждат достатъчно европейски, истинска европейска ценност.
В крайна сметка страхът е като всичко останало – не е добър или лош сам по себе си, а става едно от двете, според както го изживява човекът, който заради свободата, с която е надарен и същевременно наказан, може да придава нюанси на нещата според начина, по който ги употребява, може да употребява и да злоупотребява. Тероризмът е страшен. Пандемиите са страшни. Тръмп също е страшен по своему. Въпросът е до какви мисли, чувства и постъпки ще ни доведат тези страхове. Изпитанието не е в самото бедствие, а в страха от него и най-вече в онова, в което ще превърнеш страха, след като те залее. Другото име на изпитанието е „изкушение“. Не, изкушението не е съблазняване с нещо приятно, както мнозина си мислят от невежество. Изкушението е изпит чрез трудност за проверка на реакцията.
Тъй че, ако искате се бойте, ако искате не бойте се. Така или иначе всеки ще премине през изкушение и ще бъде оценен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
