България е първата страна в света, признала Република Македония като независима държава още през 1992 г., а през 1999 година тогавашният ни премиер – Иван Костов, и македонският му колега – Любчо Георгиевски, подписват „Декларация за добросъседство“.
В нея се урежда на първо място езиковия спор, който в продължение на години блокира подписването на редица междудържавни споразумения и е отбелязано, че декларацията ще се подпише на официалните езици на двете държави според конституциите им, което означава, че Македония приема формулировката, че признаваме македонския език, но само на територията на Македония, не и на територията на България.
Не по-малко ключов момент в декларацията е, че Македония се отказва от претенциите си за наличие на македонско малцинство в България. Този текст е изрично вписан заради чл. 49 от македонската конституция, според който „властите в Скопие трябва да се грижат за правата на македонските малцинства извън пределите на Републиката“. Като жест на добра воля от наша страна по време на визитата на Георгиевски в София се подписва и спогодба, според която България предоставя на Република Македония 150 танка и 142 артилерийски установки на стойност 3,5 милиона долара.
През 2006 година тогавашният македонски премиер – Владо Бучковски, предлага съвместно честване на Илинден. Същата година президентът им – Бранко Цървенковски, се поклоня пред паметника на Яне Сандански в Мелник. През 2008 г. е изготвен и проект за договор за добросъседство, като от 2012 г. българската и македонска дипломация обменят ноти, но безрезултатно. Пробивът е постигнат едва преди 3 години, когато министър-председателят ни – Бойко Борисов, и министър-председателят на Република Македония – Зоран Заев, подписват „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество“ между двете държави. Малко по-късно е създадена и съвместна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, която има задача да разгледа автентичните исторически извори, както и да работи за научното тълкуване на фактите от съвместната ни история.
През изминалите години Комисията постигна споразумение за съвместно честване на пет исторически личности – Св. св. Кирил и Методий, Свети Климент Охридски, Свети Наум Охридски, цар Самуил, Григор Пърличев.
Но заради неспирната държавна антибългарска идеология на Северна Македония, през септември България представи обяснителен меморандум до страните-членки на ЕС. В него беше посочено, че:
„Македонски език“ или етнос не съществуват до 2 август 1944 г. Тяхното създаване е част от цялостното изграждане на отделна небългарска идентичност, което цели да прекъсне връзките между тогавашната Социалистическа република Македония и България.“
„Македония е географска и историческа област, която в наши дни се намира в границите на шест държави – България, Гърция, Република Северна Македония, Албания, Косово и Сърбия. Следователно всички опити за налагане на географския термин Македония като официално име на новосъздадената през 1992 г. държава в продължение на 28 години бяха обременени с политическа чувствителност.“
„В съседните държави терминът „македонски“ се използва за обозначаване на географски произход, а не на национална идентичност. В България стотици хиляди българи се самоопределят като „македонци“ по отношение на регионалната си принадлежност, като ясно посочват български етнически произход. По тази причина възниква значително недоразумение, когато термините „македонски“ и „произхождащи от Република Северна Македония“ са взаимозаменяеми в рамките на международни форуми.“
„…официалният език, използван в днешна Република Северна Македония, може да се разглежда само като писмена регионална норма на българския език.“
„…след Втората световна война югославският комунистически лидер Йосип Броз Тито прибягна до налагането на още една нова идентичност – този път „македонска“, в тогавашната Социалистическа република Македония (СРМ).
Тито беше улеснен и вдъхновен от решението на Комунистическия интернационал (Коминтерна) от 1934 г. да създаде нови „македонски“, „тракийски“ и „добруджански“ нации.“
В меморандума е посочено, че е проблем и блокирането на работата на смесената комисия по историческите въпроси, която не е провеждала заседания от месеци, като причината е, че представителите на Северна Македония не искат да участват. Повод за спор е и това, че представителите на Скопие в комисията възприемат термина „споделена история“, докато България държи на формулировката „обща история“, както е посочено в рамковата позиция на България относно европейската интеграция на Албания и Северна Македония, приета през октомври 2019 г.
Страната ни настоява в официалните европейски документи да се говори за „официален език на Република Северна Македония“, а не за македонски език.
За допустима се смята и формулировката „македонски език съгласно Конституцията на Република Македония“, защото езика на Северна Македония е „писмена регионална норма на българския език“. В рамковата позиция от 2019 г. също се съдържа искане езикът да бъде наричан „официален език на Република Северна Македония“. „Езиковата норма, обявена за конституционен език в Република Северна Македония, е свързана с еволюцията на българския език и неговите наречия в някогашната югославска република след кодифицирането им след 1944 г.
Никой документ/изявление в процеса на присъединяване не може да се разглежда като признание от българска страна на съществуването на т.нар. „македонски език“, отделен от българския“. Според Северна Македония езикът ѝ трябва да бъде наричан „македонски“, като посочват, че този термин е използван в Преспанското споразумение с Гърция от 2018 г., с което беше решен спора за името на държавата. Споразумение, в което обаче България не е страна и този договор не е обвързващ за нас.
В документа се подчертава, че България очаква Северна Македония да се въздържа от провеждане на политики на подкрепа и насърчаване претенциите за признаване на македонско малцинство в България и определя това като условие за подкрепата си за следващите стъпки от европейската интеграция на държавата.
На 06.11 България уведоми Европейската комисия, че не може да подкрепи преговорната рамка за Република Северна Македония, тъй като Скопие отказва да изпълнява условията по Договора за добросъседство, подписан през 2017 година. Вицепремиерът – Екатерина Захариева, даде интервю, в което посочи редица нарушения на договора в частта за мерките срещу разпространение на език на омразата от страна на Скопие и по въпроса за наличието на национални малцинства в двете държави. Тогава Зоран Заев заяви:
„Имаме първата блокада от страна на България. Това е първото неприятно усещане. Трябва да бъдем разумни и да решим спора по приятелски начин“.
Според македонците, с последните си действия България е нарушила чл. 2 от Договора, докато те „спазват стриктно Договора“. Заев обвини страната ни в неприятелско отношение. Разбира се, тези му думи са напълно очаквани, което не ги прави верни. Напротив. В Македония, сякаш парадоксално, с оглед на всичките ни добронамерени действия, продължава да се шири антибългарската риторика. Министър Захариева подчерта, че само през последните месеци в югозападната ни съседка има над 10 000 негативни публикации с използван език на омразата към България. Не спира да се говори и за „фашистичката българска окупация“.
Обикновеният човек там е манипулиран ежедневно: не само чрез медиите, но и чрез учебния материал. В македонските учебници или се краде българска история, като се представя за основа на македонската, или се подменят факти.
Например в учебниците им за шести клас се говори за избити от българите македонци по времето на Втората световна война. В учебник за седми клас пък пише, че района, от който произхождат Кирил и Методий, са живеели „македонски славяни“, чийто език са кодифицирали двамата братя. А в помагалата им за прогимназия, българите са описани като грабителско номадско племе.
МАКЕДОНИЗМЪТ
От първата половина на XIX век в Сърбия стратегията на сръбската държава предвижда след разпадането на Османската империя тя да стане определящ фактор за останалите южни славянски и балкански народи и поради тази причина Стоян Новакович в края на XIX век залага на „македонизма“ като „съюзник“ срещу „българизма“. Той излага вижданията си как българите в Македония трябва да станат сърби. Така възниква доктрината на македонизма, а с приетата през февруари 1934 г. от ИК на Коминтерна резолюция по македонския въпрос се обявява създаването на т.нар. „македонска нация“ и отделен „македонски език“. Нейната реализация е поверена на ВМРО (обединена) и компартиите на Югославия, България и Гърция, като има подкрепа лично от Йосиф Сталин, а първоначално среща одобрението и на Георги Димитров. След избирането през 1937 г. на Й. Б. Тито за лидер на ЮКП „Македонската резолюция“ на Коминтерна става неразделна част от националната програма на партията и от август 1944 г. във Вардарска Македония започва реализацията на титовистката доктрина на македонизма.
Според македонизма славяноговорещите македонци в различните части на географската област Македония представляват отделен народ със своя собствена история и традиции, различаващи ги от всички съседни народи. Най-потърпевшите сме българите, тъй като македонизмът поддържа невярна представа за нас, базирана на създадената от сръбската наука в края на XIX в. „Великосръбска доктрина“.
ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
Една от най-спорните теми е въпросът за тълкуването на личността и делото на Гоце Делчев. Гоце Делчев е сред водачите на Вътрешната македоноодринска революционна организация (наричана в югозападната ни съседка Македонска революционна организация). В България знаем, според писмени източници и документални свидетелства, някои от които писани от самия Гоце Делчев, че целта на организацията е постигане на автономия на Македония, за да може по-късно тя де се присъедини към Княжество България. В Северна Македония пък твърдят, че автономията е първа стъпка към създаване на независима македонска държава. Самият Гоце Делчев се е определил приживе като българин, има стотици архивни документи, в които е посочено ясно, че той, заедно с 9-те си братя и сестри произхожда от българско екзархийско семейство от Кукуш. Самата мисъл, че някаква комисия има правото да преговаря чий е Делчев, е предателство и подигравка с личността му.
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
Димитър Талев е автор на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Гласовете ви чувам“ и „Илинден“. Животът на писателя, роден в Прилеп, е белязан с борбите за Македония и съдбата на българите там, участвал е в борбите за тяхното освобождаване и е бил в близки отношения с Иван Михайлов. До 9 септември 1944-та Талев написва десетки статии, защитаващи правата на поробените българи в Егейска и Вардарска Македония, както и няколко сборника с разкази и исторически новели. Той е заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“ след 1944-та, когато новият режим променя политиката на България по македонския въпрос и започва македонизацията на Пиринския край. Тъй като Талев не приема това е изключен от Съюза на писателите, лишен е от право да участва в обществения и литературния живот, поради което няма работа, но в тези тежки условия довършва романа „Железният светилник“.
Още през 2001 г. семейството на Талев разбира, че „Илинден“ е преведена без тяхно знание и се продава дори в Австралия. През 2016 се оказва, че години по-рано македонците си позволяват да преправят „Железният светилник“ и „Преспанските камбани“. Освен, че ги издават незаконно – без да бъдат заплатени авторски права на наследниците на писателя, преводът е пълен с поправки, абсолютни измислици и липса на цели пасажи. И всички корекции са на местата, където писателят споменава думите „българи“, „български“, „България“ и пр. Те са преведени като „македонци“, „македонски“ и „Македония“… По-късно един от внуците му – Климент Талев, разказа в интервю, че книгите са преведени на „сърбомански език“, който дядо му никога не е признавал.
Подобни опити за фалшификации и присвояване има и на други личности като Тодор Александров, Христо Смирненски, Никола Вапцаров. Не са пожалени св. Климент Охридски, Наум, Черноризец Храбър, Презвитер Козма, Константин Преславски, които според македонската литература са „доказани етнически македонци“. В сборник с песни, определени като македонски от съставителя им, са взети 272 от сборниците на Братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Стефан Веркович, Антон Попстоилов и други. В друг том пък българските възрожденци Братя Миладинови, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Йордан Х. Константинов-Джинот и др. са обявени за „македонски класици“, независимо от факта, че те самите са се определяли за българи.
ВРАГЪТ ВКЪЩИ
Антибългарската риторика и езикът на омразата от страна на западната ни съседка към нас не са нещо ново. Но през октомври стабилно рамо им удариха „български историци, учени и общественици“, които се обявиха срещу меморандума на София до страните членки на ЕС. Те настояха за „фундаментална промяна на парадигмата в историческото мислене“ и „преосмисляне на остарялото мислене и говорене“. Според тях, българският меморандум не отразява „принципите и ценностите, върху които е изграден Европейският съюз и в подкрепа на които се обявява“. Едно от най-безумните и скандални изречения в писмото им, изпратено до медиите, гласи: „идентичността не е „естествена“ характеристика, предавана генетично, а социално изградена категория.“ Новите комсомолци, на чийто плам биха завидели предците им, ни призовават да признаем Коминтерновската лъжа за истина и да отпишем жертвите на югославския терор, защото не били толкова много, колкото твърдим…
През октомври ЕП прие резолюция, внесена от българските евродепутати Радан Кънев ДБ/ЕНП и Елена Йончева БСП/ПЕС. Резолюцията уж касаеше само върховенството на закона в България, но всъщност засегна и националните ни интереси. Появи се текст за ОМО „Илинден в т. 15, в който се казва:
„… призовава българското правителство да предприеме всички необходими мерки за ефективна защита на правата на малцинствата, включително чрез изпълнение на съответните решения на Европейския съд по правата на човека“
. Става дума за три решения на Съда в Страсбург от 2006, 2011 и 2018 г., постановяващи, че България трябва да регистрира сепаратистката организация ОМО „Илинден“ и да не пречи на дейността ѝ. Нужно ли е да доизясняваме целите на тази организация – „македонско малцинство“ и автономия на Пиринско. Стигна се дотам, че дори Корнелия Нинова – лидерът на БСП, от чиято квота е изпратена Йончева в Брюксел, да заяви, че: „Бългaрcкият cъд e cчeл, чe рeгиcтрaциятa нa OМO „Илиндeн“ влизa в прoтивoрeчиe c Кoнcтитуциятa и зaтoвa тя ѝ e oткaзaнa. Тoзи въпрoc изoбщo нямa мяcтo в рeзoлюция нa Eврoпeйcкия пaрлaмeнт, oтнacящa ce дo върхoвeнcтвoтo нa зaкoнa в Бългaрия.“
ЗА ИСТИНАТА БЕЗ СТРАХ
Преди 41 години един от най-големите български историци, тогавашният директор на Института за история към БАН, акад. Христо Христов, публикува статията си „Македонизмът като политическа концепция в края на ХІХ и началото на ХХ век“ . Академик Христов, позовавайки се на богата изворова и литературна база от български и чуждестранен произход, разкрива активната роля на сръбската и руската дипломация за създаването и утвърждаването на македонизма като антибългарска политическа концепция. Христов посочва, че македонизмът като идейно-политическо схващане възниква без връзка с освободителните борби на тамошното население и е дело на великосръбската пропаганда. Македонистите се стремят да разколебаят българското национално съзнание на славянското население в Македония и по този начин да придобият културно и териториално разширение на юг. При завземането на Вардарска Македония от сръбските войски през Балканската война управляващата сръбска буржоазия обявява завзетите земи за „Южна Сърбия“, а населението за „прави сърби“. По-късно при изработването на мирните договори в Париж през 1919 г. Съглашението, Япония и САЩ приеха великосръбската теза, макар в Егейска Македония, завзета от войските на буржоазна Гърция, да признаха, че има не македонско (в национален смисъл) и не сръбско, а българско население, част от което беше прогонена чрез спогодбата за „доброволно“ изселване.
Истината е, че минаха не само три години от подписването на Договора за добросъседството, приятелството и сътрудничеството, а десет пъти по три години, в които Скопие не спря с историческите фалшификации, с езика на омразата, с дезинформацията в учебниците, със строенето на паметници на велики българи, които представя за свои, както и с рушенето на други, свързани с историята ни.
Дълг на управляващите ни – както към нас и към бъдещите поколения, така и към българите, които по обективни причини вече няма как да защитят националността и идеалите си, е да опазят фактите и историческата истина. С цената на всичко! Допускането в ЕС на страна с доктрина, основана на антибългарска основа и провеждаща политика на омраза към България, ще легитимира тази идеология, което ще е пагубно за нас. Всички ние, а най-вече управниците ни, трябва да се изправим пред трезвото осъзнаване, че компромис в тази ситуация е недопустим и е равнозначен на самоубийство, на доброволно пренаписване на българската история. Споделена история няма, как да делим личности и събития? Обща история, да, това е нашата и тяхната, българската история…
Страна, в която до 1944 година населението се е самоопределяло като „българи“, днес прави неистови опити да скъса пъпната връв с родителя си. И ние, като майка, готова на всичко за детето си, проявихме волско търпение – сред всичките обиди, лъжи, фалшификации, защото все се надявахме, че отрочето ще си вземе поука. Точно като майка, готова да понесе хули и страдания, ги признахме първи като държава, отворихме границите, за да оцелеят по време на ембаргото, хиляди техни младежи получиха безплатно образование и стипендии за сметка на българските данъкоплатци, а благодарение на хилядите паспорти, които им дадохме, получиха възможност да работят в цяла Европа и затова годишно се вливат около един милиард евро в Македония.
Но като майка, България има морален дълг и към другите си деца – към всички нас, както и към хилядите ни предци, загинали за освобождението на българите в Македония. Защото докато идеологията от времето на сърбокомунизма все още властва в западната ни съседка, каквото и да направим, няма да бъде оценено, дори по-лошо, от нас ще се очаква още и още, и още…
Нека не забравяме, че още през далечната 1968 година дългогодишният лидер на Вътрешната македонска революционна организация и последната значима фигура в историята на македонското освободително движение – Иван Михайлов припомня, че след трагично завършилите опити за присъединяване към България през Балканските войни и Първата световна война, целта на освободителното движение се концентрира около идеята за обединение на отделните части на Македония в автономна област, като едва след това може да започне и борбата за независимост. „Нека утрешните поколения знаят, защото времето отминава, а нашата преходност е налице, че ние направихме Вътрешно-македонска революционна организация не за да правим две Българии, а защото нямаме една целокупна! Македония без българите, огън да я гори!“
