“Вас майка ли Ви е раждала, или трансджендър? Вас баща ли ви е създал, или трансджендър?” – с този въпрос вицепремиерът по сигурността и министър на отбраната Красимир Каракачанов се обърна към председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов. Поводът е друг въпрос, отправен от Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС към Конституционния съд. Ето го и въпроса:
“Какво е обяснението на понятието “пол”, възприето от Конституцията, и има ли то самостоятелно психологическо и/или социално изражение, различно от биологичното? Как е решен на конституционно ниво въпросът за баланса между понятието “пол”, възприето от върховния закон, и правото на личен живот по чл. 32, ал. 1 КРБ в аспекта на възможността държавните органи на Република България да зачетат последиците от личната идентификация на български гражданин, който се е самоопределил към пол, различен от биологичния?”.
Поводът за тази тежка междуинституционална маневра било желанието на някакъв гражданин-трансджендър да му бъде сменено името от мъжко на женско – например, ако досега е бил Гроздан Грозданов, вече да го знаят като Грозданка Грозданова. Но не е тайна за никого, че истинската причина е да бъде принуден Конституционният съд да се произнесе по такава животрептяща за нашето съвремие тема като самоопределянето на биологичния пол, за да има и българската държава (на теория суверенна) нещо черно на бяло.
Но защо? Защо питат за такива неща Конституционния съд, а не Института по биология към БАН?
Няма ли да накарат Конституционния съд да се произнесе и по въпроса дали Плутон е планета или не? Откога полът е юридически, а не естественонаучен въпрос? Химичните елементи са метали и неметали. Природата е жива и нежива. Хората са мъже и жени. Ако един мъж се осакати и си присади женски полови органи, той не престава да бъде мъж, хромозомата му продължава да е Y и това не е конституционен въпрос.
Онези, които отказват да приемат, че хората са създадени мъже и жени, нека се обърнат към науката, в която вярват, в която се кълнат и без която нищо не може да се нарече “истина”. Че хората (пък и не само хората, но също животните и растенията) са мъжки и женски, го твърди вездесъщата наука, същата, която казва, че сме произлезли от маймуни и че битието определя съзнанието, но тези неща се очаква да ги приемаме за безспорни. Казва го, защото ни е преброила хромозомите под микроскоп. Имат ли микроскопи в Конституционния съд? И защо едно да е безспорно, а друго да не е?
Та това е единият ми въпрос: съдът ли е този, който установява и прогласява природните истини? И ако да, защо само той? Защо не също така армията, полицията?…
Другият ми въпрос за кой ли път е: на какви се делят хората? Не може да не сте забелязали, че ценностите, които изповядва този или онзи, са групирани по някакъв твърде общ, надхвърлящ обикновеното политическо, идеологическо, социално или културно деление признак. Така например човек, който приветства гей парадите, обикновено симпатизира на Грета Тунберг и климатичния алармизъм; ако някой е яростен “ваксър”, то вероятно ще се окаже и привърженик на движенията , Ме Too и BLM; ако е враг на носиите и “българщинàта”, то навярно ще го видим на страната на Република Северна Македония в препирните ѝ с България. Едни и същи хора се групират около каузи, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. А съответните политици превръщат въпросните каузи в политическо говорене и действие. Стига, разбира се, да не е обратното – определено политическо говорене и действие целенасочено да се превръща в масови каузи.
Кой е признакът? На какъв принцип се делят? Кое ги прави такива или онакива?
Очевидно е нещо свръх обичайно обявяваното. Не са европейци и евразийци, не са леви и десни, не са социалисти и капиталисти, не са либерали и консерватори, не са патриоти и глобалисти, а нещо отвъд всичко това.
Според мен човечеството винаги се е деляло на хора, за които истината е обективна и абсолютна, и хора, за които истината е субективна и относителна. Вторите са по-горделиви, защото са склонни да считат себе си източник на истината. През различните исторически епохи тези две групи хора са били познати под най-различни имена, но същността е неизменна.
Какъв е човекът на относителната истина? Ако е обикновен комплексар – такъв, на когото са казали, че има свещено (естествено) право да следва мечтите си и да бъде такъв, какъвто е, но все пак някъде в гръбначния си мозък усеща, че е абсолютен нещастник без никаква индивидуална стойност, – тогава този човек е маниак, хунвейбин. Хунвейбините (буквално “червеногвардейци) са необразовани младежи от работническо-селски произход, на които е внушено, че ще управляват Китай, след като със средствата на културната революция пометат и унищожат интелигенцията. Животът им преминава в крясъци и размахване на малки червени книжки с цитатите на Мао. Всеки, който опита да общува с тях посредством изречения, отсъстващи от книжката с цитатите, остава неразбран и евентуално – разстрелян. Либералните хунвейбини често наричат себе си “умни и красиви” и “градска десница”, макар и често родителите им да са селски партийни секретари, в което няма нищо нито градско, нито дясно.
Ако човекът на относителната истина е политик, тогава е гъвкав конформист, нагаждач. Понякога съм си мислил, че ако във Втората световна война беше победила Германия, а не Съветският съюз, то всички наши последващи активни борци против фашизма и капитализма щяха да бъдат ревностни и кресливи нацисти.
Ако ли пък човекът на относителната истина е интелектуалец, то той мисли себе си ни повече, ни по-малко за бог или поне за източник на правилни и полезни за цялото човечество решения. По-образован, по-културен, по-цивилизован от презряната тълпа, той все пак има към нея някакъв ангажимент на водач заедно с тежката задача да изобрети формулата на глобалното щастие и на новия световен ред.
Защо е толкова важно за някого да приемем, че истината е субективна и относителна? Защото тогава, чрез подходяща и добре финансирана пропаганда, всичко може да се обяви и приеме за истина. Ако се съгласим, че човек сам може да определи биологичния си пол, значи можем да се съгласим с всичко. А какво е това “всичко” – предстои да видим.
Никой не казва, че не трябва да се спазва хигиена, никой не казва, че не трябва да се грижим за природата и да не оскверняваме творението, никой не казва, че не се раждат хермафродити и хора с патологично влечение към собствения пол. Симптоматичен обаче е начинът, по който хората на относителната истина манифестират убежденията си. Симптоматичен е самият им подход към истината. Подход, при който тя, затрупана под недомлъвки и манипулации, престава да бъде истина. А когато истината се скрие, умира свободата. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
