След Голямата война – разбирайте ПСВ – докато американците говореха за ценности, германците чертаеха карти. Към онзи момент това е равносметката сред някои британски среди, които днес бихме нарекли геополитически.
В началото на миналото столетие Халфорд Джон Макиндер пише, че демокрациите, повлияни и управлявани от идеалисти, мислят съобразно принципи, а не стратегически.
Днес не е по-различно. Докато в САЩ говорят за „алианс на демокрациите”, Китай бродира Новия път на коприната (мрежа от коридори – икономически и инфраструктурни, по които се движат китайските стоки, услуги и хора в униформи).
Във външната политика либералната демокрация е апогеят на идеализма. Последният мисли така: ако международната констелация е ваза, то либералната демокрация е букетът в нея.
Идеализмът, включително като концепция на международните отношения, тръгва от доверието към човека като онтологично добро същество. Добрият човек е по-важен от политическата география, благоприятна или не. Човекът като добро същество е изходната база, на която се конструират неговите релации и социални структури.
Доверието към човека като онтологично добро същество се екстраполира от идеализма спрямо държавата: създадената от човека държава трябва да е конгениална нему, т.е. да съдържа същите благородни характеристики, каквито притежава човекът. Добрият човек не може да създаде лоша държава. Чрез държавата добрият човек се надгражда, а не ограничава (ако приемем, че природата на човека не е обезателно добра). Това, което е добрият човек във философията, се превръща в добрата държава в международните отношения. А след като двама човека могат да се разберат, значи и две държави могат да направят същото.
Към доверието спрямо човека, мислен като онтологично добър, който създава огледална на себе си добра държава, идеализмът добавя глобален вектор: универсалните норми за добро и лошо. Международната сцена, значи, е комплект от добри човеци с общ морален и етически компас, създали добри държави, които спазват еднакви правила.
Следващият компонент на идеализма в международните отношения е разбирането, че добрите държави, създадени от добри хора със споделени разбирания, могат да реализират своя организационна формула, която да е глобална по своя мащаб.
Във връзка с последното, идеализмът мисли светът като линеен, който има край (добре познатият “край на историята”, в който либералната демокрация е установеният паспорт на света).
Идеализмът, очевидно, е утопичен (въпреки че тук, за целите на платформата, го представям редукционистки). Значи ли това, че и либералната демокрация – като ерупцията на идеализма в международните отношения – ще последва съдбата на други утопии? Е ли е либералната демокрация новото езичество или атеизираното месианство на Запада в международните отношения? Работеща формула ли е „алиансът на демокрациите”, в контекста на блоковизацията на международната сцена, произтичаща от конкуренцията между САЩ и Китай?
Впечатлението ми (и хипотезата съответно) е, че идеализмът печели в книгите и губи на улицата.
Концептуализирането на САЩ и периферия като „алианс на демокрациите” предоставя сериозни конкурентни предимства на Китай. Пекин може и работи с всяка държава, без значение от политическата ѝ система и ценностите, които я създават. На този фон либералната демокрация като условие за пълноценно сътрудничество със САЩ ограничава възможните партньорства на Вашингтон. На терен това се вижда в Югоизточна Азия (Виетнам, Тайланд, Мианмар, Филипините), в Южна Азия (Пакистан) и в Близкия Изток (Иран, Турция). Във всяка една от тези държави Пекин днес има повече влияние, отколкото е имал преди година; а преди година повече, отколкото е имал преди десет.
Благодарение на своята рамкова позиция за „алианс на демокрациите” пред Вашингтон зее огромният риск да не се възползва от възможностите и интересите на държави, които определено не са демократични, но определено имат и антикитайски вектори. „Алиансът на демокрациите” като ценностна основа на геополитически блок създава ограничения пред същия този съюз от държави, вследствие на което той губи своята гъвкавост спрямо алтернативния конкурент.
Идеализмът като концепция в международните отношения прави така че САЩ да питат „Какъв човек си”, докато прагматизмът на Китай се интересува от това „Какво притежаваш и какво би искал да притежаваш?”.
Ако трябва да се върна на Халфорд Джон Макиндер, то може да кажем, че днес, докато американците говорят за демократични принципи, то китайците мислят стратегически и чертаят карти.
ПС. Дължа уточнението, че под либерална демокрация не разбирам обезателно представителна демокрация, тъй като либералното тактуване на демокрацията, (1) въвеждайки специалните права и привилегии, чупи постулата за равенството на гражданите и (2) имплементира обезателна идеология, което е в противоречие на демокрацията.
*Текстът е от фейсбук профила на автора
