Военната ескалация на границата между Украйна и Руската Федерация вече се отплаща за Владимир Путин. Руският държавен глава получи покана от американския си колега Джо Байдън да се видят в трета страна. Това стана ясно от проведен разговор между двамата, на който те, наред с други теми, са обсъдили и ситуацията в Източна Украйна.
Разбира се, няма нищо лошо в това президентите на САЩ и Русия да поддържат нормални работни отношения. В това число и да се виждат, било на двустранни или мултилатерални формати.
Но тази покана за среща на Джо Байдън идва няколко седмици след като американският държавен глава отговори утвърдително на въпроса на журналист дали счита Владимир Путин за убиец. Ако вече си се ангажирал с подобно твърдение, последвалата покана за среща звучи не на място. Защо?
Държавните главни, особено когато същите проповядват образцова либерална и идеалистична интерпретация на международните отношения, стъпваща на човешките права и свободи, не върви да инициират срещи с хора, които считат и обявяват публично за престъпници. Предполага се, че веганите не ядат месо, нали?
Или мислиш Владимир Путин за убиец, но не държиш да го споделиш с целия свят, и се виждаш с руския президент, когато и както прецениш, или се ангажираш с такова мнение пред медиите и просто зачеркваш плановете си за обща снимка с него на събитие, инициирано от теб.
Противното би било двоен стандарт. Понеже нещо по средата, каквото се случва сега, дава смесен сигнал за партньорите ти и предполага липса на дисциплина в стратегията. Ако тази среща се състои, Москва ще излъчи сигнала: не слушайте какво казват американците, а ги гледайте какво правят.
На този фон, колкото и руски дипломати да бъдат изгонени от САЩ (последната “квота”, обявена вчера, е от десет такива), то няма особено значение, че си санкционирал акробатите, когато искаш среща с мениджъра на цирка.
Още повече, че Джо Байдън, предлагайки такава среща, се вкарва в руския капан: всеки път, когато Владимир Путин прецени, че за него би било полезно да влезе в световния обмен на равни начала с американския си колега, то руският президент ще знае каква е формулата за постигането на такова развитие на обстоятелствата: като ескалира дадена ситуация, било в Сирия, било Източна Украйна, а утре може и до границата с Естония. Военната ескалация е дипломатическата покана за среща на Владимир Путин.
А с колко от партньорите и съюзниците си от НАТО се видя Джо Байдън, лице в лице и отвъд виртуалните зали? Все още, с нито един. Какво трябва да направи федералният канцлер Ангела Меркел за тет-а-тет с американския си колега: да накара германски митничар да стъпи с единия си крак във Франция ли? Турският президент Реджеп Таийп Ердоган все още не е получил телефонно обаждане от Джо Байдън, но вече знае как може да си осигури и цяла среща.
Тази покана за среща от страна на американския президент е полезна за руския държавен глава, понеже така той си вдига акциите и пред Китай. За Москва е важно да не изпада от споделения с Пекин анти САЩ фронт и да демонстрира пред китайските си партньори, че са уважаван и търсен съюзник, който не бива да бъде маргинализиран и смачкван от китайската прегръдка.
Подобно недомислие има и в американската реторика, която вече дава отпечатък и на документите на институциите им, спрямо китайската политика срещу уйгурите в Синдзян, която Вашингтон нарича “геноцид”. Ако САЩ смятат, че Пекин извършва геноцид спрямо мюсюлманското население в споменатия регион, то това трябва да бъде съпроводено със съответните действия, от които налагането на санкции на хора, свързани с този геноцид, e най-малкото. Но ако оставиш достатъчно разстояние между думите и действията си, то първите спират да тежат.
Предложението за среща на Джо Байдън с Владимир Путин може да бъде разтълкувано в някои наивни среди като акт на отговорност спрямо случващото се в Източна Украйна. Но едва ли това ще е интерпретацията, която поканата на американския президент ще получи в Москва. Напротив, там тя ще бъде разбрана като признак на слабост от страна на американците.
Руският президент няма интерес от допълнителното въвличане на САЩ в конфликта в Източна Украйна, най-малкото, защото Вашингтон има по-твърда позиция в него отколкото са тези на Париж и Берлин. Но в подобна равносметка има едно изключение: освен ако по този начин Владимир Путин не унижи европейската дипломация. Последната, когато Русия окупира Крим, каза, че това е европейски проблем и решението му трябва да бъде европейско (с който аргумент Барак Обама, без самият той да се дърпа особено, бе помолен да стои настрана от Ангела Меркел и Франсоа Оланд). Но Запада се е поставил в такава ситуация, в която руският държавен глава да притежава лукса да жонглира със събеседниците си, когато става дума за Украйна.
При все, че все още не е ясно дали ще има такава среща между Байдън и Путин, и ако да, то кога ще бъда тя, ако въпросното събитие се реализира преди срещата на Г7 в Обединеното Кралство през юни, то първият европейски лидер, с когото ще се види наживо американският президент, ще бъде Владимир Путин. При такова стечение на обстоятелствата, ЕС-партньорите на САЩ в НАТО сигурно ще се сетят с умиление за танца на сабите на Доналд Тръмп в Саудитска Арабия през 2017-та година.
А самото дрънкане с оръжия по границата на Украйна и Руската Федерация имаше два изхода: или Москва да извърша някаква форма на втора голяма диверсия на територията на Украйна, или недотам геройски да преустанови бойните маневри, заявявайки, че въпросното военно обучение е приключило успешно. Първото обаче носи повече рискове за Владимир Путин, отколкото ползи, а второто щеше да охлади ентусиазма и вероятно да разочарова високия градус на руските медии.
С поканата си за среща обаче Джо Байдън предостави спасителен изход за своя руски колега. Изход, в който няма рискове за Владимир Путин, а руската преса ще хареса. А за това, което се случва на границата между Украйна и Руската Федерация, Москва ще бъде наградена.
