Байдън, Макрон, Меркел и нидерландските власти оформят консенсус – Република Северна Македония трябва да е в ЕС. Допреди година французи и нидерландци се дърпаха. Днес – в светлината на обтегнатите отношения между ЕС и САЩ, от една страна, и Русия, от друга – като че ли звездите се подреждат блестящо за Скопие. Като прибавим и традиционната руска подкрепа към попълзновения на Белград, които са в основата на антибългаризма край Вардара – Заев и компания сякаш предвкусват, че ще им се получат кроежите.
За нас това има реални измерения. В ЕС ще влезе страна, в чиито учебници пише, че сме фашистки окупатори, без у нас да е имало фашизъм. Че сме татари, а не славяни. Както и че Самуил е македонски цар, победил българите. Предявяват се териториални искове за Пиринския край, в който, видите ли, имало “македонско малцинство”. Изобщо говорим за нация, изградена изцяло върху антибългарски чувства и ненавист.
Пречката пред преговорите засега бе “ветото на България”. Оттогава насам – натискът върху София е сериозен.
Само преди дни Нед Прайс, говорителят на американското външно министерство, туитна, че САЩ подкрепя преговорите за ЕС без отлагане. Няколко писма от Нидерландия навяват сходни сигнали. А на 22 юни се очаква междуправителствена среща в ЕС, която да очертае рамка на преговори с РСМ и Албания.
България е на път да загуби тази битка.
Първо, залогът касае целия Западен блок в очертаващата се все по-видимо студена война между Изтока и Запада. А консолидацията на региона е от първостепенна важност за Брюксел и Вашингтон.
Второ, битката, за жалост, е загубена идейно още 9 септември 1944 г., когато на власт у нас идва комунистическата партия, която под въздействието на Коминтерна, не просто подарява Македония на Югославия. Прави насилствен фалшиво преброяване в Пиринския край през 1946 г., като кара българи да се пишат “македонци”’- де факто нова, несъществуваща до този момент нация. Само скарването между Тито и Сталин, променя хода на история и парира безумното предателство в зародиш. В сферата на културата – щетата обаче е нанесена. Темата “Македония” е изчегъртана от родното съзнание през образователната система. Едно поколение по-късно – макар 85 процента от българите да подкрепиха принципната позиция срещу членството на страната ЕС без защита на родния интерес – налице е сериозно непознаване на темата. За българските герои на революцията за национално освобождение като Даме Груев, Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов – не се знае почти нищо. За 12 години в училище българчето може да не чуе за тях или ако чуе – ще е извън всякакъв контекст. Чуждо и спорадично, несвързано логически във времето. Като прибавим към това нихилизма на родния политически елит към историята ни, примесен с чуждопоклонничество и примамливи постове и позиции… Ситуацията е пагубна.
Разбира ли ни Запада? Имаме ли претенции към идентичността, правото на самоопределение и езика на северномакедонците?
И в двата случая отговорът е “не”. Накратко, Македония е географска област. Така както Мизия, Тракия или Добруджа. След Средновековието тя е била населена преобладаващо с българи и смесица от други етноси. Сърби не е имало почти никакви.
След руско-турската война от 1877-78 г. и Берлинския конгрес – българското етно-географско землище е разпокъсано. Княжество България и Източна Румелия ще се съединят 7 години по-късно, парафирайки обединението си с победа на изревнувалите сърби. Напук на великите сили. Македония обаче остава под османска власт. Ударът е огромен, защото от там започва Възраждането ни – Паисий, гигантът съживил историята ни, е от Банско. Средновековното ни величие е свързано с Охрид и делото на учениците на Кирил и Методий, а после и на Самуил, предал Богу дух, виждайки ослепените войници от, забележете – Василий Българоубиец. Не Македоноубиец. Българската Екзархия реално покрива етническото ни землище и е начин да се просвети населението и да се подготви за борба. А черковното дело е наложено по естествен път и след тежки битки султан, гърци и сърби.
През 1893 г. е създадено българско революционно движение, което да освободи поробените братя в Македония и Източна Тракия. В него влизат българи, родени в Македония, но и много дейци, родени в България, но припознали незавършеното освободително дело за свое – Пейо Яворов, Иван Гарванов, Христо Чернопеев. Самите водещи дейци на движението учат в България, крият се и градят бази тук като най-отявлени се обявяват за българи и предни наследници на делото на Левски – Гоце Делчев, Тодор Александров, Иван Михайлов и хиляди други българолюбци. Тактиката: автономия в рамките на империята, за да не се подразнят Великите сили. И обединение впоследствие по подобие на случилото се между Княжество България и Източна Румелия.
Затова и с Балканската война през 1912 г. влизаме във война с Турция, заедно с другите балкански народи – за свободата на Македония. Лошото е, че и те имат аспирации към нея – без излаз на Адриатика сърбите няма накъде да растат. Гърците също се облизват за българските земи. Липсата на дипломатически умения водят до това, че изнасяме победоносно огромната тежест на войната, но през 1913 г.. нашите съседите се обединяват срещу нас в т. нар. междусъюзническа война.
Побеждават ни с атака от три страни, а Македония е разделена между победители – сърби и гърци.
Това е причината няколко години по-късно да влезем в Първата световна война на страната на Германия, която ни обещава реванш. Смазваме сърбите, а войната действително се проточва именно заради нашата намеса. Загубата й от Германия обаче води до овладяване на Вардара от кралство Югославия, която между двете световни войни – громи българския етнически елемент в Македония и я нарича Вардарска Бановина. А там трябвало да има “южни прави сърби”. Да, ама не – въпреки извращенията, въпреки горенето на гениталии на български жени, издевателства срещу деца и демонстративен физически геноцид към българите – “сърбизирането” не сработва. Подобна е съдбата и на насилствено обезбългарената егейска Македония от гърците, където българският етнически елемент не е толкова наситен и де факто е прокуден или асимилиран.
След втората световна война в Югославия сменят тактиката – явно е, че сърби няма да станат, но няма и да са и българи хората в Македония. Създават се изкуствено “македонски език и нация”, които до този момент не са съществували. Всеки, опълчил се срещу това безумие, е зверски убит, а семейството му докарано до просешка тояга. Така се кове “македонизмът” – с насилие и на изцяло антибългарска основа.
Ние нямаме претенции към периода след 1944 г. Никакви. Нито за идентичността, нито за езика.
Но за периода преди това – обективно гледано исторически – претенцията и наглото посегателство е към нас.
И общите ни предци. За българите е болка да видим брата ни – да ни мрази свирепо. И да, раната кърви. Но добрината ни не е равнозначна на наивност и слабост. И с това компромис няма. Над 200 хиляди българи са загинали във войните за освобождение на Македония, напоявайки с кръвта си великосръбския шовинизъм и амбициите му. Днес във вените на 1/3 от българите тече македонска кръв. Не знам дали го разбират на Запад и на Изток, но е хубаво да се опитат. По-горе казахме, че “битката вероятно е загубена”. Не е загубена обаче войната за идеите. И за истина, която трябва да победи.
