Има различни възгледи за света като цяло и в частност за отделни негови части като, да речем, историята. Тъй като сме демократи, тъй като сме толерантни, тъй като подобно на Волтер сме готови да умрем за правото на другия свободно да изкаже мнението си, дори и да не сме съгласни с него, струва ми се, че е добре не само да очакваме, но и да изискваме от политическите субекти, които на избори се състезават за гласа ни, освен различни хитроумни и проникновени политики, да ни предлагат за избор и различни мирогледни системи. В момента, дори и без да го осъзнават, всички се опират на официалния мироглед, който в общи линии е следният.
Преди 13,7 милиарда години се случва събитие, наречено Големия взрив и това слага началото на Вселената. Какво е имало преди това физиката признава, че не знае, че за нея това е неразрешим проблем. Преди около четири и половина милиарда години от отпадъците на една звезда се образува топка, която по-късно ще наречем Земя. По някое време на тази топка се появява странна форма на организация на материята, която ще наречем живот, но и по въпроса за неговото възникване науката не се ангажира с общоприето мнение. Вероятно неживата материя все се усложнява и усложнява, докато накрая стане жива. Но кое я кара да се усложнява – за това ние не сме сигурни.
Следващото сътресение е моментът, в който живата материя се превръща от неразумна в разумна, но и тук се лутаме в догадки.
Приемаме, че материята има свойство наречено „отражение“ (например когато прозорецът се счупи от хвърлен камък, това е някаква проста форма на отражение на стъклото), което също подлежи на усложняване. Най-сложната и може би най-съвършената форма на отражение на материята наричаме „разум“. Тогава материята, била довчера нежива, а после жива, но неразумна, се осъзнава. Осъзнатата материя наричаме homo sapiens и предполагаме, че се е появил преди около четвърт милион години.
Заедно с разумната и осъзната материя се появява и историята – систематичното описание на събитията с участие на homo sapiens и опитът за придаване на някакъв смисъл на тяхната последователност. Историята се подчинява на обществени закони, които не са много различни от природните, според които събитията стават или случайно, или по някаква независеща от човека необходимост, или пък по колективната воля на прогресивните класи. Движещите сили на обществените прослойки наричаме интереси (понякога и „идеали“ за по-поетично), а структурите, които ги изразяват – политически партии. Под една или друга форма политически партии е имало от дълбока древност, още преди някой да се е сетил да записва историята. Това е в общи линии днешният официален мироглед. Но невинаги е било така.
За християнството историята не е случайна, хаотична и циклична. Тя е процес със свое начало и свой край и което е най-важното – със свои смисъл и цел. Човекът не е в своето нормално състояние. Светът не е в своето нормално състояние. Времето не е нормално явление, а средство, позволяващо светът и човека да се върнат в нормалното си състояние. Следователно човекът не се ражда добър с цел да благоденства и да се забавлява, а се ражда лош, увреден, с цел да се оправи. Любопитно ми е да видя този мироглед в политическото мислене. Защото, съгласете се, че една политика, изградена върху убеждението, че светът е увреден, човекът е лош и усилията му трябва да са насочени към преодоляването на тази нередност, че историята има начало, край, посока и смисъл и че се управлява от Промисъл, би била твърде различна от тази, на която се любуваме.
Според този мироглед историческите беди на народите са резултат от техните грехове. Каква различна картина на света и в частност на България рисува това схващане! Ако допускането е правилно (каквото е), но никой не му обръща внимание, то как, любезни дами и господа, „шъ съ оправим“?! Та ние не можем да започнем да се оправяме, камо ли да финализираме процеса, ако изобщо има от какво да се оправяме, а не гоним болни фантазии, не се ядосваме, че не получаваме нещо, което по принцип не ни се полага. Пробвахме ли да познаем кръста си, да го понесем, пък да видим дали всичко останало няма да „ни се придаде“ (Мат. 6:33)?
Грехове могат да вършат както личностите, така и народите, защото и те имат някаква обща жива сила, която прилича на душа и върви в комплект с колективна свободна воля. Но нима когато един народ е извършил грях, го и извършил и всеки един човек от този народ? Къде е справедливостта? Съвсем на мястото си. Дори и цял народ да получи възмездие за колективните си грехове, праведниците като Лот ще бъдат подминати (песах, פֶּסַח). Всеки лично ще си получи заслуженото и то в най-прецизна мяра, без това обаче да обърка общата картина на възмездието. Такъв е Промисълът и да не допускаме грешката да го изследваме.
Що е грях? И как да го разпознаваме у мъжете и жените, които изпращаме във властта чрез гласовете си?
Хубав въпрос, особено в контекста на усилията ни през последните седмици да изследваме доброто и злото в политиката. Грехът може да е първородният грях, чиито последици теглим, без да имаме пряка вина за него, но така или иначе сме повредени и трябва някак да се оправяме. Грях също така е всяко наше действие или мисъл, което противоречи на Божия закон и Божия замисъл за света и човека, всяко действие, което не съответства на Божията воля, тоест представлява своеволие. Още древните са забелязали, че има две възможни състояния за мирозданието – хаос и космос. Космосът отразява творческия замисъл, а хаосът отразява неговото отсъствие; космосът е ред, а хаосът – безредие, анархия, атаксия.
Първородният грях е ни повече ни по-малко съгласие на човека с престъплението на Денница – най-светлият ангел, паднал от гордост и превърнал се в това, което наричаме, сатана, дявол, княз на този свят, баща на лъжата и т.н. А престъплението на Денница е това, че се е възгордял дотам, че да повярва в собствената си достатъчност, правеща ненужно Божието присъствие. Гордостта е суетното убеждение на горделивеца, че няма нужда от Бог, защото сам може да е бог. Да виждате случайно елементи от самочувствието на човека? Ето това е увредата на първородния грях. Смешното е, че човекът иска да се богоуподоби, да стане бог, а Бог иска абсолютно същото, но човекът настоява да го постигне по друг, изобретен от самия него начин. И обикновено се проваля във всеки свой порив, за да се хвърли гневен и отчаян към следващия, също толкова безнадежден.
Ежедневните грехове, които вече са наша пряка и лична отговорност, произлизат от първородния. Без него нямаше да имаме и понятие за тях. Всички те са резултат от своеволие и гордост. Най-типичните сме свикнали да наричаме „смъртни“ и според най-разпространеното схващане те са 7 на брой, въпреки че има и други парадигми. Как изглеждат те при хората с власт, заемащи една или друга позиция в управлението на обществото? Биха могли да изглеждат например така (в скоби са добродетелите, които ги поправят).
Гордост (Смирение).
Опиянението от властта, чувството за превъзходство, за духовно и материално предимство, илюзията за собствена правота и непогрешимост. Тези състояния могат да направят властника неадекватен. Противоотровата е смирение, съмнение в собственото величие, осъзнаването на собствената дребност и преходност в контекста на големите исторически събития.
Скъперничество (Безкористност).
Страхът да не загубиш, да не пропилееш придобитото. Материалното положение на много хора се променя след като попаднат във властта и често те се оказват неподготвени. Устроени са така, че богатството развива у тях не щедрост, а скъперничество и те се скъпят не само на материалното, но и на благородните пориви на душата си, защото мислят тяхното проявяване за прахосничество и слабост. Този грях се лекува с безкористност, а безкористният човек е онзи, който не отдава голямо значение и дори гледа с известно презрение (но пък и с благодарност, осъзнавайки че заслугата не е негова) на придобивките си.
Чревоугодие (Пост).
То е израз на всеобща лакомия, която лесно завладява човека. Най-отчетливо се изразява в лакомията към храна, но се отнася и за всички други прекомерно придобивани материални блага (например прекомерната жажда за знание също е лакомия). Чревоугодието е страстта към поглъщане на още и още, дори тогава, когато поглъщането стане тягостно. Лесно се проявява у хора, които изведнъж попаднат пред купища блага и никой не им пречи да гребат с пълни шепи от тях и да тъпчат джобовете (и търбусите) си. Лекува се с пост или иначе казано – с целенасочено въздържание.
Гняв (Кротост).
Силата и властта могат да променят човека по два начина: благородният става великодушен, спокоен, уверен в себе си, докато по-слабият и неподготвен, особено онзи, на когото силата и властта са се случили внезапно и неочаквано, е склонен да стане надменен, избухлив и гневлив. Гневът е агресивна демонстрация на превъзходство – съществуващо или несъществуващо. Гневливият лесно ще нарани друг човек, преди дори да се замисли, защото гневът е порив за унищожение. Добродетелта, която неутрализира този грях е кротостта. Кротостта е смиреното приемане на всяка ситуация без преувеличаване на собствената роля в нея.
Похотливост (Целомъдрие).
Една от най-силните страсти, триумфът на материята над духа, отхвърляне на небесното в името на земното. Похотливостта е вредна не толкова за другите, колкото за онзи, когото владее, защото унищожава у него всякакъв стремеж към божественото и вечното. И при хората, както и при много животни, похотливостта е начин за показване на сила и превъзходство, акт на завладяване. Затова върви успоредно с властолюбието, гнева и лакомията. Историята познава изнасилването като акт на покоряване. Промискуитетът е белег на социално преуспяване. Лекува се с целомъдрие и въздържание, с насочване на ума към духовното.
Леност (Трудолюбие).
Мързелът е смъртен грях, защото пречи на човека да върши добродетели. За съжаление често се случва така, че властта развращава и в тази посока. Възгордял се веднъж, опиянил се от несъществуващото си превъзходство, грешникът не вижда смисъл да напредва в нищо, да постига някаква цел, да отстоява позиция или да води битка. Той вярва, че оттук нататък му се полага само лениво да се наслаждава на постигнатото и да бере плодовете на общественото си положение за всеобщо възхищение и завист. А да желаеш да предизвикаш завист у другите – това е безумие. Спасението е в трудолюбието, с което човек си поставя общополезни цели и ги преследва упорито.
Завист (Любов).
Това е страстта да желаеш чуждото, дори и когато не ти се полага, дори и когато не ти е нужно. Това също е злобата от успеха на някой друг, от мимолетната му слава, от вниманието, с което го дарява за миг аплодиращата тълпа. Завистта върви заедно с всички останали грехове – произлиза от тях и на свой ред ги ражда. Тя може да бъде особено силна в изострената политическа борба и често води хората до неразумни постъпки, дори и срещу собствения им интерес. Лекува се с любов, защото любовта не търси нищо чуждо, нито желае страданието на другия, напротив – любовта е самоотвержена. Изобщо любовта е тази, с която може да се победи всеки грях и да се отгледа всяка добродетел, защото „любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1 Кор. 13:4-6).
Това са седемте смъртни гряха в контекста на политиката. За тях може да се говори още много, както и за добродетелите, които ги поправят, но е достатъчно да схванем основната идея – че много от бедите в живота на човека и в живота на обществото са резултат от нарушена хармония вследствие извършен грях. „Това са пълни глупости!“, ще каже някой. Ами ако не са?… Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
