През последните няколко месеца усилено се говори за новата вълна политици и администратори, които идват на мястото на кадрите на ГЕРБ и патриотите – успели в чужбина (в масовия случай, в Западна Европа или Северна Америка) българи, които се вливат в политическата класа, привнасяйки „западни“ маниери и практики. И в „Продължаваме промяната“, и в „Демократична България“ е пълно с хора с този профил, а преди няколко години Слави Трифонов също се обърна към наши сънародници зад граница и ги покани в своя кастинг за политици. Възторгът, съчетан със свръхочаквания към тази тенденция, на моменти изумява – например, медийното представяне на новия министър на културата Атанас Атанасов включва „учил театър в Съединените щати“ и „работил в Германия“.
Преди всичко, трябва дебело да се подчертае, че всеки успех следва да бъде оценяван по достойнство и с необходимото уважение. А успехът в чужбина има дори по-голяма стойност, защото е постигнат в конкуренция с местни хора, с които няма как да имаш равен старт там. Но същевременно е добре и да не се увличаме в ентусиазма.
Това умиление пред всичко „западно“ напомня на чуждопоклонничеството от късния соц и ранния преход. Тогава имаше обяснение – лъскавият, чист и подреден Запад, в който едни бели, усмихнати и възпитани хора живееха сякаш под диригентската палка на Херберт фон Караян, рязко контрастираше със сивата ни, окаяна (пост)соц действителност. Няколко десетилетия по-късно същото предизвиква недоумение. В крайна сметка, в момента самият Запад не е нищо особено, а и България има досег с всички върхови достижения на съвременния свят.
Тези наскоро завърнали се в Родината нашенци щели да „цивилизоват“ „изостаналата“ ни държава. Така казват мнозина. Пропускат обаче една „маловажна“ подробност.
Ако „западните“ държави са все още по-добре от България (по-богати, по-малко корумпирани), това се дължи на усилия, положени в миналото. Днешните ни проблеми са били проблеми и на САЩ, Канада, Великобритания, Германия в някакъв момент. Те са ги преодолели, продължили са напред и затова сега са там, където са.
Само че към днешната дата „западните“ държави отдавна са скъсали с политическото наследство на лидери като Роналд Рейгън, лейди Маргарет Тачър и Хелмут Кол, което може (и трябва) да ни влезе в употреба, ако искаме успешно да модернизираме страната си. Нашите наскоро завърнали се сънародници едва ли ще привнесат точно това – доста по-вероятно е да са „прихванали“ от съвременните тенденции. А напоследък Западът произвежда основно простотии – разточителни социални програми, „зелени“ сделки, джендър политики, миграционен разгул, дискриминация срещу бялото мнозинство, феминизъм, атаки срещу християнството и Църквата, национален нихилизъм… Е, ако така ще се „цивилизоваме“, сто пъти по-добре да си стоим „изостанали“!
Когато живееш в чужбина, е много трудно да имаш трезв и реалистичен поглед към страната, в която пребиваваш. Или се „индоктринираш“ културно, или се дразниш на културните различия с това, на което си свикнал. Макар вторият случай да се среща по-често, сега рискът е във властта да влязат хора от първия.
Много по-опасни са обаче „зависимостите на духа“ – когато прокарваш чужди интереси не защото някой ти плаща, а защото искрено вярваш, че това е добро за страната ти. Ако си индоктриниран (в университета, на работното място, в ежедневната социална среда) по съответния начин, дори не е нужно съответното разузнаване да те вербува – ти вече си техен агент.
И за да не бъда голословен, ще дам актуален пример. Натискът от запад за вдигане на българското вето спрямо кандидатурата на Република Северна Македония за членство в ЕС се засилва и много скоро ще стане чудовищен.
На онези там не им пука нито за Гоце Делчев, нито за правата на хората с българско самосъзнание в РСМ (макар последното да се води фундаментална европейска ценност). Те просто искат България да не „пречи“ на определени геополитически процеси в западните Балкани. Това бе ясно онагледено от скорошното интервю на проф. Раймонд Детрез за БНТ.
Много е важно България да удържи на натиска. Разбира се, сегашната ситуация не върви да продължава до безкрай, но София може да извлече дивиденти – или да разобличи европейското лицемерие, или да вдига и отново налага вето според това как се държи Скопие, или да го „изтъргува“ с водещите европейски държави (примерно, срещу 50 милиарда евро допълнителни инвестиции през следващите 10 години, извън договорените еврофондове). Но това е постижимо само ако от наша страна имаме хора, поставящи националните интереси на България над абсолютно всичко друго. А не такива, които биха се огънали „защото Европа така казва“ – и не основно от страх „да не разсърдим западните съюзници“, нито заради евентуални зависимости (макар че и едното, и другото са възможни), а най-вече заради наивната вяра, че така е правилно.
