Ролята на Православната църква в българското общество и религиозното възпитание на младите хора

В тази оценка естествено на първо място ще се обръща внимание на младежите, на промените, които настъпваха и бяха пряко свързани с тях, но същевременно не може да не се разгледат и другите фактори, предизвикали тези промени. Особено това се отнася да политическите и икономическите условия и свързаните с тях изменения в обществените нагласи и действия. Смяната на политическия модел доведе и до разтърсващи икономически последици за всички възрастови и социални групи. Тези сътресения се отразиха и продължават да оказват въздействие на различните слоеве, но това особено ясно се вижда сред поколенията на младите хора от този период. Много от тези хора избраха да напуснат страната, други попаднаха в кризи или под различни затормозяващи външни влияния – от наркотици, през секти, до престъпления или опити за посегателство върху собствения си живот.[1]

При разглеждането на съвременното състояние на Църквата у нас трябва  да се припомни и оцени тежкото наследство от миналото, с което се налагаше да се бори БПЦ – гоненията и ограниченията срещу Църквата от тоталитарния период – и да се запази споменът за тях. Последиците им се превърнаха в основата на дълбоката вътрешна криза /схизма, разкол/, с която БПЦ се сблъска за първи път в хилядагодишната си история в края на 90-те години на ХХ век и началото на третото хилядолетие. Рефлексът от тоталитарния половинвековен период за капсулиране и борбата за запазване на собствената си вътрешна цялост и единство в края на отминалото столетие постави за първи път в новата история на България БПЦ в положението да се занимава главно със себе си и по този начин я изолира /до голяма степен от основни тенденции и търсения на обществото/. Дали това не е било за добро е въпрос на оценка от други дисциплини и главно от позицията на времето. Факт е обаче, че в множество аспекти на пастирската дейност е загубено ценно време.

Не трябва да се забравя и политическата и икономическата рамка на преходния период след края на тоталитарното управление у нас, за да се види практическата насоченост на изследването и да се избегне вече споменатото капсулиране и изолация на Църквата от общественото и духовното пространство на нацията. Тук неминуемо се появява конфронтацията от една страна на непрекъснатите обществени призиви за съзидание и опора чрез прилагането на морални и нравствени ценности както във възпитанието, така и във всички сфери на социалния живот – от политиката до икономиката и пазара на труда – и от друга – търсенето на усамотение, спасение и покой в сферите на духовното. Резултат от тази конфронтация е често срещаният скептицизъм към една много по-активна социална роля на Църквата в обществото и по-специално към групите на маргинализираните и отритнатите.[2] Друг подобен характерен белег е амбивалентното отношение към религиозното възпитание: от една страна не прекъсват призивите за възпитание на подрастващите поколение в дух на етика, морал и нравствени ценности, но от друга се гледа с определено недоверие и скептицизъм към възможностите обучението по религия да бъде въведено като задължителен предмет в българските училища.[3]

В рамките на дадения обзор обаче едва има възможност да се правят съществени сравнения с други православни Църкви.

Тук са представени и анализирани данните от специализирано социологическо изследване за обществени нагласи и очаквания към Българската православна църква и нейната пастирската дейност към младежта. През периода ноември 2009 до юли 2010 г. протече подготовката на организацията на изследването, последвалото съставяне и формулиране на въпросите, както и по-конкретна работа на терен между 27 март 2010 и 20 април 2010 г. Последвалата техническа обработка на данните се извърши до 20 юли същата година. В настоящия брой това изследване се публикува за първи път публично.

Изследването е национално, върху представителна извадка от 1197 души. Генералната съвкупност обхваща цялото градско и селско население на страната.

Подготовката на въпросите за пастирската дейност на БПЦ, връзката между тях и анализа на резултатите са дело на автора. Това е първият в страната ни опит да се направи научно-социологическо и представително изследване по дадената тема. Набирането на информация на терен, качването й на машинен носител и обработката със съвременни информационни средства бе направено с помощта на Института по социални изследвания към фондация „Отворено общество”, които включиха релевантния комплекс въпроси в „омнибус” с друго тяхно планово изследване.[4]

Приложеният изследователски метод е стандартизирано индивидуално интервю по домовете с респонденти, определени чрез случаен подбор между участници в предварително зададени квоти, повтарящи социално-демографските признаци на генералната съвкупност. Чрез този метод се гарантира в най-голяма степен надеждността, достоверността и представителността на получените резултати. Границите на допустимата статистическа грешка при така избрания метод са ±2%.

В хода на провеждането на изследването предвид неговата тематика са взимани специални мерки за гарантиране на младежкото представителство в извадката.

Подчертаваме, че в хода на набиране на информацията на терен, въпросите бяха приети с разбиране от респондентите и те с готовност отговаряха на тях. Респонденти, отбягнали тези въпроси – проява на репудиация – са много по-рядко срещани (под 1%), отколкото при други въпроси от същия „омнибус”.

Цел на специализираното научно-социологическо представително изследване за обществените нагласи и очаквания към Българската православна църква и нейната пастирската дейност към младежта беше и си остава пръв опит да се обърне с изследователски социологически методи към най-широк кръг от представители на обекта на пастирската дейност на БПЦ – българските граждани, за да потърси обективен и научно доказуем отговор на техните възгледи по зададените въпроси.

Досега всички идеи, теми, прогнози и стратегически въпроси от страна на Църквата по отношение на пастирската й дейност и в частност по отношение на образованието по религия в българските училища бяха заявявани единствено и само на базата на лични възгледи и предпочитания на субекта на душегрижието – БПЦ и нейните представители. С настоящето изследване се прави опит за първи път да се даде ясна, конкретна и научно доказана основа за разсъждения, планиране на стратегии, за анализи и коментари на базата на автентични отговори и възгледи от страна на обекта на пастирската дейност – българските граждани в пъстротата и генералната съвкупност на техните социално-демографски признаци, отлики и особености. Казано по друг начин – за първи път, с помощта на това представително проучване, можем аргументирано да знаем какво искат, какво очакват хора от Църквата, а не какво ние – членовете на БПЦ – искаме или си мислим, че паството, народът иска и очаква от душегрижието. Силата на настоящия аргумент се състои в неговата представителност. Оттук нататък, докато не бъдат направени по-нови проучвания, никой няма да има повече възможността да си приписва правото да говори „от името на народа”, без да се съобразява с настоящите резултати, както това стана в началото на 2008 г., когато група хора, претендиращи да представляват българските родители в тяхната целокупност и един социолог, на практика, унищожиха труда на цял екип от специалисти – историци, литератори, богослови, изследователи, които бяха подготвили програма за преподаване на религия в българските училища от I-ви до ХII-ти клас, като по време на обществено обсъждане се обявиха против нея.[5]

Настоящето изследване идва като своеобразен отговор именно на тази атака, която, за пореден път, блокира усилията не само за въвеждане  изучаването на религия в училищата в една смислена и ефикасна форма, но и възможността за повишаване на фактологическото и нравствено образование на подрастващите в България.

Основни резултати от изследването

След половинвековно тоталитарно управление, с неговата не само антирелигиозна пропаганда, но и силово прилагане на ограничения спрямо вярата и нейното разпространение, както  и последвалия български преход, белязан от дълбоки социални и обществени кризи, въпросът с изучаването на религия в училищата се превърна в съдбоносен за Църквата . Той има решаващо значение в два противоположни аспекта – обект и субект. При тях Църквата се явява както субект, така и обект. От една страна тя е субект в задължението  си да изпълнява своята мисионерска дейност да приобщава чрез светото кръщение, а след това, чрез обучение/катехизация/ народа във вярата. От друга страна, тя е обект на този процес, защото именно чрез него тя рекрутира своите членове, респективно гарантира бъдещето си физическо оцеляване.

Яростната съпротива[6] срещу опитите за цялостно и широко въвеждане изучаването на религия в училищата, извън факултативните форми на обучение като СИП (свободно избираем предмет), доказва не само, че „призраците на тоталитарното минало” все още са живи и много активни, както и необходимостта БПЦ да им се противопостави веднъж завинаги. Като най-голяма, според статистическите данни от последното преброяване и традиционно толерантна религиозна институция у нас, тя има задължението,  отговорността  да се пребори и гарантира на практика правото на вероопределение и свободно практикуване на религията.

Поради своята важност въпросът за изучаването на религия в училищата, бе поставен на първо място в настоящето научно-социологическо представително изследване на общественото мнение. Изходната позиция на формулировката му „Одобрявате ли въвеждането на предмета „Религия” в училище/то/ цели да установи нагласите  на хората за въвеждането на такъв предмет в рамките на програмата на светската държавна образователна (и по закон задължителна) система, а не да ги насочи към съществуващите вече в момента различни форми на факултативно изучаване във вид на свободно избираема подготовка или извън училищата. Резултатите в отговорите на респондентите бяха повече от изненадващи. С оглед на масираните предходни многобройни атаки срещу въвеждането на подобно обучение в образователната система, както и проблемите в българския клир през преходния период, въпросът за въвеждане на религиозно обучение в образователната система не намери подкрепа за подобно начинание. В пълна противоположност на това обаче, българските граждани гласуват изключително голямо доверие на тази инициатива. Така за пореден път (както стана и при изследването на ценностите[7] EVS08) се оказва, че българските граждани успяваха много ясно да разграничат, при формирането на своите възгледи,  всекидневието с неговите скандални и делнични проблеми, от дългосрочно значимите теми, каквито са нравствеността и образованието.

Почти 60 на сто (57,8%) от респондентите одобряват въвеждането на предмета „Религия” в училищата, против са малко по-малко от една четвърт (24%). Делът на хората, които не вземат отношение (18%) не е голям, за да промени водещата нагласа. Така одобрението надминава две трети от гласувалите. 70,7% от българските граждани дават изключително ясен знак, че подобна инициатива намира по-широка подкрепа в обществото.

От голямо значение е да се отбележи, че дори при диференцирането на данните по различните характеристики като пол, възраст, етнос, образование, местожителство и доход, подкрепата за въвеждането на предмета „Религия” в училищата, остава сериозна и в константни високи нива. Затова, че привърженици на подобни начинания са „застаряващите, необразованите, слабообразованите, бедните, представителите на малцинствата и жителите на малките населени места”, като теза, търпи критика и бива опровергано от резултатите на изследването.

Във възрастовата група на най-младите (18-30 години) подкрепата е 65,1%, а при следващата група (31-45 години) тя е 67,9%. Тук е особено интересно да се отбележи, че това от маркетингова гледна точка е най-желаната и „най-ухажваната” група, защото представя трудово активното население в най-силната му и богата възраст у нас. Същевременно това е в съответствие и със социологическите данни младежите да създават по-късно семейства и да раждат деца. Именно в тази възрастова група въпросът за религиозното обучение получава „напълно одобрявам” най-висока подкрепа (34,3%) от всички останали. При най-младите резултатът е 27,4%) за разлика от хората в пенсионна възраст (44,2%). Висока е подкрепата и при следващата, не само възрастова, но и социално и финансово значима група – тази на 46-60 годишните с 33,7%.

Голямо е одобрението и в трите основни етноса у нас. 72% от българите, над три четвърти от ромите (75,7%) и над половината от турците (53,4%) приема въвеждането на такъв предмет в училищата.

Противно на хипотезите за правопропорционална връзка между нарастването на образоваността и недоверието към религията, изследването показва изключително високо ниво на подкрепа от страна на високообразованите граждани в страната. Над три четвърти от хората с висше образование (75,2%) приемат въвеждането на предмета „Религия” в училищата, както и 78,9% от хората със средно  образование. В другите групи по образователен ценз, подкрепата също е много висока.

Въпреки схващането за по-голяма интерес у жените към религията, няма съществени разлики в отговорите на двата пола. Както мъжете, така и жените подкрепят в много голяма степен въвеждането на „Религия” в училищата със стойности, близки до 70%.

Особено интересно е да се отбележи също така, че докато подкрепата в рамките на областните градове, малките градове и селата се движи около 69%, то тя достига пик не къде да е, а именно в столицата, събирайки над три четвърти (76,8%)  одобрение. На базата на това, че София е най-големият град на страната, с най-високи финансови възможности и доходи, но и с най-голяма степен на отчуждение, може би подобен резултат съвсем не трябва да изненадва, по-скоро той е логичен  извод на фона на ширещата се престъпност, усещането за липса на справедливост и  социалното разслоение на най-различни нива.

Друга особено интересна тенденция в отговорите на респондентите – противно на схващането, че само бедните търсят опора в религията, а богатите не – e че с нарастването на доходите, расте и положителното отношение към въпроса за въвеждането на религия в училищата. Така в групите на хората с месечен доход на човек до 275 лева (при средна работна заплата за страната от 585 лв. за 2009 г. и средна работна заплата за първото тримесечие на 2010 г., когато се провежда изследването на терен, от 619 лв.) одобрението се движи в рамките на 66-68%. В следващата група, с доходи между 280 и 400 лева на месец, то надхвърля вече 70% (73,1%), за да надмине стойност от три четвърти (77,6%) при тези с доходи над 401 лева на месец.

Всъщност едва ли подобна компактност и висока степен на подкрепа трябва да е изненада. На фона на вече представените тук други статистически данни и изследвания на ценностите, в които религиозната принадлежност и вярата в Бог достигат също нива от три четвърти, резултатите изглеждат повече от логични.

Същевременно смятаме, че данните позволяват да се направи и обосновано предположение, че така отразеното мнение на гражданите не е свързано единствено само с положителната им оценка към религията като цяло, а свидетелства и за една вътрешна убеденост в необходимостта и ползата от въвеждането отново на подобен предмет в общообразователната задължителна система на страната. Разбира се, такава подкрепа натоварва бъдещето на предмета със свръхголеми очаквания.

За да се гарантира максимална свобода на гражданите  да се разкрие в пълнота картината  за съдържанието на предмета „Религия”, със следващия въпрос на научно социологическото проучване бе дадена възможност респондентите сами да формулират приоритетите в него. Тук трябва да  отбележим, че към въпроса също така бе дадена допълнителна възможност за свободен отговор, от която обаче са се възползвали минимално количество хора, така че неговите стойности не са релевантни за крайния резултат. Същевременно тук делът на респондентите, които не могат да отговарят, достига почти една четвърт (24,9%). Въпреки това те не са достатъчни, за да повлияят съществено на общата оценка.

На първо място, по значимост, при евентуално бъдещо изучаване на предмета „Религия”, респондентите поставят в програмата му преподаването на „морални ценности”. Тук резултатите са 30,7% от всички отговорили, а във валидни стойности те достигат до убедителните 41,2%. Моралните ценности са приоритет и при диференцираното разглеждане на отговорите по този въпрос. Те са водещи както за всички възрастови, така и за образователните групи. Подобно е положението и при респондентите от всички видове населени места. При доходната диференциация моралните ценности отново са безапелационен лидер и интересно да се отбележи, че единствено в групата на хората с най-високи доходи (401 лв.и нагоре) те са фаворит – 46,2% от хората. Във всички останали делът им надхвърля 41%. Единствена съществена разлика в това отношение се забелязва при отговорите на етническия принцип. Там българи (42%) и турци (39,1%) се обединяват на първо място в подкрепата на моралните ценности, докато представителите на ромския етнос поставят по важност, на първо място, изучаването на историята на различните религии с 67,9%.

Поставянето на изучаване моралните ценности на първо място в програмата на евентуален предмет „Религия” дава няколко много ясни сигнала от страна на българските граждани. Продължаващият повече от две десетилетия бурен преход, съпроводен с дълбоки социални и култури промени, ражда усещането за силна „ерозия на ценностите”[8] и непрекъсната „липса на справедливост” в обществото[9]. Като контрапункт на подобни явления идва изборът на респондентите, който дава обоснована възможност  да предположим наличие на  голяма доза прагматизъм в подобен избор. Явно изучаването, оттам и прилагането на моралните принципи, обещава да гарантира не само адекватен отговор на проблемите, но и положителна промяна в обществото. В по-широк смисъл може да се предполага, че този прагматизъм на респондентите означава, че учениците ще получават знания в училището, които ще са конкретно приложими, полезни и насочени в добра посока, противно на дългогодишните тенденции в образованието да се преподават твърде абстрактни или дори често ненужни и претрупани информации. Не на последно място можем да си позволим да видим зад този избор и едно дълбоко християнско светоусещане, дори и да е закърняло или неосъзнато, за уделотворяване на вярата. Защото „вярата без дела е мъртва” (Иаков 2:14-26). Нека направим уговорката, че не визираме някакъв формализъм на законничество за изпълнение на предписания, норми и ритуали, а за една осъзната и добротворна – активна – вяра (Гал. 5:4-6;) и любов[10] (1.Кор.13:13), като описаната в притчата на добрия самарянин (Лука 10:25-37), като начин за спасение. Разбира се, тук става дума по-скоро за едно интуитивно разбиране на подобни възможности чрез преподаването на морални ценности, защото от изследването EVS08 достатъчно ясно се вижда богословската неосведоменост на широката публика.

На второ място, по важност, респондентите определят изучаването историята на различните религии и едва на последно  своята собствена история. Дали такъв резултат може да се тълкува като признак за развита толерантност? Както ще видим по-нататък в изследването, отговорът е по-скоро „не”. Тези данни показват интерес както към един типично прагматичен характер на обучението по „Религия” в училището, така и разбирането на подобен предмет като вграден в рамката на едно светско образование. Въпреки това, българските граждани не демонстрират липса на интерес към собствената си религия. Изучаването на нейните основи е определено на трето място по важност от българите. Същото място заема историята на собствената религия при представителите на турския етнос. Подобни резултати показват, че конкретното индоктриниране на подрастващите в съответното вероизповедание е дело на първо място на семейството, а впоследствие на съответните свещенослужители. В този смисъл важна информация за възгледите на гражданите носи и следващият въпрос от научно-социологическото изследване – а именно: „Кой трябва да преподава предмета „Религия” в училището?”

Тук единствено от целия комплекс на въпросника  подобно сближаване има както в относителния, така и в абсолютния дял на отговорите при избора на две от възможностите. Със съвсем минимална преднина изпъква предпочитанието (относителен дял 27,4% и абсолютен – 38,1%) на гражданите, предметът „Религия” да се преподава от учители. Веднага след това се нарежда възможността (относителен дял 27% и абсолютен – 37,5%) тази роля да поемат както учители, така и „духовни лица от съответната религия”. Със значително по-малки стойности (17,1% или 23,8% в абсолютна стойност) на трето място е опцията в училището „Религия” да се преподава само от духовници. Към този въпрос е дадена възможността и за свободен отговор, но тя отново е използвана твърде малко от респондентите. Освен това, отговори от типа на тези – в училището да преподават „Религия” „обществени фигури – авторитети” или „социално подготвени педагози”, по същество повтарят профила на светския учител и не променят крайния резултат.

Тези данни не се различават по същество при диференциацията по различни признаци. Като цяло те се повтарят и при възрастовите групи и при различните нива на образованост, и при групирането по доходи. Единствено при разграничението по етнически признак се забелязва много силно изразена подкрепа за светските учители от страна на представителите на турската етническа група (47,8%) спрямо българската (37,3%) и ромската (33,3%)

Резултатите показват, че духовните лица все още са приемливи като преподаватели в рамките на светското образование. Дори ако се калкулира общата подкрепа за тях – към дадения момент тя би надхвърлила повече от половината. Същевременно трябва да се оцени вероятността в бъдеще тази приемливост на „униформени” духовници в едно светско образование да става все по-малка. Подобна тенденция не трябва да се изключва, но и в никакъв случай не трябва да е повод за притеснения. Както стана ясно, и в началото на настоящия труд, броят на расоносците в БПЦ е спаднал значително и съответно оставащите са натоварени с допълнителни задачи. От друга страна, за целия период, след началото на промените и особено след 1989 г. имаше сериозен интерес към изучаване на богословие в България. Така висшите училища в страната успяха да подготвят в рамките на последните две десетилетия такова количество кадри, правоспособни по държавни изисквания и квалификация студенти да осъществяват преподаването на „Религия” в училищата, така че не би следвало въвеждането на подобен предмет да бъде осуетено от липсата на съответни специалисти.

В рамките на научно-социологическото проучване бяха зададени и два контролни въпроса. Те целят да разкрият нивата на веротърпимост между представителите на двете големи религии у нас – християнството и исляма, както и възможната толерантност, произтичаща от етническото разпределение на техните последователи. Самоопределилите се като етнически българи продължават в огромната си част (86,7% ) да са православни християни, а етническите турци – мюсюлмани (75,54%) показва последното преброяване.[11] Има съществено припокриване между етническа и религиозна принадлежност. Във връзка с това в двете групи, които живеят в преобладаващо компактни маси, въпросът за взаимната търпимост се превръща и в решаващ фактор за общото съжителство, респективно за етническия мир. Затова респондентите бяха запитани в рамките на изследването дали при преобладаваща религиозна група, другата да получи евентуално същото право на конфесионално обучение. Резултатите от двата въпроса са обобщени в следващата графика:

От отговорите на двата въпроса прави впечатление фактът на пълна неравнопоставеност при третирането на двете религиозни групи. Ако мюсюлманите са повече, то християните трябва да получават обучение и по своята религия. Затова се изказват почти половината (45,4%) от респондентите. Почти същият брой (42,2%) смятат, че в обратния случай това право не важи за мюсюлманските деца. При отговора на тези въпроси прави за първи път впечатление изключително високата за настоящата анкета степен на хора, които заявяват, че не могат да преценят – над една трета (34-37%). Така абсолютните стойности на валидните отговори правят валидното мнение да достигне почти две трети (При преобладаващ брой християни за мюсюлманите не трябва да има обучение по ислям – 64,7%) или дори да ги надхвърли (При преобладаващ брой мюсюлмани за християните трябва да има обучение по Православие – 72,6%). Вероятно с тези отговори може да се сложи кръст на „прочутата българска толерантност”. Или поне да се признае открито водещата роля на християнството от гледна точка на обществената  приемливост в България.

Въпреки това, подобни стойности не трябва да се абсолютизират. Със сигурност, чрез допълнителни изследвания, трябва да се докаже какво се крие зад тях. Дали става дума за страх от исляма[12] или за рефлексия от отъждествяването на турската етническа група и нейната преобладаваща религия с историческата Османска империя, владяла почти 500 години българските земи. Или просто тук има съвсем естествени, човешки мисловен модел, в който собствената важност се поставя като претенция във всеки един случай или в случай на малцинство и мнозинство? В крайна сметка причините могат да бъдат комплексни от всички споменати хипотези.

От друга страна, диференцираните отговори дават много интересни детайли. При разделенията по пол, образование и доход, както при българския етнос, отговорите на респондентите повтарят общия модел. При възрастовите групи изпъква следната разлика: най-младите (между 18 и 30 години) се показват много по-толерантни от другите възрастови групи. Повече от половината (55%) приемат, че в случай на християнско мнозинство, мюсюлманите също трябва да получат право на религиозно образование в тяхната вяра. Най-младите изискват, обаче, и реципрочност при обратния случай.

Сходен модел се забелязва и в отговорите на представителите от турския етнос. Над половината от тях (54,8%) проявяват веротърпимост към християните в случай на мюсюлманско мнозинство и очакват също да се случи обратното. Ромските респонденти са съвсем различни. Те са точно наполовина разделени в мнението си в случай на християнско мнозинство. При доминиращи мюсюлмани, обаче, те следват общия модел и изискват православните да получат също своята възможност за обучение.

Разлика показват и данните от столицата по отношение на двата контролни въпроса. Единствено в София повече от половината граждани (51,7%) проявяват веротърпимост към мюсюлманите в случай на християнска доминация. В обратния случай в столицата също надделява мнението от общия модел – християните също да получават право на обучение в тяхната религия.

Двата контролни въпроса в крайна сметка показват, че като цяло, само най-младите и гражданите на столицата проявяват най-малко подозрение към исляма. Това е важен извод във връзка с поставянето на евентуални въпроси за чисто конфесионално обучение по религия във формата на някакъв вид „вероучение”. От отговорите на мнозинството изглежда, че на едната от двете големи религии у нас се гледа с известно подозрение. Оттук, както и от отговорите на предходните въпроси трябва да се даде сметка, че въвеждането на чисто конфесионален тип обучение по „Религия” би било не само много трудно, но най-вероятно и неприемливо за голяма част от гражданите на България.

В рамките на настоящето изследване се поставиха въпроси не само по отношение на изключително важната тема за обучението по „Религия” в училището, но и за цялостното отношение на гражданите към Българската православна църква. Тези въпроси целят не само да дадат представа за образа, който тя има в съзнанието на обществото, но и  да дадат сведение за неговите нагласи и евентуални очаквания към нейната дейност. Една част от питанията съдържат и съответни оценки.

В групата въпроси за отговорностите  бяха предварително дефинирани. За изследването отделно бе дадена възможност за изразяване на допълнително мнение в свободен отговор.

На първо място съвсем логично българските граждани поставят като отговорност на БПЦ нейната богослужебна дейност. Запазването на „българщината”, на българските традиции и дух, като отговорност на Църквата също не е изненада с второто си място. В случая тази взаимовръзка, която беше доловима и предполагаема от отговорите в изследването на ценностите[13] EVS08 и ясно забележима в данните от последното национално преброяване[14] през 2011 г., получава своето надлежно потвърждение. Две трети (34,5%+31,7% или общо 66,2%) от българските граждани продължават да възприемат чрез дефинирането си под корелацията Род-Родина-Религия. Сходен е и делът (64,1%) на респондентите, които делегират  отговорност на БПЦ  за възпитаването на ценности. С оглед на това, че в другите въпроси ясно се поставят, от една страна, ритуалите, а от друга, българските традиции, смятаме, че в този случай много точно са фиксирани морала и нравствеността. В този смисъл, тълкуваме отговорите на респондентите не като израз на благоразположение към Църквата като  морален стожер, а като натоварване с много сериозни ангажименти за съответни действия и силни очаквания.

Особено интересно е мнението за социалната дейност на Църквата. Въпреки че е на последно място от четирите възможни предварително зададени възможности, тази отговорност се вменява на БПЦ.  Повече от половината граждани, отговорят на този въпрос конкретно (63,1% и почти половината в относителни стойности – 49,5%). Това означава, че българите възприемат дейността на Църквата, нейното добротворчество и пастирска работа, като нейно естествено задължение при все че, за повече от половин век на тоталитарно управление, тези дейности бяха иззети от прерогативите на БПЦ , впоследствие бяха възстановени в много малка степен. Те все още остават в очакванията на българските граждани в сферата на действие на Църквата.

При изследването на диференцираните резултати можем да отбележим, че те следват много близко общата тенденция и не изпъкват с драстични особености. Единствено при най-младите, между 18 и 30 години, отговорността на БПЦ за възпитаването на ценности е подчертана особено ясно (45% се съгласяват в много голяма степен с това твърдение) на фона на останалите възрастови групи.

При дадена възможност за свободен отговор на поставения въпрос  за отговорностите на БПЦ се открояват няколко предложения. Отговорите могат да бъдат обобщени в няколко групи: делегиране на възпитание на подрастващите, опазване или налагане на вярата,  предпазване от влиянието на секти, нравоучение и опазване на ценности, опазване на българщината. Все пак следва да се отбележи, че има и други по-малки групи, които изразяват свои силно критични бележки. От тях БПЦ получава оценка, че тя не изпълнява ролята си, дори е „абдикирала от задълженията си като религиозна институция”. Макар и минимална, тази сериозна критика не бива да бъде подминавана с лека ръка. Тя свидетелства, от една страна, че респондентите не се страхуват да изразят несъгласието и, от друга страна, че имат много по-високи очаквания. Тези групи, обаче, като цяло са малобройни и преповтарят до голяма степен предварително зададените въпроси.

Последният блок от въпроси в анкетата е твърде интересен заради оценъчната си същност. В него респондентите получават възможността да изразят директно мнението си как виждат Българската православна църква и нейната дейност пряко в рамките на обществото.

Интересно е да се отбележи, че в този блок най-големи предпочитания (над две трети от всички гласове) събира най-неутралната оценка за Църквата – а именно, че тя е религиозна институция, грижеща се за запазването на вярата. Това би изглеждало напълно логично, ако не е налице възможността за сравнение на данните с останалите въпроси от блока. Най-голям е делът (28,2%) от хората, които не могат да преценят, при най-натоварения с експресивна оценка въпрос, определящ БПЦ като „институция, която не е адекватна на българското общество в момента”. Въпреки това, тя събира почти 40% одобрение или над половината (56,1%) от заелите конкретна позиция и изпреварва в това отношение с минимална преднина хората (56,00%), предпочитащи другата ярко критична оценка за БПЦ, като самозатворена в себе си институция, занимаваща се само със собствените си проблеми.

Последният въпрос, който е класиран реално на второ място по одобрение (67,6%) е оценката за БПЦ като религиозна институция, която обаче не се занимава достатъчно със социална дейност. Тези резултати, макар и да не съдържат остра критика на пръв поглед, кореспондират с предходния блок от въпроси и вменяването на отговорност (63,1% от валидните отговори) към БПЦ за изпълнение на социална дейност. Класирането на тази оценка, веднага след най-неутралната и пред останалите две силно критични трябва, да се подчертае като много важно.

При диференцирането по характеристики на данните от последния блок, отговорите следват като цяло много близко общите тенденции на мнозинството. Само по отношение на оценката за недостатъчната социална дейност на Църквата се открояват два важни случая. От една страна, тази оценка е особено силно застъпена в столицата. Това може да се тълкува като усещане за остра нужда от добротворчество и съдействие от страна на най-голямата религиозна институция с неговото отчуждение, отдалеченост от старото семейство и ценности, силна конкуренция и дълбоко социално разслоение.

Другата остра критика по отношение на недостатъчната църковна социална дейност идва по етническа линия. Докато другите етноси са по-скоро сдържани, то при ромския тази критика е много ярко изразена и достига почти три четвърти от респондентите (73,9%). Разбира се с оглед на изключително тежкото положение на маргинализация и гетоизация на ромите, липсата на образование,[15] а оттам и на шансове за интеграция и социализация, подобна оценка е повече от разбираема и логична. Тя обаче не трябва да се възприема като критика, а напротив като призив за действие именно в сферите, където нуждата е не само най-остра, но както личи от отговорите и вече достатъчно добре осъзната.

Оценките за социалната работа на БПЦ не се явяват някаква агресивна нападка, а по-скоро са израз на засилени очаквания към една важна част от дейността на Църквата. Оттук следва да се отбележи и факта, че пренебрегването на тази необходима за обществото сфера в служението на БПЦ не може повече да бъде пренебрегвана и подминавана като неприсъща.

Макар и малко на брой на пръв поглед, въпросите от анкетата предоставят богат материал за размисли, анализи, а също така и добра основа за продължаване и задълбочаване на проучванията в дадената област. С наличните резултати оттук нататък ще бъде направен опит за оценка на положението в началото на новия век и за представяне на подходящи изводи и решения относно бъдещата пастирска работа на БПЦ.

Ролята на Църквата в съвременното българско общество съгласно данните от изследването

Съгласно данните от изследването обществените представи и очаквания за съвременната роля на БПЦ могат да бъдат определени като позитивни, натоварени с повишени очаквания и разпределени между три основни цели, респективно сфери на дейност. Това са:

1. Отговорност за възпитание на подрастващите в нравственост и морални ценности, както и за запазването на вярата. Това става от една страна с религиозните ритуали. Тези ритуали – официални и битови – се оказват изключително устойчиви. Показателно е, че дори мощната и щедро финансирана тоталитарна антирелигиозна пропаганда, продължила десетилетия, под надслова „религията е опиум за народа” не успя да ги накърни чувствително. Разбира се, Църквата не пази само ритуалите и чрез тях религиозния дух. БПЦ ограничи до минимум силовото разрушение на религиозни храмове и съхрани православната доктрина въпреки натиска и опитите за замяна на религиозните ритуали посредством изкуствено създадени алтернативи. Това тя прави и днес в много по-благоприятна обществена среда. Същевременно на БПЦ се възлага и отговорността да възпитаване на ценности. При общопризнатата вълна от духовна и ценностна девалвация ролята на институциите, натоварени с автентични права и отговорности за спиране и обръщане на този процес, нараства неимоверно. Църквата не е единствената такава институция (тук са още семейството, образователната система, държавата и др.), но е една от най-активните и ефикасните от тях. Защото тя може да бъде и е потенциално свързващо звено между всички посочени по-горе.

2. Извършване на социални дейности – за подпомагане на хора в неравностойно положение, както и всички нуждаещи се от духовна и материална подкрепа. Обръщаме внимание, че така на практика се обхваща цялото общество. Последното кореспондира с претенцията за вселенска всеобхватност на религията и в частност на Църквата.

3. Съхраняване и развитие на българското общество чрез националните традиции и дух. Църквата е изпълнявала успешно тази роля в трудни и дори критични за народа времена. Тя има признати традиции в тази насока. Съвременността също е в известен смисъл кризисна. От Църквата се очаква да продължава да изпълнява тази си роля. Разбира се това не е и не може да бъде единствената роля на Църквата, защото свеждането й само до пазител на традиции и култура би я превърнало от активна институция в пасивен музей, лишен от своя вътрешен духовен живот. Затова тя трябва да има и да развива активна роля при определянето на дневния ред на обществото чрез утвърждаване на етични-нравствени и практически норми за поведение.

Подчертаваме, че посочените отговорности, не са приумица на автора или негова хипотеза – те са фактически показани от респондентите на научно-социологическото изследване, проведено за целта на настоящия труд, при това именно в посочения в текста ред, като се отчита демонстрирането на одобрение в голяма и много голяма степен.

На базата на представените изследвания на общественото мнение и споменатото последно голямо общоевропейско изследване на ценностите е възможно да обобщиме, че въпреки агресивното антирелигиозно отношение на тоталитарната държава, българите успяват да съхранят принадлежността си към вярата и по-конкретно към Православието. Изследванията показват, че те правят ясно разграничение между принципното си отношение към Църквата и оценките си към всекидневието на нейните служители. Българските граждани в по-голямо голямата си част запазват  положително отношение към Църквата. Тази  висока оценка пък я натоварват със засилени очаквания да се превърне в мощен гарант за позитивно обществено развитие спрямо най-младите и подрастващите на морален възпитател, активен грижовник и пазител на духовни и национални традиции. Така Българската православна църква се изправя пред още по-големи отговорности да отвърне подобаващо на тези обществени очаквания.

Публикувано в: Климент Христов – Ролята на Православната църквата в българското общество и религиозното възпитание и обучение на младите хора (Резултати от специализирано научно-социологическо изследване), в ConservativeQuarterly, година І, книга 3-4 есен-зима 2015, София 2015, стр.69-87