Много години преди Франсоа Волтер да започне да пише „Векът на Луи XIV“, книга, която пресъздава един от най-славните периоди в историята на френската държава, някъде около убийството на крал Анри IV през 1610 г., Франция представлява по-скоро географско отколкото политическо понятие. Страната няма единна мерна система, а поданиците на краля се самоопределят чрез своята местна, а не национална принадлежност. Огромните средиземноморски и атлантически брегове са практически незащитени поради липсата на боен флот. Френските армии са вплетени във вътрешните борби на отделните аристократи, а тяхното собствено подчинение пред кралската власт е по-скоро фиктивна условност отколкото някаква политическа реалност. Пътната система почти не функционира, развитието на културата е в застой, а търговията е несигурна. Администрацията е корумпирана и неефективна, а разбойничеството се е превърнало в нормална част от живота на страната.
По онова време в Европа все още властва в пълната си сила средновековният стремеж към универсалност и идеята, че както един Бог господства в небесата, така един император властва на земята, а един папа стои начело на универсалната църква. Приблизително 250 години преди Дантон да хвърли в ужас всички съседи на Франция казвайки, че нейната естествена граница е река Рейн, френската държава се намира в периферно и второстепенно положение на европейската политическа сцена. Източната ѝ граница е неспокойна. Тя минава по източното течение на река Сома и включва Амиен като извън нея остават Арас и Мон. На юг тя изобщо не достига Рейн, дори след като през 1600 г. крал Анри IV отвоюва Брес и Бюги. На югозапад Франция граничи с Испания и Русийон, васално на испанската корона княжество. Самата френска столица се намира в близост на военен театър, тъй като честите войни за епископствата Тур, Мец и Вердюн често пъти я поставят в застрашено положение. На фона на засилващата се Англия, която вече е победила Испанската армия, намиращата се в разцвета на силите си Полша и все още могъщата Османска империя, Франция като че ли остава на един доста по-заден план.
Истинската сила по това време обаче не се крие в никоя от гореизброените страни. Тя се материализира под формата на огромната империя на Хабсбургите, които по това време са господарите на света. Още в средата на XVI век по време на управлението на император Карл V тяхната империя достига внушителни размери като под нейния скиптър се намират Германия, Нидерландия, Австрия, Испания и Южна Италия. Хабсбургите владеят испанските земи в Новия свят, а техните армии воюват както в Тунис, така и в Унгария. Идеологическата санкция на това огромно земно богатство намира своята основа в идеите на универсализма за една световна империя. И наследниците на Карл V усилено работят в тази посока.
Началото
В това смутно време на 13 август 1624 г., след серия политически борби, един човек на име Арман-Жан дю Плеси ще поеме кормилото на Франция като първи министър на крал Луи XIII. Историята ще го запомни с името „кардинал Ришельо“, а неговото дело ще го надживее със столетия. То не бива изличено нито от пламъците на Френската революция, когато революционната тълпа започва да събаря статуите на кардинала, нито от последвалите трудности за френската държава в бъдеще. Именно тогава кардинал Ришельо дава смисъл на понятието „френска нация“ и „френска държава“. И не само, че го прави, но и превръща страната си във водеща европейска сила в много тежки и бурни времена за целия Континент.
Самият Ришельо се ражда в Париж на 9 септември 1585 г. и произлиза от добро семейство с традиции и история. Родовото му имение се намира на около шестдесет километра от Тур и носи името „Ришельо“. Самият той е потомък на родовете дю Плеси и Рошешиар – земевладелци, феодали и офицери от армията на краля. Кардиналът е син на Франсоа дю Плеси, велик прево, и Сюзан Де Ла Порте, дъщеря на известен юрист. Година по-късно той бива кръстен в парижката църква „Сен Йосташ“ като негови кръстници са трима души – двама маршали в лицето на Арман дьо Бирон, губернатор на Поату и Жан д‘Омон, както и неговата баба Франсоаз дьо Рошешиар. Ришельо напуска Париж много малък, когато на 12 май 1588 г. започват бунтовете срещу крал Анри III. Жителите изграждат знаменитите барикади, целящи да прекъснат връзките между наемните войски на краля, принуждавайки самия него да бяга в Шартр и да свика събрание в Блоа. На него присъства и бащата на Ришельо. Не след дълго обаче кралят е убит и неговото място е заето от Анри дьо Навар, останал в историята като крал Анри IV. Самият Франсоа дю Плеси умира скоро след това, положил клетва пред новия крал, оставяйки огромни дългове върху гърба на семейството си.
Управлението на семейното имущество е поето от майката на бъдещия кардинал, която успява да се справи с тежкото финансово състояние и да разчисти натрупаните дългове. Паралелно с това започва и образованието на Ришельо в Поату, което бива подпомогнато от Амидор, полубрат на майка му. Някъде към 1594-1595 г. семейството се връща в Париж и Ришельо постъпва в Колеж дьо Навар, който завършва през 1601 г., след което постъпва в скъпата академия на Антоан Плювинел, която представлява военна школа за млади благородници. Там се изучават езда, фехтовка, музика, военна математика и добри маниери. Ришельо обаче не започва военна кариера, защото едва навършил осемнадесет години той приема да бъде предложен като семеен кандидат за поста епископ на Люсон на мястото на брат си Алфонс. Така в края на 1603 г., макар и със сравнителна неохота, той приема сана на епископ и духовното поприще. В този период от живота му се проявява и неговия интерес към теологията, бивайки повлиян от реформистки настроени католически теолози като Сен-Сиран и Бюрел. През 1606 г. в Рим е положен за иподякон, а година по-късно за епископ. На 2 юни 1607 г. той полага клетва за вярност пред краля във Фонтенбло, а на 29 октомври същата година след предварителна защита на теза става доктор по теология, аспирант и член на Сорбоната.
Политическите събития във Франция обаче го отвличат от бъдещето на теолог-философ. През1609 г. Хабсбургите окупират полунезависимите рейнски региони. Крал Анри IV събира армии и започва да се готви за война, но до нея така и не се стига. На 14 май 1610 г. Ришельо бива известен, че кралят е убит от религиозния фанатик Франсоа Раваяк като причината за покушението се корени в кралското желание да обяви война на католическа страна. Управляващите партии мигновено се сменят. Зад неосъзнатия все още крал Луи XIII застават неговата майка могъщата Мария Медичи, нейният фаворит Кончино Кончини, които си купува титлата „маршал д‘Анкр“ и Леонора Галигаи. Бъдещият кардинал изпраща(все още дори непоискана) клетва за вярност към кралицата-майка и използва редовните си посещения в Париж, за да се среща с Кончино Кончини. В същото време Ришельо умело флиртува с католическия клир, прокламирайки силни антихугенотски позиции. Положението на Мария Медичи обаче съвсем скоро става несигурно – през 1614 г. под натиска на принц Конде и други благородници тя е принудена да свика Генералните щати, които започват своите заседания през октомври същата година. На тях присъстват 140 представители на първото съсловие(духовенството), 132 представители на второто съсловие(аристокрация) и 192 представители на третото съсловие. Именно Генералните щати се превръщат в един от важните издигащи моменти в кариерата на Ришельо, след като той държи заключителна реч от името на духовенството на 23 февруари 1615 г. Имайки добрата воля на кралицата-майка и Кончини, бъдещият кардинал застава на пътя на своя политически възход., но събитията като че ли вървят против него.
Приблизително по това време крал Луи XIII попада под влиянието на дук дьо Люин и насърчаван от него и от принц Конде той взема решение да затвърди собствената си кралска власт. Кончини бива отстранен и убит на 24 април 1616 г., което се превръща в триумф за Люин. Мария Медичи е изпратена в изгнание в Блоа, а Ришельо е върнат обратно в Люсон. Самата Леонора Галигаи е хвърлената в Бастилията, а след това екзекутирана. По-късно Ришельо е изпратен в Авиньон, което стои като дънна точка на неговата политическа кариера. Той обаче не скланя глава и очаква правилното време, което и не закъснява. На 22 февруари 1619 г. Мария Медичи бяга от Блоа с помощта на свои привърженици. В кралския двор в Сен-Жермен настъпва паника, а над самата Франция се завихрят буреносни облаци – евентуален метеж на хугенотите, въстание на грандовете и военна подкрепа от Испания за кралицата-майка, което би помело управляваща партия на Люин. Именно тогава из двора тръгва идеята, че единственият начин да се постигне помирение между краля и майка му, е да се използва някого, който има влияние над нея. Така през март 1619 г. Ришельо е върнат от Авиньон и изпратен в двора на Мария Медичи. Внезапната смърт на Люин на 14 декември 1621 г. ускорява събитията. На 2 септември 1622 г. Ришельо е избран за директор на Сорбоната, а на 5 септември ръкоположен за кардинал като получава кардиналската си шапка в Лион. Впоследствие той става член на кралския съвет, а на 13 август 1624 г. е издигнат за първи министър на Франция, овладявайки всички властови лостове.
Задачите
Вземайки най-високия възможен пост след кралския, в края на 1624 г. Ришельо си поставя четири основни политически задачи – две от тях са вътрешнополитически, две от тях външнополитически. Вътрешната му политика се завърта около визията му за национално единство. Чрез мащабна административна реформа той цели да сломи властта на грандовете и да премахне морално и политически остарялата според него феодална система. Освен това той цели да придаде върховенство на властта на короната и монархическата институция като създаде онази система, която ще остане в историята с името „абсолютизъм“. Основен външен проблем за него остават Хабсбургите, а не по-малко значим във вътрешен и външен план са хугенотите. След Нантския едикт от 1589 г. на Анри IV те се ползват с огромни привилегии във Франция и стават стожер на чуждо влияние вътре в страната, заигравайки се едновременно с католическа Испания и протестантска Англия. Срещу кардинала стоят и други силни противници – херцогът на Бъкингам в Англия и конт-дук Оливерес в Испания. Липсата на силна френска флота прави техните позиции още по-силни. Кардиналът обаче не губи време.
От края на 1625 г. Ришельо започва провеждането на всестранни консултации с редица членове на френското общество с оглед на планираната административно-управленска реформа в страната. Паралелно с това започва и работата по изграждането на боен флот. По това време Франция не разполага с бойни плавателни съдове нито в Ламанша, нито по Атлантическото крайбрежие, а единствено с 10 галеона в Средиземно море. По заповед на кардинала всички търговски кораби биват въоръжени, а в Нормандия и Бретан започва строителството на 85 големи бойни кораба. В началото на 1627 г. още шест кораба под формата на материали са изписани от Холандия. Възстановяват се търговските връзки с Дания и Швеция, а по време на обсадата на Ла Рошел Франция вече разполага с 35 големи бойни кораба. Създавайки си обкръжение от талантливи фигури като Шомберг, Мишел дьо Марияк и маркиз д‘Ефиа, Ришельо започва преосмислянето на цялостното устройство на френската държава. Огромно внимание се обръща на катастрофалното положение на бюджета, породено от скорошните граждански войни. Решението за проблемите кардиналът вижда във възможността на шест мирни години за Франция, в които той да балансира разходите с приходите и да облекчи селското население от данъчното бреме. Категорично се противопоставя на повишаването на данъците и предприема политика по драстично съкращаване на държавни разходи, въпреки че не отстъпва и крачка от строежа на флота. В плановете му също така влизат засилване на вътрешната търговия в самата Франция и строеж на канали между Сена и Лоара. Ришельо изземва функциите на местните данъчни власти и тези по поддържането на пътищата и ги предава на централни служби към правителството. В резултат на това пътната мрежа се подобрява, а през 1630 г. е създадена национална пощенска и пътническа служба със съответните тарифи и разписания.
Шестте години на мир обаче не настъпват. Грандиозното строителство на кораби обтяга отношенията между Англия и Франция, а Бъкингам чувства своята суета лично наранена. С обещания за подкрепа Англия подстрекава хугенотите към бунтове, а те самите започват да се въоръжават. Ришельо предприема бързи действия. Организирана е армия под командването на кралския брат Гастон де Орлеан и дук д‘Ангулем. За да не утежнява бюджета Ришельо тегли заем за своя сметка, който впоследствие погасява. Часът на войната удря на 19 юни 1627 г., когато Бъкингам издава заповед няколко английски полка да бъдат транспортирани до Ла Рошел – цитаделата на хугенотите. Осем дни по-късно херцогът отплава към френските брегове с армада от 98 кораба, 74 от които военни и армия от 4 000 войници и 8 000 моряци. Вестта за английските действия достигат до Париж на 30 юни, но предвидливият Ришельо е поел на югозапад заедно с краля още на 28 юни.
Флотата на Бъкингам се появява край Ла Рошел на 20 юли и акостира на остров Ре, който е защитаван от хиляда войника под командването на способния маршал Тоара. На острова се намират две укрепленията – Сен Мартен, практически непревземаемо за англичаните и Ла Пре, намиращо се във фаза на изграждане. На 21 юли английските кораби откриват огън по острова и Бъкингам дебаркира с 2 000 души, но Тоара успешно отбива атаката. След последвалите шестдневни сражения Тоара е принуден да търси укритие зад стените на Сен Мартен, оставяйки по-голямата част от острова в ръцете на Бъкингам. Ришельо и Шомберг осъзнават, че Тоара няма да издържи дълго под натискана далеч по-многобройната английска армия и затова предприемат дързък план по прехвърлянето на 6 000 души, 300 коня и шест оръдия от остров Олерон до остров Ре. Докато английските сили се изтощават с усилени атаки срещу стените на Сен Мартен, на 8 ноември Шомберг извършва десант с 52 лодки. Изненаданите войски на Бъкингам попадат под серия от атаки като последната се ръководи лично от Ришельо, облечен в черно расо, ризница, колосана яка, филцова шапка с перо и шпага под червената кардинална пелерина. На острова остават над 1 500 английски трупа, а Бъкингам се оттегля позорно разгромен.
Френската армия започва да подготвя и самата обсада на Ла Рошел. Кардиналът се осланя на плана на кралския архитект Метозо за блокада на града по море чрез построяването на дига от камъни и зидария, която да е дълга 1 500 метра и да попречи на кораби да влизат в залива, но да остави пролука за малки плавателни съдове. Дигата е въоръжена с артилерия и през януари 1628 г. блокадата се затваря по суша и по море. Тези събития обаче не оставят Европа безучастна. Хугенотите, Англия, Савоя, Логарингия и император Фердинанд II формират антифренски съюз, което кара Ришельо да търси бързи решения на проблема. Неговата армия обаче не е достатъчно силна за директна атака срещу Ла Рошел, както и самите защитници нямат силите да прекъснат обсадата. Техните надежди се осланят на нова английска армада, която да им се притече на помощ. Унизеният от Ришельо при остров Ре херцог Бъкингам събира нова армия и флот, но водената от него експедиция се проваля, тъй като на 23 август 1628 г. той бива убит от офицера-протестант Джон Фелтън. И все пак на 28 септември 1628 г. 114 английски кораба се появяват край Ла Рошел. Френската артилерия започва стрелба от дигата, след което се завързва морска битка, която обаче остава без победител. Разразилата се морска октомврийска буря обаче принуждава англичаните да се оттеглят, след като французите започват да добиват превъзходство. Положението на Ла Рошел става безнадеждно – хората ядат варена в лой кожа, а кучешкото и магарешкото месо са лукс. От глас умират над 13 000 души, когато най-накрая на 28 октомври 1628 г. крепостта капитулира пред Ришельо.
Въпреки своята категорична победа кардиналът не налага драконовски мерки на победените. Обявена е свобода на вероизповеданията и обща амнистия. Едва десетина от водачите на хугенотите в Ла Рошел са заточени за около шест месеца без дори да им бъде конфискувано имуществото. Самоуправлението е премахнато, както старите привилегии и управленски структури. Градът преминава под върховенството на краля на Франция, а стените и укрепленията, освен тези откъм Атлантика, са сринати. В града влизат френски войски, които са посрещнати от оцелелите едва 5 400 жители от общо над 28 000 преди обсадата. На 29 май 1629 г. е подписан и мирен договор с Англия. Това дава възможност на Ришельо да е заеме с последните независими хугеноти в Южна Франция. Техният водач Роан е поставен в патово положение на фона на кралската армия, водена от Конде, д‘Естре и Вендатур, която всеки момент може да удари хугенотските центрове в Ним, Монтоан и Кастр. На 28 юни 1629 г. е подписано и окончателното споразумение, което дава свобода на вероизповеданията, връща католическите църкви обратно в хугенотските общини, обявява амнистия и временно изпраща Роан в изгнание.
Решаването на проблема с хугенотите дава възможност на Ришельо да насочи своето внимание към наболелите проблеми на Франция в Италия, конкретно със Савоя. Заедно с кардинал дьо Ла Валет, херцог Монморанси, Шомберг и Басомпиер, кардиналът заминава, за да води битка със савойския крал. След като го принуждава да му предаде Пинероло, той нахлува в самото кралство и превзема Анеси и Шамбери. Смъртта на крал Шарл-Емануел Савойски обаче слага край на военните действия, а престолът е зает от неговия профренски настроен син. Хабсбургите обаче виждат сериозна опасност от френска завоевателна активност и изпращат една имперска армия начело със самия Валенщайн, който на 18 юли 1630 г. превзема Мантуа и я разграбва. Ришельо от своя страна иска да избегне продължителен конфликт и изпраща своя довереник отец Жозеф да преговаря с императора, който е свикал палатинските електори, за да посочи своя наследник. Така на 13 октомври 1630 г. е сключен мир, според който имперските войски напускат Мантуа, Ньовер става неин дук, испанците изоставят Казеле, а французите запазват Пинероло и Суса.
Съпротивата
Успехите на кардинала обаче бързо предизвикват реакция във вътрешнополитическите кръгове на Франция. Чувстващата се забравена от Ришельо Мария Медичи и нейният син Гастон Д‘Орлеан започват да подстрекават бунтове срещу управляващата партия. Гастон се укрепява в Орлеан и принуждава кралските войски да тръгнат на поход на срещу него. Настъплението им го кара да се спасява с бягство – първо в испанската част на Франш Конте, а след това в Лотарингия. През 1631 г. заради лошата реколта в Париж, Бордо, Поатие, Марсилия, Орлеан и Екс избухват бунтове, които биват използвани като претекст за обединение на недоволните от административната реформа на Ришельо грандове. В центъра на недоволството е Лангедок, а главно действащо лице е Анри дьо Монморанси, един от генерал-лейтенантите на кардинала по време на кампанията му в Северна Италия. Монморанси е безстрашен военачалник, потомък на старинен и могъщ благороднически род като слуховете твърдят, че е любовник на Ана Австрийска, съпруга на крал Луи XIII. Дукът заговорничи с Гастон и чака знак за съвместна кампания срещу Ришельо, но кралският брат избързва и повежда войски от Лотарингия.
Гастон обаче е неефективен командир и неговите действия дават възможност за започване на кампанията срещу Монморанси. На 1 септември 1632 г. с два пъти по-малка армия, но доста по-дисциплинирана и организирана, Шомберг разгромява бунтовническата армия при Кастелнодари. Монморанси е ранен и пленен, а много от неговите офицери са екзекутирани. Мнозина благородници се опитват да ходатайстват за неговото освобождение и помилване, но непреклонността на Ришельо категорично ги парира. Използвайки мотивацията „за благото на държавата“ той нарежда Монморанси да бъде екзекутиран на 30 октомври 1632 г., което се превръща в най-тежкия удар за старата аристокрация и нейните привилегии. По местата на мнозина от тях са поставени проявили се във войните и лоялни на Ришельо офицери, а Шомберг става губернатор на Лангедок на мястото на Монморанси.
Разгромът на хугенотите, централизацията на властта и държавата, въвеждането на единоначалие и всички постигнати успехи във вътрешен план дават възможност на Ришельо да обърне своето внимание към външнополитическите цели на Франция и да търси начин да я превърне в първостепенна европейска сила, подкопавайки влиянието на Хабсбургите. По това време Европа е раздирана от пламъците на Тридесетгодишната война, започнала през 1618 г., и кардиналът търси начини да вкара Франция в нея. Търсейки съюзници, той отхвърля всякакви религиозни задръжки и се обръща към протестантския крал на Швеция Густав II Адолф. Младият и талантлив крал се превръща в удобен инструмент за имперските амбиции на кардинала, който първоначално го използва, за да отклони вниманието на Хабсбургите от Италия по време на своята кампания там, а след това настройва цяла Европа срещу Виена и Мадрид, след като наследникът на Валенщайн граф Тили изравнява град Магдебург със земята(единственият град, който открито подкрепя шведите). Армията на Густав успява да разбие Тили при Брайтенфелд, а след това да превземе Вюрцбург, Франкфурт и Майнц. Продължавайки успешно настъплението на юг, той превзема Аусбург и Мюнхен, докато на 16 ноември 1632 г. не загива в битката при Лютцен.
Стратегията на кардинала може да се определи като „тихата война“, която той води докато шведите громят силите на Католическата лига в Германия. Ришельо вкарва войски в Лотарингия и гарнизони в крепостите Филипсбург и Еренграйтщайн, намиращи се на кръстопътя на Рейн. Водят се отделни сражения с Испания, защото Франция все още не може да си позволи широкомащабна война. Оливерес, който е привърженик на открита конфронтация с кардинала, среща обаче силна съпротива от страна на императора за открит конфликт с Франция. Докато френските войски обаче успешно напредват в посока Хайделберг, шведско-протестантските сили претърпяват катастрофално поражение в битката при Ньордлинген, където оставят 12 000 убити и 6 000 пленници. Това освобождава ръцете на Католическата лига да предприеме действия срещу Франция. Така една имперска армия начело с Шарл дьо Лорен си връща северен Елзас, изненадва французите при Филипсбург и напредва в посока Шпер, докато в същото време испанските войски си връщат Трир. През май 1635 г. „тихата война“ приключва и католическа Франция окончателно влиза на страната на Протестантския съюз срещу Испания и Католическата лига.
По това време Ришельо разполага с няколко армии: на Брезе при Седан с численост от 25 000 души, 15 000 души под командването на Ла Форс, 9 000 в Пикардия, 12 000 под водачеството на Роан, който е върнат обратно на служба, формираща се армия при Лангр начело с кардинал дьо Ла Валет от 21 полка, заедно с 12 000 швейцарци и 15 000 войници и офицери в запас. Реалната война обаче не потръгва добре за Франция. Шарл дьо Лорен се вклинява между армиите на Ла Форс и Ла Валет като последният е принуден да изостави градовете по долното течение на Рейн. Войските гладуват, а канцлерът на Швеция Оксентиерна не вижда някаква причина да идва на помощ на Франция. На североизток Ришельо изпраща конт дьо Соасон, който постига успех като превзема Сен Михел. Това обаче не попречва на почти катастрофалното положение на юг – испанската флота извършва десант и превзема Леринските острови, а френските войски изоставят Милано под непрекъснати вражески атаки. Военното положение се влошава през юли 1636 г., когато принц Томас Савойски нахлува в самата Франция, прекосявайки река Сома и настъпвайки в североизточните райони. Парижани разрушават мостовете по река Оаз и се заемат със защитата на града, възползвайки се от бавното напредване на войските на принца на Савоя, докато в същото време Ла Форс събира 30 000-а армия, с която в крайна сметка успява да отблъсне нашествието преди то реално да е застрашило френската столица.
Разнопосочният ход на войната започва да се стабилизира в една посока някъде към 1638 г., когато активността на Хабсбургите започва да спада. Холандците отвоюват Северна Бразилия като по този начин притокът на благородни метали към Испания рязко намалява. През май 1638 г. младата френска флота под командването на адмирал Сурди разгромява една испанска ескадра в Атлантическия океан. През декември същата година субсидираният от Ришельо принц Сакс-Ваймар превзема Брайзах, а самата Франция вече разполага с шест големи армии и флота от 41 големи бойни кораба. В същото време инфлацията с Испания достига 80 процента и Оливерес няма средства да продължи воденето на войната, започвайки сондажи за мир с Холандия. Съвсем скоро обаче управляваща му партия е пометена от власт и Ришельо остава с един противник по-малко. В същото време френските войски продължават своето настъпление – през 1639 г. пада Еден, а през 1640 г. – Арас и Артоа.
Краят
В същото време в самата Франция населението страда от увеличената данъчна тежест с цел да се финансират военните разходи. Това води до т.н. „бунт на босоногите“ през 1639 г. Именно той заедно с дирижираната от Испания афера на Сен-Мар, който подписва тайно споразумение с испанската корона, се превръщат в двете последни предизвикателства в живота на кардинала, чието здраве прогресивно се влошава в последните години. На 28 ноември 1642 г. Ришельо развива плеврит, а на 2 декември лекарите заявяват, че за него няма надежда да оцелее. Той прави последни срещи с краля, който се съгласява да назначи кардинал Мазарини за пръв министър, запазвайки останалия състав на кабинета. В късния следобед на 4 декември 1642 г. Ришельо умира като оставя като свои последни думи: „Моят господар, моят съдник, който съвсем скоро ще ме съди: моля го с цялото си сърце да ме осъди, ако някога съм имал друго намерение освен добруването на религията и държавата“. Малко преди да издъхне той казва, че би искал да има хиляда живота, които да посвети на църквата.
Кардинал Ришельо надживява своята епоха и успява да преобърне разбиранията за политика и държавност. Издигайки идеята за държавната целесъобразност като водеща в политическия живот, той с хирургическа точност прекъсва жилите на доминацията на Хабсбургите в Европа, няма морални скрупули като католик да влезе в съюз с протестантите и поставя основите на националната държава, която ще бъде водеща сила в Европа в следващите 200 години. През 1624 г. той поема разпокъсана, разорена и слаба второстепенна държава, която оставя първокласна политическа, военна и морска сила. Макар и да не доживява сключването на Вестфалския мирен договор, който затвърждава постигнатото от него, поставеният от Ришельо фундамент се превръща в негова основа. Защото става дума не просто за серия от политически действия, а за цяла нова философия при осъществяването на политическите действия. Именно това е и наследство, което надживява със столетия настъплението на френските войски отвъд Рейн, победата при Рокриа или успехът при Ла Рошел, остава нетленно и константно.
