[Статията съдържа описания на малки части от сюжета на книгите „Унищожение“, „Подчинение“ , и „Серотонин“]
Живи писатели доста трудно могат да бъдат преценени колко културен престиж ще имат след смъртта си. Уелбек е вероятно най-известният френски писател в момента от новото поколение и според мен вероятно ще бъде включен поради култовия си статус в учебниците след 100-200 години като част от литературния канон. Разбира се това е спекулация – все пак ако човек разгледа списъка с получилите нобеловата награда за литература, ще види доста забравени и незнайни имена(не, че Уелбек има голям шанс за наградата поради политическия климат). Скандалните автори често имат известност посмъртно, но Уелбек е от типа автори, които са едновременно скандални и четени приживе. В ерата на масовия (и вече вулгарен) пост-модернизъм, където всяка субкултура си има своята литература и културно производство, което да консумира, то Уелбек прави впечатление и създава дискурс за всички групи в обществото (френското). За някои е последният представител на белия расистки партиархат, за други е представител на новото дясно, за трети представлява умиращата функция на сериозната всеобхватна литература пишеща за „човешката душа/ситуация“/“Condition humaine“. Уелбек вероятно възприема себе си от третият вид, защото самият казва, че научната фантастика е най-важният литературен жанр, жанр отговарящ на „новия“ човек изгубен в пост-модерността, където волята на човека е нищожна в сравнение с преди. Той самият вкарва елементи от научната фантастика и разсъждения за нея в книгите си, но за съжаление на български не е преведено есето му за Лъвкрафт, където изразява позицията си относно научната фантастика ясно. В следващите параграфи на статията ще говорим за новата му книга „Унищожение“ (Anéantir е френското заглавие) и как тя се вписва в цялото му творчество и също света на 2022-ра.
Отново може да се радваме, че има български превод на книга на Уелбек много преди да стане ясно дори заглавието на английски. Не е като да се виждат италински и холандски преводи още през януари по летищата из Европа, но българския книжен пазар може да се похвали, че бързо е превел най-интересния автор на Франция още преди да започне истинската дискусия в онлайн пространствата (а те очаквано изискват да има ангийски превод за повече видимост). За широкият обществен обхват на автора мога да споделя личния си анекдот, че за излизането на българския превод на последните две книги разбирам от феминистка. Има един тип феминискти, които поглъщат всичко френско, дори изпълнени с male gaze1 неща като книгите на Уелбек, стига да имат някаква връзка с гротеската традиция на Батай, Селин и прочие автори.
Политическото измерение
Тъй като все пак „Консерваторъ“ е годишник за политически теми, ще почна с това измерение на романа, въпреки че до един момент мислех, че за разлика от изключително политическите книги „Подчинение“ и „Серотонин“, „Унищожение“ е даже анти-политически роман. В основата наистина не е политически, а във втората част на романа със сигурност не е, но тъй като я прочетох първата седмица откакто излезе на български ми се видя, че просто тук липсват политически пророчества както в предишните му романи. Най-много се усещаше липсата на войната в Украйна, като руският президент присъстваше в сцена от книгата, наподобяваща срещата на повечето световни лидери след атаката над вестника „Чарли Хебдо“. Свикналите на буквални „пророчества“ от Уелбек като в последните му книги могат и да се разочароват. Уелбек не е геополитик и не трябва да очакваме много такива детайли в книгите му. За сметка на това обхваща добре социалните типове в Европа.
Главният герой, компютърен специалист на име Пол има сестра, и тя и съпругът й са двата изключително християнски персонажа в книгата. Сестрата е полу-светица в едно нерелигиозно домакинство и детство, докато съпругът й представлява политическото християнство на Франция, като е бивш крайно-десен екстремист (романът се развива през 2027-ма година). Рядко се отдава много внимание на подобни герои в романите на Уелбек, но и затова рядко им се случват лоши неща. Тук обаче те са централни персонажи и са нарочно поставени за да бъдат краен антипод на брака на главния герой – брак на умрели чувства поддържан единствено от удобството, брак където дори и изневери няма, защото човекът вече е безволев пост-човек. Християнските персонажи, може да се каже, са твърде перфектни. В секуларна Франция може да предположим, че хора, които доброволно биха живяли християнския лайфстайл ще бъдат изцяло отдадени нему. Пол често разсъждава из романа, че в пост-модернизмът, където няма „скритото мнозинство“2, някои хора избират идеологията и начинът на живот много по-искрено. Това от своя страна оставя голямо мнозинство от „нормални“ хора без ориентир в живота, като не само Пол и жена му са такива, а и голяма част от населението на Франция, включително и при не-белите. Аналогията с реални политически лица относно сестрата на Пол, е че се е запознала с мъжа си на къмпинг свързан с Толкин фенщина, на какъвто е била и сегашната примиерша на Италия Мелони. Поне за разлика от много модерни интерпретатори, Уелбек слага възгледите за света на Толкин твърдо в реакционерската политическа сфера, което е обективното виждане.
Има един политически „персонаж“ в книгите на Уелбек, който от представян на случайни плакати срещани от героите в началото, в последните книги присъства често. Става дума за партията на семейство Лю Пен Национален Фронт и партиите наследници. В традицията на дългата версия на „Клетниците“ на Юго Уелбек ни дарява с много страници описания на битието на средностатистически французин, като с всеки нов роман Лю Пен и партията й получават повече и повече внимание.
Някои политически препратки вероятно няма да са веднага познати на българския читател. Вторият основен мъжки персонаж в романа е базиран на реалния министър на икономиката на Франция Брюно льо Мер, като и персонажът се казва Бруно. Той е шефът на Пол, който също има проблеми в брака си и е недоволен, че единият му син е хомосексуалист, а другият, още по-лошо(според Бруно), е асексуален. Това е лице, което е може би познато само на най-дълбоко интересуващите се от френска национална политика. Макрон също участва в романа в много по-макиевелистка версия на себе си (като президента в началото на романа).
Винаги присъстващите при Уелбек странни, направо микроидеологии отново са налице. Този път са още по-нереални, защото докато в „Подчинение“ и „Серотонин“ реално съществуващата дясна мулти-национална организация Génération identitaire имаше пръст в случващото се в сюжета, основните политически терористи в „Унищожение“ изповядват идеологии, които в реалния свят се споделят от около 100-ина десни дисиденти в туитър. За познавачите на бутикови идеологии ще е интересно да се споменават хора като Савитри Деви, Тед Качински (Unabomber) и други еко-реакционери, които рядко получават място под прожекторите пред по-голяма публика.
Споменах, че книгата е анти-политическа, но сюжетът, както и други очерци казват, даже отива към жанровия политически трилър, но ще оставя на бъдещия читател сам да се наслади на тази част от романа и няма да разкривам ключови сюжетни нишки. Въпреки това, политическия трилър спира да има значение във втората част на романа, когато семейните проблеми на Пол са в основата на сюжета.
Човешкото измерение
След стотици страници на залъгване с интересен политически трилър и президентска кампания, сюжета почва да се върти само около характерите на семейството на Пол. Тази част от книгата се занимава много с медицинските институции и практики на западноевропейците, които вероятно ще стават все по-актуални при нас на Балканите. По същество – бащата на Пол (бивш, но всъщност не толкова бивш служител в разузнаването на Франция) поради здравни проблеми, довели го до кома и после полу-вегетативно състояние трябва да бъде гледан в медицински център. Това е съдбата на много от сегашните и бъдещи пенсионери, особено във Франция и държавите от бенелюкса. Проблемът с доброволната евтаназия не е централен, а само е коментиран от Пол, като подсказващ за дълбоки проблеми в обществото и смисъла на остаряването в модерното общество. Бащата на Пол обаче има кой да го гледа – семейството на дъщеря си и също жената, с която живее след развода си. Тогава какъв е проблемът, какъв драматичен сблъсък може да има тук? В развитите общества показани от Уелбек бюрокрацията стои над всички. Стерилната рационалност, която ни десексуализира (обществото в „Унищожение“ се определя от Пол като пост-сексуално общество), също ни отнема момента на смъртта с призивите си на „цивилизована“ евтаназия. Накрая дори не ни се позволява да гледаме родителите си вкъщи, дори и да можем да си го позволим. Здравната система не позволява семейството да вземат бащата от болницата и така Пол и мъжът на сестра му прибягват до услугите на крайно-десни екстремисти да го измъкнат.
Пол дълги години преди случката не харесва баща си, който се явява твърде „мъж“ за него, и не обича да бъде пасивно-агресивно съден от преуспелият и интересен за околните си баща. Не споменахме, че Пол и Сесил (сестра му) имат и по-малък брат, който в роман пълен с потиснати от феминизма мъже е най-потиснатият и жалък мъж от всички. Братът получава моменти на възвръщане на мъжествеността си, но това не трае за дълго, докато при Пол има повече катарзис и той получава нужното разбиране и любов от болният си баща. Това и довежда Пол до изпитване на чувства на любов към жена си отново. Посланието е, че любов в семейството води и до съпружеска любов. Не мисля, че е нужно да се прави политическо послание от това. Критиките и псувните на главния герой са към едно общество, което гледа на икономиката и младостта като най-важните ценности и винаги присъстващият песимизъм говори достатъчно какво не е наред в нашето ежедневие и какво вероятно чака всяко едно развито общество.
В края на краищата песимисма на Уелбек като че ли по едно време не присъства, но читателят не трябва да се чувства спокоен. Без да има сцени като тези от „Серотонин“, където японката жена на главния герой снима порно с кучета, последните 100 страници на „Унищожение“ и това, което се случва с Пол са емоционален шантаж от най-високо ниво. Удар под кръста за всеки един емпат, повярвал твърде много в привидно подготвяния „хепи енд“.
1. Male gaze би се превело като „мъжкия поглед над нещата“ или „мъжки взор“, но в академичната среда на литературознанието терминът означава структурното виждане на всички нещо от мъжка гледна точка поради силата на патриахалните институции работещи много след като вече ги няма. Това разбира се е с негативна окразка и осъждано от феминиските.
2. Silent majority е социологическата идея, която гласи, че повечето хора в дадено общество имат консервативни виждания, които не са изключително политически видими поради медийния интерес към екстремистите и от двете страни на политическия спектър, това скрито и тихо мнозинство всеки път изненадва на изборите, като гласува за нормалните консервативни партии. Във Франция след отстраняването на Де Гол и протестите от 1968-та изглежда, че скритото мнозинство вече не е толкова консервативно и че прогресивният възглед става масов независимо от възрастта на гласоподавателя.
*Заглавна снимка: https://www.francetvinfo.fr/
