Всъщност основната роля на българския президент, определена от Конституцията, е да бъде обединител (олицетворяващ единството) на нацията. Днешният ден показа, че Румен Радев е неспособен на това си базово задължение, какво остава за по-сложните му такива, касаещи кадровата селекция на българската дипломация и тези му като главнокомандуващ армията.
От началото на войната в Украйна Радев направи ясни позициите си спрямо нея. От една страна, той посочи обективното, че това не е „специална военна операция”, а война. От друга, той заяви, че Русия бързо ще преодолее съпротивата на Киев и се обяви срещу военната подкрепа на България за Украйна. Това може би трябваше да бъде героична поза, но по-скоро се оказа класическо снишаване по модела на правешката дипломатическа школа.
Когато миналия месец Вагнер се озоваха в Ростов на Дон, българският президент – напук на всякакви правила да не коментира вътрешно-политически процеси на чужди държава – отново ни подсказа симпатиите си: “винаги, когато се формира една наемна армия, която се въоръжава тежко, и то когато в нея има определени престъпници, винаги е проблем…”
Но поне обогатихме опита на Зеленски: ако от началото на войната украинско-руски делегации са се срещали немалко пъти, то за първи път украинският президент се вижда лично с такъв галеник на Москва. “Режимът в Киев прави всичко възможно да въвлече възможно най-много държави почти директно в този конфликт“, импонира услужливо веднага на Радев пропагандата на Кремъл. Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупак. Уви, ние сме гърнето.
И не, посещението на Зеленски в България не е въпрос на това дали ще им продадем ядрени реактори на украинците, а дали ще възстановим малко от достойнството си. Казвам това с искреното разбиране, че нито един чуждестранен политик не може да бъде въвеждан като критерии за изправността на българската външна политика. Тя, последната, наистина трябва да се формира тук. Но поведението на Румен Радев именно във външно-политически план покрай войната в Украйна по-скоро опровергава едно такова разбиране.
В мен все по-настойчиво се налага убеждението, че според президентството суверенитетът на страната ни е свещена крава, когато става дума за партньорите ни от НАТО, но когато касае Кремъл е просто крава със сексуален промискуитет. Това за мен е и най-обидното в поведението на президента: той прокарва интересите на чужда държава през призмата на говоренето за българския интерес и суверенитет. Дори във Възраждане има повече доблест, доколкото те не си кривят душата.
Всъщност добре, че Радев не е бил съвременник на Руско-турската освободителна война през 1877-78. Защото вероятно щеше да посрещне на Дунава руснаците, украинците, румънците, прибалтийците и да им каже: “Момчета, не става с пушки и артилерия!” И още: „Конфликтът няма военно решение. Затова са нужни последователни усилия за деескалация, прекратяване на огъня и търсене на мирно решение със средствата на дипломацията, които все още не са изчерпани… В момента постоянно чуваме и от двете страни думата „победа“, но бихме искали да чуваме повече думата „мир““.Дали тогава османците нямаше да го потупат по рамото от благодарност?
Румен Радев не би бил възможен политически, ако не беше дълбочината на битовото русофилство в страната и плиткостта на демократичната ни общност. Първото, казали са по-умни от мен хора, е въпрос на невежество. Второто, по моему, на суета. От толкова невежество и суета сме на този хал: имаме президент, който иска да е Орбан, но е Лукашенко. Лукашенко на България и НАТО. Добре че Зеленски не попита българския си колега „Чий е комплексът край Камчия”. Защото пак щяхме да чуем познатото: „Руски, чий да е”.
Текстът е първоначално публикуван във Фейсбук профила на автора.
