Наскоро навършените 75 години от основаването на Северноатлантическия алианс (и 20 години от приемането на България в него) са добър повод за разсъждения относно актуалната кондиция на най-мощния военен съюз в света – дали наистина поведението му на геополитическата арена съответства на потенциала и заявките му? Още повече, в контекста на предстоящия избор на нов генерален секретар на Алианса.
Настоящият – Йенс Столтенберг – тези дни даде интервю за БиБиСи, в което акцентира как диктатури като Русия, Китай, Иран и Северна Корея действат във все по-голям синхрон и на практика се обединяват срещу НАТО и демократичния свят. Спомена също, че Украйна “трябва реши какви компромиси да направи” за постигане на мир, а “ние трябва да им дадем възможност да бъдат в позиция, в която действително да постигнат приемлив резултат на масата за преговори”.
Разбира се, интервюто не се изчерпва само с това, но е видно, че генералният секретар се опитва да оправдае НАТО за недостатъчната (или направо половинчата) подкрепа за Украйна. А подозрението, че Западът не помага адекватно на Киев, си има своите солидни основания – и в невъзможността на Европейския съюз да осигурява необходимото количество снаряди.
Несериозно е да се твърди, че НАТО не може да удари по-здраво рамо на украинската армия. Вярно е, че благодарение на западната помощ Киев удържа фронта вече над две години, но само толкова ли можем? Хайде да си припомним за колко време международните сили, доминирани именно от НАТО, прогониха иракските войски от Кувейт (операция “Пустинна буря”)? Малко повече от месец… Да, Русия е доста по-голяма и по-мощна държава то Ирак, но на фона на натовския потенциал (население, въоръжени сили, БВП и военни бюджети на страните членки) и двете са кажи-речи еднакво далеч.
Ама Путин може да натисне “ядреното” копче… Я пак? Ядреното оръжие възпира евентуална агресия спрямо държавата, която го притежава. А тук въобще на става дума да се напада Русия. Целта е да се прогонят руските агресори от територията на Украйна (това принципно включва и Крим, макар че полуостровът може да бъде разменна монета при мирни преговори), да се ликвидират донбаските сепаратистки образувания, а техните лидери да последват съдбата на Саддам Хюсеин.
Историята сочи, че и преди ядрени сили (САЩ и СССР) са се сблъсквали на територията на трети страни – по време на Корейската война (1950-53). И от това не е последвал ядрен апокалипсис.
А ако пасивността на Алианса е продиктувана от съображения да не се афишира директно като страна във войната в Украйна, това също вече не “хваща дикиш” – в началото на април говорителят на Кремъл Дмитрий Песков съвсем недвусмислено обяви, че НАТО и Русия са в “пряка конфронтация”.
Истината е, че НАТО няма ангажимент към Украйна. И в по-голямата си част не иска да ѝ помогне по-сериозно. Просто защото на повечето държави не им пука за войната там. Но за сметка на това им е писнало от неудобствата, които тази война носи със себе си. Затова подават косвени сигнали (първо папа Франциск, сега генералният секретар на НАТО) към Киев в стил “две години се правихте на герои, но хайде да се приключва тая история”.
Да започнем със Съединените щати. Какво влияние върху живота на редовия жител на Тексас/Небраска/Ню Джърси/Орегон оказва ходът на военните действия в Украйна? И ако Русия спечели войната, какво ще се промени за тези американски граждани? На практика нищо. Те се вълнуват от съвсем други неща – мигрантският натиск от юг, цената на недвижимите имоти, безработицата, дори “бутиковата” в нашите очи тема за абортите. И това го осъзнава не само Доналд Тръмп, но и други американски политици (например, Тед Круз), които не изгарят от желание да засилват десетки милиарди долари към една фронтова линия, трудно откриваема за немалка част от избирателите им. А доколкото администрацията на президента Байдън се е ангажирала с конфликта, това е най-вече заради избухването му именно в този мандат. И ако съвсем го бяха “проспали”, това щеше да рефлектира върху имиджа на САЩ на глобален хегемон. (При все, че този имидж си беше накърнен с изказването на самия Байдън в първите часове на руската инвазия как Съединените щати няма да се намесят. Но да не задълбаваме.)
По идентични причини и Канада няма защо да се вълнува особено от развитието на войната в Украйна. Когато си толкова отдалечен, със сигурност имаш други приоритети.
Не се вълнува и Турция, макар да е географски съвсем близо до конфликта. Просто защото Анкара така си е наредила пасианса, че да извлече полза при всякакъв изход. Че даже и да го играе посредник за мир преди това.
На повечето западноевропейски държави също не им пука достатъчно. В техните общества витае някакво притеснение, че негативен развой в Украйна може да им донесе неприятности, но в същото време им се иска някой друг (т.е. Съединените щати) да свърши мръсната работа. И това е нагласа от преди началото на руската инвазия – масовото “скатаване” от Договореностите от Уелс 2014 г. (минимум 2% от БВП за отбрана) си го имаше и по-рано. Както и “мижавия интерес” към военната служба.
Истински разтревожени са само в източния фланг на НАТО. Опасността за Европа при поражение на Украйна се осъзнава само в държави като Полша, Румъния, балтийските страни, Швеция, Финландия (последните две затова скоропостижно се присъединиха към НАТО, а Швеция прекрати над 200-годишен неутралитет). Вероятно щеше да се осъзнава и в България, ако обществото ни не беше толкова силно податливо на руска пропаганда.
Изобщо, държавите членки на Алианса, бидейки демократични (без Турция), попадат в един от капаните на демокрацията – зависимостта на политиците от чувствата на избирателите. В Северна Америка избирателите не се вълнуват от Украйна, а в Европа си мечтаят да “минат метър”. И политиците се налага да им угаждат, за да бъдат преизбрани.
Докато в диктатурите този проблем не съществува. Нещо повече, диктаторите използват външна агресия и с цел вътрешно сплотяване на обществото зад режима.
Ако Столтенберг вижда координирана атака на авторитарните режими срещу демокрациите, може да е прав, но това е второстепенен детайл от голямата картина. Основната драма на демокрациите е, че не могат да произведат адекватни лидери. И се оказва, че само диктатурите разполагат с витално лидерство. Което е лоша новина за поддръжниците на демокрацията. Но това е техен проблем. Заплахата за Европа обаче е проблем на всички ни.
Мнозина свикнаха да възприемат НАТО като защитник на демокрацията, свободата и “евроатлантическите ценности”, каквото и да означава последното. А в действителност НАТО е защитник на Европа. Включително и на България, която ако утре излезе от Алианса, излага на директна заплаха териториалната си цялост, предвид систематичните удари върху състоянието на българската армия и налагането на пагубната нагласа “НАТО ще ни пази”. Въпросът е кой ще се възползва първи – Турция или Русия.
Затова въпросът ще се вземе ли в ръце НАТО е от първостепенна важност. Отговорът зависи и от избора на нов генерален секретар идното лято.
Дотогава има още време, но сигналите към момента не са обнадеждаващи. Ако нидерландският премиер Марк Рюте е фаворит пред румънския президент Клаус Йоханис (а така изглежда предвид реакциите на немалко държави членки), то за в бъдеще можем да очакваме единствено “още от същото”. Стремеж към “договаряне с Русия”, а всъщност забавяне на неизбежното.
НАТО днес е бледа сянка на себе си. И трябва да се осъзнае. В противен случай и чл. 5 ще спре да респектира противниците му.
