Денят на бащата (15 юни в САЩ б.а.) дойде и си отиде, но войната срещу бащинството и традиционното семейство продължава.
В продължение на десетилетия левицата води война на два фронта срещу семейството: единият културен, другият икономически. Културният фронт атакува идеята за силно, стабилно домакинство с двама родители. Икономическият фронт, по-фин, но още по-разрушителен, е социалната държава. Икономистът Томас Соуел отдавна предупреждава, че щедрите правителствени програми, макар и добронамерени, са разрушили институциите, които някога са държали общностите заедно.
Критиката на Соуел се корени в твърди данни. Когато държавата замени ролята на бащата, семействата започват да се разпадат. Неговите изследвания показват, че преди разширяването на социалните програми през 60-те години на миналия век, чернокожите семейства в Америка са имали по-висок процент на бракове и повече непокътнати домакинства. Това беше вярно дори в лицето на сегрегацията и системния расизъм. Какво се промени? Възходът на социалните стимули, които наказват брака и възнаграждават самотното родителство.
„Великото общество“* на Линдън Джонсън има за цел да намали бедността чрез разширяване на социалната държава. Вместо това тя създава стимули, които улесняват получаването на финансова помощ като самотна майка, отколкото като част от семейна двойка. Това доведежда до бързо увеличаване на домакинствата без баща в САЩ. С течение на времето тези политики допринасят за по-високи нива на бедност, престъпност, отпадане от училище и зависимост на няколко поколения от държавна помощ.
Соуел твърди, че тези правителствени програми не само изместват бащите, но и ги обезценяват. Социалните помощи правят финансово възможно отглеждането на деца без мъжки издръжка в дома. С течение на времето следва културна промяна, при която бащинството и бракът стават по-скоро незадължителни, отколкото съществени. В много случаи те дори се разглеждат като остарели или потискащи.
Последствията са измерими. Проучване, публикувано в PubMed от Националния институт по здравеопазване, което проследява над 8000 деца, открива ясна връзка между отсъствието на баща в ранна детска възраст и повишената депресия по време на юношеството и детството. Проучването заключва, че психологическите ефекти от липсата на баща са сравними с ефектите от сериозна травма.
Соуел също така посочва нарастващия процент на разводите като продукт на социалната система. Когато оцеляването вече не зависи от двама възрастни, които споделят икономическата отговорност, стимулът да останат заедно отслабва. Някои социални програми дори намаляват обезщетенията за семейните двойки, което ефективно наказва тези, които избират да останат заедно. Това създава финансов стимул за раздяла, дори в случаите, когато самата връзка би могла да бъде запазена.
Вместо да насърчава стабилността, социалната система възнаграждава фрагментацията. Тъй като семействата се разпадат, децата са по-склонни да растат без структура, дисциплина или надеждни модели за подражание. Тези деца са изправени пред по-големи предизвикателства в училище, по-уязвими са към извършване на престъпления и се борят с психичното здраве по начини, които пряко се свързват със семейната нестабилност.
Тази тенденция не се ограничава само до Съединените щати. Живея в Европа, където социалните помощи са още по-щедри, а последиците за обществото са още по-драматични. В страни като Франция, Германия и Швеция дългосрочната зависимост се е нормализирала. В тези страни също се наблюдава увеличаване на социалната фрагментация и нарастващото напрежение, свързано с масовата имиграция, която често се възползва от същите щедри системи.
Основното предупреждение на Соуел остава актуално. Правителствените програми могат да започнат с благородни намерения, но без отчетност или времеви ограничения, те в крайна сметка насърчават зависимостта и подкопават личната отговорност. Както веднъж каза президентът Джон Ф. Кенеди, правителството трябва да помогне на хората да си помогнат сами. Тя не трябва да замества ролята на семейството, особено на бащата, с бюрократични програми.
Реформата на социалната система отдавна е закъсняла. Политиците трябва да премахнат наказанията, които обезкуражават брака и възнаграждават самотното родителство. Те трябва да проектират програми, които предлагат път към независимост, а не постоянен начин на живот. Най-ефективната програма за борба с бедността не е правителствен чек, а здраво, непокътнато семейство.
Левицата се подиграва и подкопава традиционното семейство от години. Те са създали култура, в която излизането от отговорността е лесно и социално приемливо. Но данните са ясни. Всяка стъпка, която отдалечаваме от бащинството и единството на семейството, носи повече нестабилност, повече зависимост и повече страдание.
Трябва да празнуваме самата институция на бащинството. Трябва да спрем да се извиняваме, че вярваме в силните семейства и да спрем да финансираме политики, които ги унищожават. Ако искаме да изградим по-добро бъдеще, то започва у дома.
*Великото общество е името на поредица от вътрешнодържавни програми в Съединените американски щати, обявени от Линдън Джонсън в Охайския университет и по-късно задвижени от него и колегите му демократи в Конгреса през 60-те. Две от основните цели на социалните реформи на Великото общество са премахването на бедността и расовата несправедливост.
