Йежи Квашневски е полски адвокат и общественик, известен най-вече като съосновател и президент на Института за правна култура „Ордо Юрис“, консервативен правен мозъчен тръст, базиран във Варшава. Никоя политическа общност никога не е процъфтявала, когато е откъсната от националната и културната идентичност, каза Квашневски пред The European Conservative в скорошно интервю. Опитите за заличаване на тези основи, каза той, водят само до централизация, принуда и в крайна сметка до бунт.
Какво точно се случва на полско-германската граница в момента? Под какъв правен претекст германските власти вкарват мигранти в Полша?
Германските власти официално се позовават на принципа за връщане на мигранти в първата държава-членка на ЕС, през която са влезли в Европейския съюз, а именно Полша, ако тези мигранти впоследствие са стигнали до Германия и са подали молби за международна закрила или пребиваване там. Съгласно регламент на ЕС, известен като „Дъблин III“, отговорността за разглеждането на такава молба се носи от държавата членка, в която мигрантът е стъпил за първи път. Това ще бъде Полша.
Трудността обаче възниква, когато се разгледат процесуалните задължения, предвидени в самия този регламент. Дъблинската рамка предвижда официален процес на обратно приемане, дори при ускорения оперативен вариант. Този процес задължава германската страна да уведоми полските власти за намерението си да върне въпросните лица. Освен това се изисква утвърдителен отговор от полските органи, след което действителното физическо прехвърляне трябва да се извърши по координиран начин. Ако полската страна откаже на някакъв етап, прехвърлянето не може да продължи.
Ако, въпреки това, германските офицери просто транспортират мигранти през границата и ги освобождават на полска земя, тогава вече не говорим за каквато и да е процедура, свързана с Дъблин. По-скоро сме изправени пред сериозен международен инцидент. Германските власти в един момент признаха, че техните служители са действали в нарушение на правните норми – последно във връзка с инцидента на 14 юни тази година.
От гледна точка на международното право тези действия представляват международно неправомерни действия. Германската държава – чрез действията на своите служители – нарушава териториалния суверенитет и правната юрисдикция на Република Полша, като преминава границата и насилствено въвежда нежелани нелегални мигранти на нейна територия. По този начин полските власти имат пълното право – както съгласно националното, така и международното право – да започнат съответните наказателни процедури, включително задържане и повдигане на официални обвинения. Това не е дребно нарушение. Това е сериозно нарушение и трябва да бъде посрещнато с незабавни междуправителствени, дипломатически и оперативни контрамерки от страна на полската държава.
И защо не се посреща с такъв отговор?
Защото сегашното полско правителство мълчаливо приема тези действия. Може разумно да се предположи, че е постигнато споразумение между Варшава и Берлин – такова, в което полската страна на практика се е заела да не възразява, нито да се позовава на нейните инструменти за защита на националния суверенитет и юрисдикция. Окуражени от това политическо снизхождение, германските власти продължават да извършват фактически операции – операции, които недвусмислено се равняват на контрабанда на хора, като германските офицери сега действат като куриери на нелегалната миграция в Полша.
Миналата година германски служители признаха, че имат повече от 30 000 потенциални случая за реадмисия в Полша. Това, че полското правителство не реагира, е равносилно на мълчаливо съгласие – самодоволство, което германската страна е твърде нетърпелива да използва.
Наистина ли е необходимо нищо повече от политическа воля, за да се сложи край на тази практика веднъж завинаги?
Точно така. Политическа воля, съчетана със стриктно прилагане на нашите права и задълженията на германската страна. По същество залогът тук е не само сигурността на границите, но и самият принцип на правовата държава в рамките на Европейския съюз.
И така, как точно работи тази система – масовото прехвърляне на хора от Третия свят в Европа? Чуваме да се говори за престъпни организации, трафиканти на хора, наркокартели, неправителствени организации и дори политически сили.
Целият механизъм на масовата миграция експлоатира естествения човешки инстинкт: желанието да намериш по-добър живот за себе си и семейството си. Ако Европа бъде представена като обетована земя – където ви очаква щедро благосъстояние, където човек не трябва да работи, където законите са снизходителни или не се прилагат и където цари общо чувство за безнаказаност – тогава е логично хората да бъдат привлечени от този образ.
Но това е само началото. За да се разшири операцията, трябва да се създадат постоянни канали и логистични системи за контрабанда. Те изискват първоначална инвестиция – финансова, политическа и институционална. Обикновено такава инвестиция идва от заинтересована страна: неправителствена организация, чуждо правителство или друг участник, който възнамерява да провокира миграционни потоци за стратегически цели. Това не е теория. Това е методично анализирано от учени като професор Кели Грийнхил, който нарича феномена „оръжие за масова миграция“.
Един илюстративен пример са руските въздушни бомбардировки на Алепо, изрично предназначени да разселят голямо население и да наводнят Европа с бежанци. Това беше преди повече от десетилетие. Друг пример е по-скорошен: финансирането на полети от Близкия изток до Минск или Москва, откъдето държавните служби на нашите източни съседи – Беларус и Русия – ескортират мигрантите до полската граница, за да създадат още една точка на натиск. След като тази първоначална фаза приключи, организираната престъпност поема контрола. Това всъщност е самият дизайн на това оръжие: самоподдържаща се, самовъзпроизвеждаща се система, предназначена да дестабилизира държавата на прицел.
В момента, в който първите мигранти пресекат границата и успешно публикуват селфита от Варшава, Берлин или Париж, посланието се получава силно и ясно: маршрутът е отворен. Първоначално тези мигранти разчитат на неправителствени организации или държави, спонсориращи маршрута. Но почти веднага се появяват посредници – трафиканти, контрабандисти – които печелят от вече доказания успех на пътуването. Търсенето се увеличава и скоро целият механизъм работи автономно. Междувременно вторият ключ към ефективността на оръжието е съгласието – или поне мълчаливото съгласие – на приемащата страна. За да се гарантира това, се инвестират ресурси в НПО, работещи в страната, оформящи политиката, лобиране на правителствата и създаване на инфраструктура за вътрешно движение на мигранти.
Но понякога провокаторът не е чужда сила. Понякога това е самото приемащо правителство – Германия, под ръководството на Ангела Меркел, например. Защо едно правителство би направило това? Какъв възможен интерес би могла да има тя в отприщването на поток от неконтролирана миграция върху собственото си население?
Тук имахме правителство, което умишлено причиняваше вътрешен шок на собствената си нация чрез масова миграция. Единственият правилен аналитичен въпрос, който трябва да зададем, е: cui bono? Кой има полза? Каква възможна политическа полза се търси? Част от отговора се крие в демократичния инстинкт – широко разпространеното сантиментално желание да се помогне на преследваните. Меркел вероятно се е опитала да превърне Германия в „хуманитарна суперсила“ и по този начин най-накрая да се отърве от историческата вина, свързана с Втората световна война.
Но отвъд това наблюдаваме идеологическото влияние на глобални „филантропи“ като Джордж Сорос, които защитават доктрината за разнообразието като добродетел. Според това вярване миграцията е не само морално благо – тя е икономически и социално полезна за приемащата нация.
Тази идея е институционализирана. Ако човек чете документи на ЕС за миграцията, нормативни актове и стратегически документи, основното предположение винаги е едно и също: по-голямото разнообразие и намаленото етническо-културно сближаване водят до повишаване на креативността, производителността и просперитета.
Няма емпирична основа за тези твърдения и въпреки това те се изтъкват като крайъгълен камък на миграционната политика на ЕС. Дори в документи, привидно насочени към намаляване на миграцията – като Пакта за миграцията – в самото начало се открива, че същите тези предположения се повтарят. В интерес на истината такива текстове не са за ограничаване на миграцията. Те са свързани с легализирането му, управлението на потока му и налагането на квоти на всички държави членки, за да се разпредели тежестта равномерно. Никъде не намираме сериозни разпоредби за действително намаляване на броя на пристигащите.
Наистина ли е така, че миграцията е от съществено значение за икономическия растеж?
Това е идеологическа аксиома, а не икономически факт – и се оказа катастрофално за европейските общества. Няма доказателства, че видът миграция, която преживяваме в момента, допринася значително за икономическия растеж. Ние не се занимаваме с поток от квалифицирани, продуктивни работници. Имаме работа с големи, неквалифицирани популации, чиято основна мотивация е достъпът до социални помощи.
Този вид миграция не отговаря на недостига на работна ръка – тя създава нови тежести. И тези тежести не са абстрактни. Те включват документиран ръст на престъпността, широко разпространено чувство на несигурност и разпадане на обществения договор – основното очакване, че държавата ще осигури мир и ред. Точно това са нещата, които определят легитимността на функциониращото правителство.
Икономическата цена е също толкова измерима. Отвъд директните социални трансфери, трябва да се вземат предвид здравеопазването, образованието, обществената безопасност и нарастващата фрагментация на гражданския живот. В някои полски училища днес значителна част от учениците вече не говорят полски. Това е ясен знак за социална дезинтеграция. С тази дезинтеграция идва и срив на доверието – както междуличностно, така и институционално – и това също е заплаха за икономиката.
Нека се съсредоточим за момент върху разграничението между „законна“ и „незаконна“ миграция. Не е ли това разграничение в този контекст просто начин за прикриване на истинския проблем?
Всяка форма на миграция – особено в етнически и културно сплотени национални държави – създава нестабилност, подкопава сигурността и допринася за престъпността. Сега има дългогодишен модел за контролирана миграция: селективен прием на квалифицирани работници за ограничен период от време, със стриктно налагане на напускане след изтичане на срока. Това е оправдана политика. Но в Европа така наречената „законна“ миграция твърде често не означава нищо повече от законно влизане.
Това, което следва, е незаконно пребиваване, защитено от последствия, имунизирано срещу депортиране. Убежището от своя страна – някога свещено законно право на преследваните – е отвлечено и превърнато в общ механизъм за легализация на икономическите мигранти. Терминът „законна миграция“ трябва да означава, че държавата запазва контрола – че приспособява имиграцията към собствените си нужди и възможности. Това, уви, не е това, на което сме свидетели.
В неотдавнашен случай на убийство видяхме и икономическия механизъм зад всичко това: чуждестранна фирма получава държавни субсидии за откриване на клон в Полша; година след година декларира загуби и не плаща данъци; След това привлича мигранти, за да намали разходите за труд, подкопавайки както пазара на труда, така и социалното сближаване.
Това е дълбоко обезпокоителен модел – такъв, който измества разходите за заетост от фирмата към обществото. Отговорните полски предприемачи отдавна предупреждават за това: че масовият мигрантски труд и лесното получаване на разрешителни за работа изкуствено намаляват производствените разходи. Но спестяванията са илюзорни. Докато компанията може да се радва на намалени режийни разходи, обществото плаща разликата – в социалните услуги, здравеопазването, образованието, полицията и рисковете за сигурността. И те изкривяват пазара на труда. Мигрантският труд потиска заплатите, отслабва силата на договаряне и в крайна сметка намалява качеството на живот на местните работници.
И така, каква е истинската алтернатива на миграцията от икономическа гледна точка?
Изправени сме пред две алтернативи. Първата е в сферата на пожелателното мислене: радикална демографска промяна. Това обаче е дългосрочна стратегия, която Полша в момента не следва. Няколко европейски страни се опитаха да предприемат такива просемейни политики, но сблъсъкът с масовата култура означава, че дори значителните публични разходи – както се вижда в Унгария например – дават ограничен ефект.
Вторият вариант е автоматизацията. Възможно е в рамките на 5-10 години движещата сила зад трудовата миграция – търсенето на ръчен труд – да изчезне. Вече сме свидетели на нарастваща степен на производство – „коботизация“ – при която цели групи физически работници се заменят от един-единствен, по-висококвалифициран техник, който наблюдава автоматизираните системи.
На следващия етап, с роботиката, комбинирана с усъвършенстван изкуствен интелект и машинно обучение, производството ще стане още по-откъснато от човешкия физически труд. В този момент може да се окажем, че нашата работна сила мигранти вече не е търсена, но все още присъства, като разходите за настаняването им продължават. Ако се грижим за осигуряването на възможности за заетост за собствените си граждани, трябва сериозно да обмисляме значително намаляване на миграцията.
Може ли едно общество наистина да съществува без ясно определени граници – както физически, така и културни?
Никога досега не е имало успешен интернационалистки експеримент – такъв, който се опитва да абстрахира политическа, правна и конституционна общност от националната и културната идентичност. Такива начинания неизменно водят до атомизация, разширяване на държавната власт и колапс на органичните, естествени посреднически структури на общността. Управлението в такива условия в крайна сметка става зависимо от сила, защото без нея сигурността не може да бъде поддържана.
Виждали сме тези експерименти и преди. Знаем много добре колко трагични бяха последиците от тях, особено в Съветския съюз. Всякакви опити днес да се възроди доктрината на интернационализма – да се заличат националните и културните различия, както виждаме например в някои документи на Европейската комисия и Парламента, които изрично се позовават на троцкисткия „Манифест от Вентотене“ като вдъхновение, са пряка прогноза за повторение на същата тази трагедия. Това просто не е жизнеспособно.
Единственият наистина ефективен модел за управление на европейските държави е този, който се корени в националната, конституционната и културната идентичност. Архитектите-основатели на Европейските общности разбираха това добре и ние виждаме този принцип ясно изразен в договорите на ЕС, а именно изискването за зачитане на националната и конституционната идентичност – клауза, която днес често се забравя.
Какво би означавало истинското уважение към конституционната идентичност? Например въздържане от започване на производства за нарушаване на принципите на правовата държава срещу държави, които предприемат вътрешни конституционни реформи.
За съжаление, свидетели сме на мощно централизиращо течение в рамките на ЕС, което инструментализира миграцията като средство за социално инженерство – механизъм за политическо превземане в Европа. Гражданите с право се противопоставят на това. Можем да го наблюдаваме ясно на полско-германската граница, където – изправени пред абдикацията на държавата от отговорност – обикновените хора обличат светлоотразителни жилетки и образуват граждански патрули, за да се защитят от мигрантите.
