Част VII от монументалния труд на Лъчезар Томов за консерватизма, либертарианството, либерализма и сложните системи (от десет части)
Предговор
Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V
Част VI

Християнската революция и обратното разпространение на грешката

В древния свят преди Християнството на човека се е гледало като на изначално добър, който прави лоши дела от незнание, както в древна Елада („Държавата“ на Платон), така и в Китай (Конфуций)[i].  Аристотел всъщност твърди, че човекът е по природа аморален, тъй като се ражда без знание и се учи от околните. Неговите възгледи въпреки това са в хармония с тези на другите древни философи с това, че човешката природа е фиксирана непроменлива, и някои хора са родени за роби, а други за господари. Това е абстрактна теория, едновременно извънвремева и детерминистична, която ще намерим повторена и платонифицирана у мислителите на Просвещението. Приемането на човека като изначално добър изглежда хуманистично, но не оставя пространство за грешки. Човек върши зло от незнание или недостатъчен капацитет, не от своята несъвършена природа, а там, където няма грешка, няма и прошка. Както казва Мишел дьо Монтен:

„…там, където грешките се смятат за престъпление, престъплението се смята за нещо не по-голямо от грешка“[ii]

Действително, това, което се наблюдава в либералните хора и институции от Просвещението насам е по-хуманно отношение към престъпниците (по-кратки присъди, по-добри условия в затвора) и много по-сурово отношение от просто допускащите грешки хора в обществената или работна среда – уволнението на Нобеловия лауреат Тим Хънт без право на съд и защита за извадени от контекста думи на конференция в Корея[iii][iv]. Това е реминсценция на времето на древна Атина, в която всяка година хората изваждали двама нежелани представители на обществото и ги биели или дори убивали, за да излекуват града си от насилието[v]. Древните практики възкръсват в епохата на Просещението, довела до Френската революция и породеният от нея като реакция писмен политически консерватизъм, създаден от Едмънд Бърк. Тези две епохи са разделени от хилядолетията, в които се случва Християнската Революция.

Християнството е първата религия или философия, която въвежда няколко ключови концепции както за консерватизма, така и за либерализма:

• концепцията за грешния и греховния човек;
• за силата на прошката и изкуплението;
• за универсалната ценност и свещеност на всеки човешки живот без изключение;
• за тяхното равенство пред Бога и произтичащата от тях солидарност между всички хора, без значение от класа, пол или етнос.

Човекът е едновременно грешен и греховен след Падението в Еден. Той не е по природа добър, поради което не може да бъде управляван чрез пълна и неограничена свобода, а са нужни институции, които да поддържат закона и мира. Той също така е и грешен – краен, непълен, несъвършен и поради това – променлив във времето. Само Бог е непроменлив, вечен, безкраен, вездесъщ и всемогъщ, поради което е източник на доброто. Моралът е абсолютен в Християнството, а не за зависим от това, какво е общоприето – обичаи, навици или дори традиции. Това е основата на класическия либерализъм отразен от Джон Лок в двата трактата за управлението[vi]. Този морал, съчетан с концепцията за грешния човек ни дава и концепцията за разкаянието, прошката и изкуплението – най-силното оръжие, за постигане на траен мир в обществото, без да се влезе в спирала на насилието. Абсолютният морал позволява разграничаване на грешното от правилното, независимо от контекста и оттам превръща грешките в достоверна информация. Човекът, който може да греши, може да се поправи, да се развива, да се учи от грешките си. Разкаянието и прошката превръщат ударите на Съдбата и случайните смущения от външната среда в храна за развитието на човека, обществото и цивилизацията, вместо в отслабващи влияния. Човекът и изградените от неговите системи се развиват чрез грешките си – свойство, наричано „антикрехкост“[vii] (Фиг.14) и подобно на приспособяването на биологичните системи.

Обратното разпространение на грешката е главен метод за обучение на невронните мрежи, а обществата могат да бъдат моделирани и по този начин[i] – всеки човек е като неврон, с различни входни и изходни връзки с други хора и с праг на активация в зависимост от силата на входните влияния. Информацията и интелигентността на мрежата са пропорционални на броя неврони и броя връзки между тях. Грешката и прошката са методите те да растат – грешката като информация, прошката като оставяне на невроните на мястото си. Атинското правосъдие, което практикува окончателни присъди, било изгнание, смърт или неограничен затвор[ii] се базира точно на неизменната човешка природа и губи информация.

Грешността на човека е и основание за рефомиране на начина, по който хората гледат на престъпленията и на тяхното съдене. Въвеждането на не-детерминистична компонента в действията на човека, означава, че оценяването му само по последните дела, които е правил, е грешно и оттам до голяма степен случайно.

Равенството на хората пред Бога е уникална, Християнска идея, която заляга в основата на либералните идеи на Просвещението и на егалитаризма, върховенството на закона и дори демокрацията в модерния, пост-античен вид. То се оказва и причината за края на робството в Западния свят, настъпило благодарение на действията на протестанти[iii]. Уникалната ценност на отделния човек и свещеността на живота пораждат онази благотворителност и солидарност, която ще повлияе на развитието на Европа към обединение[iv] и на икономическите политики и на леви и на десни.

Християнството създава Нова Ера в развитието на цивилизацията и допринася за появата както на либерализма (въпреки атеизма на неговите създатели), така и на писмения политически консерватизъм. Прави го чрез институциите си – запазването на античните текстове, първите университети, прави го чрез философията си – естественият закон на Тома Аквински, прави го и чрез Реформацията си – ролята на протестантството в Просвещението. Прави го най-вече чрез смяна на културата на народите на Европа и Средиземноморието и чрез формулирането на общ език за всички тях – единна етична система, която в края на краищата ще ги обедини като кулминация на един двухилядолетен процес.

Рицарството и децентрализираните системи

Просвещението е възкресената Античност през призмата на Християнската култура на мястото на вярата, с отстъплението на църковните институции и строгия ред и заемането на централното място на Човека, там, където преди това е бил Бог. Средновековието е междинният период на Царството на вярата, отстъплението от хедонизма и аморалността на Античността. То е също периодът на рицарството, на митологията и романтиката, и на кода на честта. То е и период от развитието на обществата и народите в Европа, в който нито индивидът, нито обществото са поставени на първо място, а владенията израстват органично, чрез взаимодействието и взаимната зависимост на селяни, свещеници и рицари, на господари и васали.

Кодът на честта на кавалерите

Средновековието е отчетливо Християнски период в цяла Европа, както в Западна, така и в Източна. Воините на този период се различават от античните със силното влияние на религията, която им задава определен еталон за поведение, спрямо който се равняват. Той е идеал, към който да се стремят, което не означава, че винаги се постига или дори се приближава, но е крачка напред в сравнение с обичаите в предишни епохи. Основата му са средновековните романи, които въвеждат легендите за крал Артур[v]. Темите в тези литературни творби са силно Християнски – Камелот е обречена утопия на рицарска доблест,  унищожена от от фаталните недостатъци на Артур и Ланселот[vi] – концепцията за грешния човек. Там се появява и една куртоазна форма на любов, пречистена, достойна, извисена и все пак благопристойна – любовта на рицаря към неговата дама, която е поставена на пиедестал и за която той би сторил всичко. Това е любов, която издига жената над мъжа, в противовес на античните схващания. Тя отчита нейната самостоятелност, нейното достойнство, нейната чест – една реминисценция от култа към св.Дева Мария[vii] в католическия свят и нейното място като кралица на небесата в него.

Kодът на честта на рицарите е производен на Християнския морал и включва дълга към сънародниците и господаря, към Бога и към жените.

Дългът към сънародниците включва добродетели като милост, кураж, чест, доблест, справедливост, защита на слабите и бедните, както и служба на господаря. Християнската саможертва тук е въплътена в идеята за пожертвувателността – куражът е да бъдеш готов да дадеш живота си в защита на другите – било селяните или господаря. Това е етиката, позволила изграждането на феодалната система на взаимна зависимост и подкрепа, различна от тиранията и представата за рицаря като насилник над крепостните селяни. Неин символ е кръглата маса в легендата за крал Артур и равенството на васали и сеньори – връзка, основана на доверие, която тя показва.

Дългът към Бога е над дълга към господаря – нещо, което намира израз в Кръстоносните походи. Рицарят трябва да бъде верен Нему, да брани невинните и да бъде щедър.

Дългът към жените е най-общо проявата на куртоазната любов, но и галантността и нежното отношение към жените – силата се проявява чрез своето сдържане и самодисциплината, която е ключово понятие за рицарските времена. Тя е наложена от религията и е в противовес с хедонистичните времена на Елада и Рим въпреки произхода на идеята от гръцката митология и Спартанската практика.  Самодисциплината тук е разширена и в моралния аспект, което променя характера на отношенията на рицаря с по-слабите от него и прави възможна етиката, дала децентрализираната йерархия на средновековието.

Средновековните владения и децентрализираната йерархия

Основополагащи принципи на средновековната организация на управлението е:

„Васалът на моя васал не е мой васал“[viii]

Връзката между васал и сеньор е лична и интимна, гради се на доверие и на доказване в битки, което води до децентрализираната структура, която този принцип реализира (Фиг.15). Сложните системи често възникват от прости принципи, прилагани от всички агенти в тях както Играта на живота на математика Джон Конуей илюстрира[ix]. Това, което прави принципа възможен, са, както Аристотел пише, „естествени условия“, съчетани с кода на честта. Икономиката на Средновековието е предимно аграрна, което налага окрупняване на земите с цел по-висока ефективност. Бойните коне на немските племена и източните, степни и земеделски народи (аланите и българите са земеделци[x]) от една страна правят възможно техните притежатели да завладяват земи и да принуждават селяните да ги обработват за тях, а от друга се нуждаят от зоб, тъй като тези породи са значително по-тежки. Рицари има там, където има земеделие, номадски народи със само скотовъдни практики не ги развиват – дори монголците въвеждат бахадури след превзимането на земеделски народи.

Завладяването на земи е възможно насила, но устойчивото производство на блага не е. Рицарският код на честта и новите взаимоотношения на милосърдие, благотворителност и грижа за слабия, налагани от Християнството, допринасят за формирането на стабилна симбиотична връзка между трите съсловия – работещи, воюващи и молещи се. Третите представляват връзките, които скрепяват първите две и осигуряват стабилността на отношенията чрез осигуряване на обща етика и културни норми, както и чрез пряка намеса и посредничество. Съчетанието от гъвкава йерархия без централизация и специализация на ролите позволява ефективност в производството и в отбраната, и елиминира рисковете от големи войни, обхващащи цели континенти. Църквата е единственото звено с централизиран достъп до всички и само тя успява да мобилизира обединен, европейски войски в защита на Светите земи – Кръстоносните походи. Централизацията е факт в Западна Европа, където се понасят и вредните ефекти от нея, като избиването на бугрите във Франция. Източна Европа има цезаропапизъм и отделни патриаршии за Византия и България, което предпазва от подобни събития. Полезните ефекти от централизацията могат да се видят в ролята на църквата в създаването на първите университети, хосписите за бедните и често посредническата роля на папата между владетелите на европейските кралства, с цел осигуряване на мир.

Средновековното устройство на Англия след приемането на Магна Харта[i] е този тип структура, което Едмънд Бърк ще се опита да предпази от разрушаване – парламенти и представителният вариант на демокрацията, баланс между кралската власт и тази на аристокрацията, следвайки доктрината на Аристотел за средното[ii]. Тя е статистическа концепция, директно свързана с наблюдаването на средните стойности на разпределенията, а не на опашките – също както броят гении в една страна не е информативен за средното ниво на интелигентност в нея, тъй като зависи и от дисперсията[iii]. Тя е също така свързана избора на по-малкото зло, когато е ограничен до две злини, което приближава човека до средното. Това е консервативният прагматизъм, довел до дефинирането на консерватизма като стратегия за управление на риска чрез еволюционно развитие.

Kъм Част VIII – Волтер, Лаплас и просвещенският либерализъм

Библиография:

[i] G. R. C. Davis, Magna Carta, Revised Edition, British Library, 1989. https://sourcebooks.fordham.edu/source/magnacarta.asp

[ii] Peter Losin, Aristotle’s Doctrine of the Mean, History of Philosophy Quarterly 4/3, July 1987 http://www.plosin.com/work/AristotleMean.html

[iii] Nassim Nicholas Taleb, What can we learn from Mr Dawkins’ errors and misuse of probability? https://www.youtube.com/watch?v=NQ8C6oN81d0&t=109s

[i] Лъчезар Томов, Свободата, Брекзит и Изкуственият интелект, прието в БГНаука

[ii] Danielle S. Allen, An Introduction to the Athenian Legal System, in “Classical Athenian Democracy” Stoa  consortium, edition of March 23, 2003 http://www.stoa.org/projects/demos/article_punishment?page=1 Retrieved at 02-09-2017

[iii] John Coffey, The abolition of the slave trade: Christian conscience and political action  http://www.jubilee-centre.org/the-abolition-of-the-slave-trade-christian-conscience-and-political-action-by-john-coffey/

[iv] Wolfram Kaiser, Christian Democracy and the Origins of European Union, Cambridge University Press, 978-0-521-88310-8, http://www.langtoninfo.co.uk/web_content/9780521883108_frontmatter.pdf

[v]  Lacy J. Norris (Editor), Medieval Arthurian Literature: A Guide to Recent Research, Routledge, 2015

[vi] Siân Echard (Editor), The Arthur of Medieval Latin Literature. The Development and Dissemination of the Arthurian Legend in Medieval Latin, University of Wales Press 2011

[vii] Roger Boase, The origin and meaning of courtly love: A critical study of European scholarship, Rowman and Littlefield, 1977 pp.127-129

[viii] Петър Николов-Зиков и Ирена Тодорова, Политическият консерватизъм. От Бърк и Местр до Орбан и Тръмп, Сиела, 2017

[ix] John Conway’s Game of Life http://web.stanford.edu/~cdebs/GameOfLife/ Retrieved at 3-09-2017

[x] Людмила Дончева-Петкова, К.Апостолов, В.Русева, Прабългарският некропол при Балчик, БАН Марин Дринов, 2016

[i] Paul C Tang and N Basafa, Human Nature in Chinese Thought: A Wittgensteinian Treatment. Proceedings of the 12th International Wittgenstein Symposium 1988

https://www.academia.edu/1541452/Human_Nature_in_Chinese_Thought_A_Wittgensteinian_Treatment

[ii] Мишел дьо Монтен, Опити, т.3, „За стиховете на Вергилий“, стр. 145, Наука и Изкуство, 1980

[iii] Sanchez Manning, Tim Hunt isn‘t sexist http://www.dailymail.co.uk/news/article-3122980/Professor-Sir-Tim-Hunt-isn-t-sexist-says-wife.html

[iv] Guy Adams, A very flawed accuser http://www.dailymail.co.uk/news/article-3141158/A-flawed-accuser-Investigation-academic-hounded-Nobel-Prize-winning-scientist-job-reveals-troubling-questions-testimony.html

[v] Jan Bremmer, “Scapegoat Rituals in Ancient Greece,” Harvard Studies in Classical Philology 87 (1983): 299-320. http://eclass.uth.gr/eclass/modules/document/file.php/SEAD371/Bremmer%2C%20Scapegoat%20rituals.pdf

[vi] Светослав Малинов, Консервативни опити, Унниверситетско издателство „Св.Климент Охридски“ 2010, стр.123-127

[vii] Насим Николас Талеб, Антикрехкост, Инфодар, 2012