На 3 октомври 1918 г. в последните дни на Голямата война от престола на Царство България след 32-годишно управление слиза човекът, който превръща българската държава от васално на султана княжество в независимо царство – цар Фердинанд I.
В далечната 1887 г., когато идва на българска земя, все още младият тогава княз заварва една полузабравена провинция, раздирана от вътрешни политически противоречия, над която до преди месеци са се стелили облаците на руската окупация, а проруското офицерство само преди по-малко от година е свалило неговият предшественик княз Александър I Батенберг.
В идните десетилетия България ще добие собствен институционален облик, собствена инфраструктура, ще бъде заварена от цар Фердинанд със сламени колиби, а ще бъде оставена е театър, опера, музеи, зоопарк, университет, ЖП линии, пристанища, производство и т.н.
Нещо повече, България се превръща в самостоятелна сила, която доминира региона не само в икономическо отношение, но и във военно. Българската дипломация играе умело на международната сцена и успява да поставя условия дори и на Великите сили. А българската армия трупа безброй военни победи.
Малцина са държавниците в нашата история, които да са имали толкова голям и широкоспектърен принос за развитието ни като държава и общество.
И също така, които да отнесат всички негативи на своето време. Първоначално земеделският режим на Стамболийски, а години по-късно и тоталитарната власт, се постарават да пришият на цар Фердинанд всички земни грехове – мания за величие, корупция, интригантство, за него се измислят гнусни клевети и се пишат пасквили. С цел колкото се може повече да бъде очернена монархическата институция в България и старият режим, цар Фердинанд получава така да се каже „лъвския пай“ от всичко това.
Умира на преклонна възраст в дома си в центъра на Кобург на 10 септември 1948 г., надживял смъртта на двамата си синове и края на династията в България. На смъртния одър пита адютанта си генерал Петър Ганчев: „Кога заминаваме за България?“. Последната воля на цар Фердинанд е да бъде погребан някога в „любимата му България“ и затова ковчегът му е бил временно положен в криптата на католическата църква „Св. Августин“ в Кобург, пред саркофазите на майка му и баща му. Там остава и до днес.
В нашето съвремие често пъти се говори за обективност. Че трябва да има историческа обективност за едно или друго нещо, независимо колко малко или много е обоснована тя.
А не е ли редно също така да отърсим от едни предразсъдъци на трубадурите на определени идеологии и образът на един български владетел?
И не само.
Не е ли също така правилно на човекът, който е дал толкова много на нашата страна, да му бъде оказано уважение за неговото последно предсмъртно християнско желание – да бъде погребан в България?
Според мен е повече от правилно.
Време е костите на цар Фердинанд I Български да намерят своя последен пристан на българска земя.
