В обществото той е познат, като банкерът Буров, но на политическата сцена се налага, като един великите български общественици и държавници. Дори и до последния си дъх той остава отдаден на България, но също така и неоценен от нея. За него в книгата си Жоро Цветков казва:
„Буров няма признание в България, признанието идва отвън. Преди всичко отвън. Отвън той е много по-добре оценен и много по-точно преценен отколкото от българските политици, даже и от народа дори“.
Aтaнac Бypoв e poдeн нa 30 янyapи 1875г. в Гopнa Opяxoвицa. Учи в poдния cи гpaд, a пo-ĸъcнo зaвъpшвa Aпpилoвcĸaтa гимнaзия в Гaбpoвo. Πpeз 1903 г. зaвъpшвa в Copбoнaтa в Πapиж, пpaвo и иĸoнoмиĸa. Бpaтът нa Aтaнac – Ивaн cъщo зaвъpшвa в чyжбинa. Двaмaтa бpaтя oт фaмилия Бypoви cлeдвaт пътя нa cвoя бaщa – Димитъp Бypoв, ĸoйтo e ocнoвaтeл нa Бългapcĸaтa тъpгoвcĸa бaнĸa, която е открита през 1862 г. в Горна Оряховица, а след това са открити клонове в Pyce, София, Велико Търново и Свищов. Малко известен факт е, че братът Иван освен банкер е един от първите археолози в страната.
Буров не веднъж се е доказал, като човек на действието. Ръководи строителството на жп линията София – Кюстендил и участва в управлението на минното БАД „Бъдеще“, БТБ, ЗД „България“, АД „Бяло море“ и др. Занимава се с журналистика и политика, става член на Народната партия. Пише статии за в. „Мир“, на чиито страници са публикувани едни от най-запомнящите се негови цитати.
Включва се активно в Балканската война, като доброволец и остава, като единствения действащ български депутат по онова време, който отива на фронта и се бори за българския идеал. След войната е награден с Орден за храброст.
Политическата кариера на Буров започва още в ранна възраст, като се включва в дейността на Народната партия от 1899г. многократно е избиран за народен представител, а в периода 1911-1912г. е под председател на Народното събрание.
През 1913 г. е министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Ст. Данев, управлявало 40 дни. През 1919-1920 г. оглавява същото министерство в кабинета на Ал. Стамболийски. За една година извършва значими реформи в кредитната система на следвоенна България: с цената на нови косвени налози бюджетните дефицити са преодолени; търговията се оживява, а с въвеждането на полици и банкови чекове инфлационното печатане на пари е прекратено.
След Ньойския мирен договор под съд са дадени всички министри, управлявали от 1912 г. до 1918 г., вкл. и Буров. Той успява да избегне процеса, емигрирайки във Франция.
След Деветоюнския преврат през 1923 г. Буров се включва в умереното крило на Демократическия сговор. Той е министър на външните работи и изповеданията в правителството на Андрей Ляпчев (1926-1931), най-успешният период в кариерата му. За това засвидетелства и силната реч, която изнася пред Обществото на народите в Женева за бедственото положение на България заради репарационните задължения от 2,4 млрд. златни франка. След това е избран за член на политическата комисия на ОН, като предложението идва от британския външен министър О. Чембърлейн, който е бил впечатлен от поведението и изказа на българския политик.
Буров съдейства за опрощаването на 1,7 млн. златни франка от окупационния дълг на България през 1930 г. Страната тегли два големи международни заема – за да реши въпроса с идващите в България 200 хиляди тракийски бежанци.
Доста интересен факт е, че Атанас Буров е бил русофил и е привърженик на политиката, провеждана от Антантата. По време на Втората световна война е бил твърд противник на съюз с Германия и редовно е посещавал Руската легия в София. На 02.09.1944 г. става министър без портфейл в правителството на Константин Муравиев, управлявало няколко дни.
След Девети септември 1944 г. Буров е осъден от Народния съд на една година затвор. През 1945 г. той се присъединява към опозицията срещу комунистическото правителство. През 1947 г. се обявява срещу смъртната присъда на Никола Петков. Интерниран е със съпругата си в Дряново. Учителят Н. Бейски си спомня:
„Той беше мъж на средна възраст, изключително елегантно облечен и винаги придружаван от своята съпруга… Тя беше малко по-висока от него, видимо по-млада.“
Според Бейски, Буров използвал много френски думи в речника си. Придвижвал се винаги с придружители.
През 1949 г. Буров е изпратен в концентрационния лагер край Дулово. През 1950 г. е арестуван и две години по-късно е осъден на 20 години затвор. Излежава присъдата си първо в Шумен, а след това е прехвърлен в Пазарджишкия затвор, където умира от сърдечна недостатъчност на 15 май 1954 г. на 79 години, без дори и да се сбогува със семейството си.
В последното си писмо до жена си Смарайда пише:
„Мисля за България, мечтая за теб. Ти и България сте ми двете любовници, едната на ума и живота ми, другата на чувствата и на сърцето ми. И двете сте ми еднакво мили…“
Погребан е в края на арменските гробища в Пазарджик.
За Буров казват, че е „българин, в чиято мъдрост трябва да се вслушаме, защото той е от онези политици, за които работата е призвание, държавник в истинския смисъл на думата“. За разлика от много други, той влиза в политиката, воден единствено и само от любовта си към България.
„Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия, а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото…“
из речта на Буров за зачитане националните интереси на България, 1918 г.
