Отношенията САЩ-Русия са централна тема в съвременната международна политика. Това се дължи на тяхното ключово място в структурата на международната система в началото на 21 век – те са двете най-силни държави в системата (при всички условности, що се отнася до Русия). Динамиката в отношенията им повлиява значително както другите големи, така и малките играчи в систамета. Това е и причината връзките между двете най-силни държави да се ползват със съществен интерес от страна на изследователи и анализатори. С настоящото изложение се надявам да хвърля светлина върху основните фактори, които ще оформят характера и динамиката на съдбоносната диада.
Политика на сдържане
Основен интерес на САЩ е сдържането на Русия. Политиката на сдържане става известен способ на държавничеството с началото на ядрената ера, когато цената на големите войни като „продължение на политиката“ става прекалено висока. Сдържането се изразява в това, обектът му да бъде възпрепятстван да разширява своето влияние и да максимизира своята сила и силов потенциал. В изпълнението на тази задача трябва да се избягва пълномащабна война, доколкото обстоятелствата го позволяват, но и да се посовчва червената линия в ключови моменти. Императив на политиката на сдържането е поддържането на военно-стратегически баланс в ключови региони като Източна Европа – САЩ води последователни политики в тази насока под егидата на НАТО. Тази тенденция няма изгледи да се промени на фона на интензивното съревнование в сферата на сигурността. Това съревнование и породените от него политики от своя страна са продукт на закономерностите на международната система. Школата на реализма, и по-точно офанзивният реализъм, предписва стремеж към максимизиране на силовия потенциал на Русия, за да гарантира тя своята сигурност в една небалансирана многополюсна система с отявллен хегемон – САЩ. Именно според диктата на тази школа Русия ще се възползва от възможности за увеличаване на своята сила, ако САЩ или други големи регионални играчи допуснат такива. Оттук ще изхождат и целенасочените действия на САЩ и съюзниците им към политика на сдържане – ограничаване максимално на тези възможности за Русия. САЩ, като единственият регионален хегемон в света (в западното полукълбо) има интерес да не допускат друга велика сила да достига регионална хегемония и така да стане пряк негов конкруент. И така САЩ са длъжни да сдържат Русия в ключови региони като Източна Европа, Близък Изток и Североизточна Азия. В преследване на тази цел, Съединените щати са използвали различни инструменти от своя аресенал, включително: икномически санкции, разполагане на военни сили и стратегическа отбрана в ключови точки, подкрепа на проамерикански правителства, водене на прокси война (в крайни случаи), военна и политическа помощ за държави в състояние на въоръжен конфликт с Русия. Сдържането на Русия ще продължи да е на дневен ред докато тя не престане да бъде велика сила с потенциал за регионален хегемон.
Максимизиране на силата
Основен интерес на Русия е максимизирането на нейната сила. Тя, за разлика от САЩ, не иска да пази статуквото, тъй като то не е в полза на нейната сигурност, а сигурността е фундаментална цел на държавите. Русия, по съгласието на много експерти, е втората военна сила в света и най-важното – тя има най-големия арсенал от ядрени оръжия. Това, в комбинация с един хипотетичен устойчив икономически растеж, може да се првърне в отявлен капацитет и стремеж за регионална хегемония. Въпреки това, в момента тя не е в състояние да победи САЩ в една конвенционална война и не може директно да налага своите интереси в своите региони. Оттук можем да направим прогнозата, че Русия ще търси възможности за увеличаване на своите сила и влияние чрез латентни способи. Директна конфронтация ще се избягва. В същото време Русия ще се стреми да запази статуквото, когато САЩ се опита да натрупат сила за нейна сметка. Примери и за двата модела на поведение виждаме съответно в Близкия Изток и Украйна. В Близкия Изток Русия се намеси решително в гражданската война в Сирия, като така безспорно си спечели допълнително влияние в региона. На търговския фронт тя успя да привлече традиционни съюзници на САЩ, като Саудитска Арабия и ОАE, за купувачи на стратегическа военна техника като противовъздушни системи. В Украйна пък Русия предприе дефанзивен ход, като анексира стратегическа територия – Крим – от която зависи поддържането на военния баланс в Черно море ( критично важен регион за руската сигурност). Тя също така подкрепи сепаратистите в Източна Украйна, за да запази част от буфера между нея и НАТО. Руската федерация бе принудена да предприеме тези мерки след като САЩ и ЕС се възползваха от създалата се възможност в Украйна, да увеличат свеото влияние в региона – те първо стимулираха подкопаването на властта на проруското правителство в страната, а след това подкрепиха последвалото евроатлантическо такова. Като втората най-силна държава в международната система, Русия винаги ще бъде под прицела на хегемона САЩ, което от своя страна ще кара Русия да използва всички възможности, за да гарантира своята сигурност. Така в близкото бъдеще ще очакваме Русия да продължава да бъде опортюнист, стремящ се да натрупва сила без директна конфронтация – чрез нискоинтензивни конфликти в най-лошия случай.
Възходът на Китай
Отношенията между САЩ и Русия ще бъдат силно повлияни и от съдбата на един трети играч – Китай. Китай има няколко от ключовите съставки, необходими за потенциална хегемония – безпрецедентен и устойчив икономически растеж, ядрен арсенал, втория по големина военен бюджет и третата най-силна армия в света (условно). Ако тази тенденция на висок икономически растеж се запази, рано или късно Китай ще има възможност да изгради най-мощната армия в света и да се опита да постигне регионална хегемония. Според Миършаймър двата стълба на военната мощ са богатството и населението – Китай показва завиден потенциал и за двете. При един такъв сценарий за възход на Китай, отношенията САЩ-Русия могат драстично да се променят поради няколко причини. Първо, поради географската близост на Китай с Русия, той ще стане централен проблем за сигурността на Русия, тъй като заплахата е непосредствена. Тази близост осланя пътя и за редица конфликти между двете в съседни региони като Централна Азия, Североизточна Азия, както и в Близкия Изток, където един надигащ се Китай със сигурност ще се опита да влияе, поради зависимостта на китайската индустрия от вноса на нефт. Второ, САЩ, от бреговете на Тихия океан, ще са принудени да сформират балансираща коалиция в Азия, която да сдържа Китай (по същите прични изброени по-горе относно Русия). Фокусът на САЩ ще се измени от Русия към Китай, в момента, в който Китай реши да превърне икономическата си мощ във военна. Във формирането на обща коалиция срещу Китай, Съединените щати безспорно ще насочат дипломатическия си капитал към Русия, създавайки условия за стратегическо сътрудничество. Една заявка за доминация на Азия от Китай неимоверно ще обедини САЩ и Русия посредством стремежа им да сдържат китайските хегемониалистични аспирации. Ако обаче тенденциите на бурен икономически растеж изчезнат и изгледите за един силен Китай се разсеят, то тогава ще се очаква отношенията Китай-Русия да продължават да се характеризират със стратегическо сътрудничество в областта на икономиката и сигурността, под егидата на един общ фронт срещу САЩ и западната цивилизация. В такъв случай САЩ и Русия няма да имат стимули да си сътрудничат в лицето на една заплаха за техните интереси в сферата на сигурността.
Така пред двете държави се очертава бъдеще на конкуренция и липса на доверие, породени от силите на международната система и мястото им в нея, както и от императивите на международните отношения. Дилемата на сигурността обрича най-силните играчи на съревнование и преследване на силов потенциал, както и отслабване на противника, в името на собствената сигурност. Единствените изгледи за сътудничество са при условията на по-належаща заплаха от страна на трети играч, с потенциал да заплаши интересите и на двете държави, или пък неочакван крах на едната от тях. Законите на международната система дефинират интересите на САЩ и Русия – едната, недостижим регионален хегемон, неимоверно желае да предотврати появата на равностоен съперник, а другата, подгласник в международната система, е непрестанно под прицел, и, бидейки в това положение, ще има интерес да максимизира своята сила и един ден да се опита да постигне регионална хегемония, в името на своята сигурност.
