Православното църковно предание разказва за пет най-стари църковни общини, съществуващи от самото начало на разпространението на християнството – тези в Йерусалим, Антиохия, Александрия, Константинопол и Рим. Всяка от тях води основаването си от поне един (а често и от много) от светите Апостоли. По времето на Четвъртия Вселенски събор, проведен в цариградското предградие Халкидон (дн. Кадъкьой, Турция) тези църкви са определени като част от т.нар. “пентархия”. На предстоятелите им са дадени титли – четиримата, намиращи се на изток са определени с гръцката дума Πατριάρχης (Патриарх), а относно ръководителя на църковната община в Рим е употребена думата Πάππας (Папа) имащи едно и също значение – “отец, баща”. Общностите, които са под властта им са определени като автокефални, което ще рече независими, имащи право на самостоятелно началство. По между си патриарсите (вкл. и папата, според 28 правило на същия Вселенски събор) са считани за равнопоставени, както и самите им църковни общности са считани за фрагменти от едно неделимо цяло – едната света, съборна и апостолска Църква.
От православна гледна точка Великата схизма от 1054 г. бележи своеобразен апогей на продължил няколко века преди и след нея процес на отделяне на римският папа (и прилежащата му автокефална църква) от тази съборност. Като почетен предстоящ “между равни” на Православната църква е определен онзи, който заема някогашната катедра на първият от апостолите свети Андрей Първозвани – цариградският патриарх.
Получила своя статут през 927 г. Българската Православна Църква има достойнството на първата автокефална църква, след античните и най-старата народностна църква в Европа (втора в света след грузинката). През 893 г. – годината, в която цар Симеон е избран за владетел, е взето решение богослужебния гръцкият език да бъде заменен от български. За първи български патриарх е определен Дамян Доростолски.
Патриаршията ни, живее неразделен живот от държавността ни. Когато Първото Българско царство пада под византийска власт патриаршията ни запазва своята автокефалност, но самият патриаршески статут е отнет през 1018 г. Седалището на предстояващият я епископ е в Охрид – Самуиловата столица. Това слага началото на Охридската архиепископия.
Търновската патриаршия е обявена през 1185 г. от братята-възстановители на България Петър и Асен. За патриарх е посочен епископа Василий, но най-вероятно официалното признание от страна на Цариградската патриаршия и Охридската архиепископия се е случило по-късно. По подобен начин българската автокефалия е призната официално от останалите поместни църкви едва през 1945 г.
Без да отрича народностното начало на човека, християнското съзнание е универсално. Едно от определенията на Христовата Църква е гръцката дума Οικουμενικός (“ойкуменикос”), която се превежда като “вселенска”.[1] Когато през XIX век – векът на съвременния национализъм – много от православните народи се сблъскват с идеята за национална държава този специфичен вселенски християнски светоглед отстъпва на заден план. В известен смисъл, спрямо обстоятелствата, това е оправдано – балканските християни търсят своята независимост след многовековна чужда власт.
Свикнала да живее мудно и в сянката на някоя империя, етнофилетизмът е може би най-големият проблем на Православната църква днес. За съжаление големите православни богослови и философи остават във времето на Византия. Макар тогава да са развивали напредничеви за времето си идеи, например византийският хуманизъм, от падането на Константинопол до наши дни рядко се срещат православни богослови, които да имат адекватно разбиране за съвременните политически проблеми. Този проблем е личал явно в дните на разпадането на Османската империя, когато модерните за времето си идеи на либерализма и национализма – тогава вървели неизменно ръка за ръка – идват на Балканите.
Обединила поради имперската политика на Високата порта в края на XVII век всички автокефални поместни църкви и дълго време считана за всеобща от балканските християни, тя става жертва на гръцкият национализъм и започва употребата на цариградската патриаршия от страна на гръцките фанариоти. Отговорът от страна на българското духовенство и патриоти не закъснял и бил еквивалентен – известният в историята Български Великден. В последвалите столетия поместните православни църкви често пренебрегвали съборността, за сметка на нещо друго – национално или държавно. Тази загуба на универсалността била все пак осъдена като ерес, наречена етнофилетизъм.
Нежеланието на цариградския патриарх да признае самостоятелността на българският народ и църква, за да не изгуби територии подопечни територии е твърде нехристиянски ламтеж за власт. В по-ново време аналогичен сюжет се повтаря и с историята на Македонската църква. Попаднала след Втората Световна война в рамките на Югославия Македония е изправена пред агресивна сърбизация посредством църквата. Като опит да се противопоставят на сръбският национализъм македонците се откъсват от Сръбската Православна Църква и обявяват своята автокефалия през 1967 г. От тогава до днес те са в състояние на изолация, подобно на Българската Екзархия някога – по политически причини. Искането им Българската Патриаршия да им бъде призната за църква-майка не е лишено от исторически основания – по-голямата част от територията на днешната държава Македония е вкючена в рамките на някогашната Българска Екзархия. При това решението е взето след референдум, проведен под контрола на османските власти и гръцките фанариоти, през 1872 г. Това остава така остава до Балканските войни.
Независимо дали техният предстоятел ще има патриаршески или екзаршески титул, автокефална и призната от останалите Македонска църква ще е не просто историческа справедливост, а венец на дълги години борба за свобода и независимост на християните, които живеят там. Ще бъде и дори нещо повече – крачка към така дълготърпеливо чаканото включване на Православната църква към модерността и добър повод да се превъзмогне крайният шовинизъм, който изключва от църковно общение народи, единствено заради самата им идентичност. Проблем, пред който е изправен и Украйнската Православна Църква, между другото.
[1] И поради това, че е почетен предстоящ, цариградският патриарх носи тази титла.
