Реших да ви представя малко по-различна тема, свързана със събития, които не са толкова далечни в миналото, които се случват на Балканския полуостров и са в близост до нашата страна – Босна и Херцеговина през периода 1992 – 1995 година, причините за един от най-големите геноциди в съвременната история, проследявайки разпада на бивша Югославия и настроенията спрямо краха на федерацията, както от вътрешна, така и от външна гледна точка.
Независимо от разделянето на бившите югорепублики с държавно-политически граници, между тях продължава да действа своеобразният механизъм на скачените съдове, което е и едно от главните препятствия за надеждно локализиране и саниране на отделните въоръжение конфликти. Тази връзка се прояви с особена яснота в босненския конфликт. И това съвсем не е случайно. Не напразно Босна и Херцеговина беше определяна в миналото като мини модел на бивша Югославия. Тук се среща цялото етническо и религиозно многообразие на бившата федерация, следователно и основните противоречия на толкова рекламираното в миналото югославско “братство и единство”. Така че измамното спокойствие, което цареше тук в началото на конфликтната фаза на югокризата не заблуждаваше никого от познавачите на миналото и настоящето на югославската федерация, че в Босна конфликтът ще бъде апокалиптичен – първоначално индуциран отвън, впоследствие сам ще стане мощен катализатор на югокризата.
През своята история Босна – Херцеговина винаги е била място, на което католицизмът, исляма и православието едва са подържали своето крехко съжителство. Босна е ключовото място, в което тези религии, култури и цивилизации се сблъскват. Държавата е съставена от три общества: сръбските православни християни, хърватските католици и босненските сунитски мюсюлмани. Благодарение на американската медия и правителствена пропаганда, Босна става не просто център на Европа по време на гражданската война, а основна тема по целия свят. Липсата на всякакъв опит и историческо познание на много дипломати, академици и публицисти допринася за безсмисления, кръвопролитен конфликт.
Разпадът на Югославия представлява една от най-великите и в същия момент най-малко разбрани трагедии от новата история. След падането на Берлинската стена и края на Студената война, Източна Европа е обвзета от ентусиазъм да се възползва от възможността да продължи напред, загърбвайки разрушителните последици на комунизма. Все пак изглежда, че на Балканите нещата не стоят точно така и държавите не продължават напред, а по-скоро правят крачка назад. Изглежда, че този регион е неспособен да се отърси от конфликтите и насилието, което го е подтискало толкова дълго време – често бива забравен фактът, че Югославия е понесла не само немската окупация, но и също горчива гражданска война по времето на Втората световна война, в която умират около един милион души. Може би няма да бъде изненада ( и все е пак е щокиращо), че такива болезнени спомени от бруталността на Втората световна война, като например концентрационните лагери биха се появили в Югославия петдесет години по-късно. Оценките предполагат, че почти четвърт милион души умират по време на зверските етнически сблъсъци през 90-те, а международната общност не може да повярва, че един нов геноцид е открил своето място в модерно време. За разлика от новите войни, сблъсъците в Югославия не биват доминирани от високи технологии и изолираност от врага. Вместо това хората убиваха тези, които познават, съсед срещу съсед и често използваните за това оръжия представляваха оръжия с малък обсег, а именно пушки, ножове, а в някои случаи дори и градински вили. Сблъсъците в Югославия представляват война, която по-скоро би приличала на такава, водена през Средновековието в сравнение с последната дума на техниката като например бомби, контролирани от сателити и крилати ракети, които са отличителен белег на модерните военни операции.
На проведените през ноември 1990 година, за първи път на многопартийна основа, избори за представителни органи на властта на републиките победа печелят само комунистите (социалистите) на Сърбия и Черна Гора, запазвайки своята власт в тези държави. В другите републики на федерацията – Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Македония побеждават партии с буржоазно-националистически възгледи, поддържащи тесни връзки със Запада. На 25 юни 1991 година парламентите на Словения и Хърватия обявяват провъзгласяването на държавния суверенитет и независимостта на тези държави. Реакцията на ръководството на бивша Югославия последва незабавно: на следващия ден то заявява незаконността на тези действия, като заповядва на Югославската народна армия да ликвидира пограничните пунктове на Словения и Хърватия и да вземе контрол над държавната граница на СФРЮ. Между това президентът на СФРЮ С. Месич и премиер-министърът на СФРЮ А. Маркович (и двамата хървати) се разграничават от действията на ЮНА и заявяват, че не са давали на армията заповеди за настъплението, което тя предприема на 2 юли 1991 г. върху пограничните пунктове на границата на Словения с Италия, Австрия и Унгария. На 20 юли започва извода на войските на ЮНА от Словения.
Провъзгласяването на независимостта на Хърватия пряко засяга интересите на сърбите, които наброяват около дванадесет процента от населението на тази република и компактно живеят в Книнска Крайна в Югозападна Хърватия, на север от град Сплит, където сръбското население съставя около 95 процента, а също така в Източна и Западна Словения (Придунавска Хърватия), където населението е смесено, сръбско и хърватско.
В отговор на обявяването на независимостта на Хърватия в Книнска Крайна започва въстание на сърбите и на 19 декември 1991 година там се провъзгласява Република Сръбска Крайна (РСК), и веднага започват военни действия между хърватите и Югославската народна армия.
Военните действия започват също и в Източна и Западна Славония. Пристъпвайки към етнически прочиствания, хърватите изселват десетки хиляди сърби от Западна Славония. Почти три месеца продължават боевете за град Вуковар, в резултат на което градът е напълно разрушен. На 19 ноември 1991 година Вуковар се предава на сръбските войски.
Ръководството на Хърватия начело с победилия в многопартийните избори за парламент през ноември 1990 година лидер на християн-демократите Франьо Туджман от самото начало започва да провежда политика на ненавист по отношение на сърбите, да проверява сърбите за лоялност към новия режим, да ги уволнява от държавните служби. В Хърватия се появяват държавните символи, които се използват преди това от усташите – фашистка организация на хърватските националисти през 1929 – 1945 година, създала през 1941 година под егидата на фашистките окупанти Независима република Хърватия. В началото на 1991 година Туджман отправя обръщение към президента на САЩ Буш-Старши с призив да защити „демокрацията” в Хърватия, Словения и Босна и Херцеговина от „комунистическия диктат на Сърбия и ЮНА”.
Случилото се в Югославия в края на миналия век притежава озадачаващ характер. Основният въпрос в центъра на дебатите е именно как е възможно хора, живели в мир в продължение на години, изведнъж започват да се самоизбиват по най-варварски начин. Със сигурност човечеството в края на XX век е еволюирало до степен, която осъжда такива практики след Втората световна война. Страданието на Балканите поставя в центъра на вниманието няколко ключови международни играчи, чиято репутация е силно опетнена, както от факта, че те се включват директно в убийствата, така и от тяхната неспособност да намерят адекватно решение на кризата. За едно денонощие, името на слабо известният сръбски лидер Слободан Милошевич става известно на целия свят. Много историци вярват, че Милошевич е централна фигура в избухването на сблъсъците между различните етнически общности, но все пак през 90-те години международната общност бе склонна да преговаря с Милошевич, приемайки го като легитимен представител на властта, отколкото като виновник за насилието.
Европейската дипломация се опитва да изпревари събитията. Още преди да започнат въоръжените сблъсъци, много международни фактори (ЕО, СССЕ, САЩ и други) правят усилия чрез дипломатическа активност да повлияят върху вътрешно-югославските спорове, да запазят интегритета на страната и да предотвратят избухването на кризата. На заседание в Берлин (19 юни 1991година) на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) делегати от Европа, САЩ и Канада приемат декларация, в която се подчертава необходимостта от запазване на единството и териториалната цялост на федеративната общност. Държавният секретар на САЩ Бейкър отнася това послание в Белград, където разговаря с федералните и републиканските ръководители, но не успява да предотврати обявяването на декларациите за независимост на Словения и Хърватско, както и предвижданото насилие.
Трудно постигнатият в началния етап на кризата консенсус е насочен към решаването с мирни средства запазване целостта на бивша Югославия и съблюдаване на човешките права. Наложен е тримесечен мораториум върху декларациите за независимост на Словения и Хърватско и се прави препоръка за прекратяване действията на армията.
Разрастването на конфликта налага логична еволюция в позициите на САЩ и Европа. Бруталната намеса на армията в Словения е осъдена от международната общественост. Тя задълбочава и различията между европейските страни. Позициите на дванайсетте се поляризират около два принципа. Първият е принципът за ненарушимостта на границите (III приницип на Акта от Хелзинки). Вторият е приниципът за право на самоопределение (VIII принцип на Акта от Хелзинки). Австрия и Германия са благосклонни спрямо самоопределението на двете северни републики (Словения и Хърватско), докато СССР, Франция, Испания и Великобритания настояват да се намери решение за запазване на териториалната цялост на бивша Югославия.
Усилията на страните от Общността за въздействие върху кризата са подновени на срещата на външните министри в Хага (5 юли 1991 година). Решено е да бъде спряна икономическата помощ и да се наложи ембарго върху оръжейните доставки за Югославия. Скоро след това е приета така наречената “Брионска формула”, която съдържа пет елемента, а именно:
- само югославските народи могат да решават бъдещата си съдба;
- създадена е нова ситуация, изискваща постоянно внимание и преговори между различните страни;
- преговорите трябва да започнат не по-късно от 1 август и да обхващат всички аспекти на югославския проблем;
- колективното президентство трябва да изиграе изцяло своята политическа и конституционна роля по отношение на югославската армия;
- всички заинтересовани страни следва да се въздържат от едностранни действия и по-специално от насилствени актове.
Въпреки възобновените военни действия в Хърватско, „Брионската формула“ е един от успехите на европейската дипломация в Югославия, защото чрез нея се слага край на войната в Словения.
Разрастването на югославската криза изправя световната общност пред необходимостта да търси ефективно решение за ограничаване на конфликта. Разширява се кръгът на международните организации, ангажирани с неговото регулиране, чрез включване на ООН. Разисква се въпросът за въвеждане на умиротворителни сили в Югославия. Предложението идва от френския президент Франсоа Митеран и германския канцлер Хелмут Кол, но то е отхвърлено от повечето външни министри на ЕО. Великобритания, Португалия, Дания, в известна степен и Холандия, възразяват срещу военна намеса на ЕО в Югославия.
Тласък за известно сближаване на позициите на европейските държави дават не дипломатическите разговори, а критичното задълбочаване на кризата. След изтичането на тримесечния мораториум Република Словения и Република Хърватска са провъзгласени за суверенни и независими държави (8 октомври 1991 година). За първи път се забелязва промяна в непримиримата позиция на Великобритания. Лондон не само предвижда неизбежно признаване на двете държави, но поема инициатива за свикване на Съвета за сигурност по положението в Югославия. В Съвета на Европа в Страсбург седем парламентарни групи предлагат европейските държави да признаят независимостта на Словения и Хърватска, както и на другите югославски републики, които по демократичен път се обявяват за независими.
Нов момент в политиката на европейските държави за въздействие върху конфликта в бивша Югославия е отказът на СССР от изчаквателна позиция. До неуспелия московски преврат (август 1991г.) политиката на Москва се характеризира със симпатии към сръбското ръководство и с категорична подкрепа на югославското държавно единство. Израз на новото отношение към конфликта е връчената на 7 октомври 1991г. нота на югославския съюзен секретар на външните работи, в която Съветският съюз призовава югославското ръководство и върховното военно командване незабавно да спрат военните действия и да спазват споразумението в Хага за пълно и безусловно прекратяване на огъня.
Предложението за “сини каски” в Югославия придобива ново звучене след възприемането на идеята за умиротворителни сили и от Сърбия. Белградското ръководство е притиснато от икономически санкции и международна изолация след приемането на Резолюция 713 на Съвета за сигурност от 25 септември 1991 година, с която се въвежда ембарго на основание чл. 41 от Устава на ООН. Чрез посредничеството на европейския представител Сайръс Ванс на 23 ноември 1991 година се постига четиринадесетото поред примирие в Република Хърватска. Изработено е от самите участници в лицето на сръбския президент Слободан Милошевич, хърватския президент Франьо Туджман и главнокомандващия федералната армия ген. Велко Кадиевич. С Резолюция 721 на Съвета за сигурност на ООН от 27 ноември 1991 година се подкрепя принципното разполагане на мироопазващи сили. Инициативата е елемент от така наречения мирен „план Ванс“ и е оповестена в доклад на генералния секретар Бутрос Бутрос Гали пред Съвета за сигурност на ООН. Според него мироопазващите сили на ООН се разполагат в няколко района в Република Хърватска, означени като “защитени зони” Източна Славония, Западна Славония и Крайна. Мироопазващите сили са ангажирани и със създаване на условия за мир и сигурност, които са необходими за преговорния процес, свързан с окончателното уреждане на кризата.
Въвеждането на “сини каски” в Югославия няма за цел да предреши уреждането на кризата с политически средства. Все още е съхранено приоритетното значение на преговорния процес. В рамките на дипломатическата активност е Международната конференция за Босна и Херцеговина, открита в Сараево на 14 февруари 1992 година под председателството на португалския представител Хосе Кутилейро. Преговорите преминават през няколко етапа и приключват с приемането на Декларация за конституционното изграждане на Босна и Херцеговина така наречения “План Кутилейро”. Той предвижда конституирането на независима държава в границите на републиката, съставена от три части, основани на национален принцип. На 6 април 1992 година в Люксембург страните членки на ЕО признават независимостта на Босна и Херцеговина. Усилията за мирно изграждане на новата държава са продължени на конференция в Лисабон, но отхвърлянето на “плана Кутилейро” от мюсюлманите обрича инициативата на неуспех.
Особено активна в искането за военна намеса в бивша Югославия е Турция. Инициативата на Анкара се изявява още в самото начало на конфликта. Тя включва предложение за нанасяне на селективни удари върху сръбските летища на етап, когато западните страни твърдо се придържат към бавния и труден процес на Женевските преговори. За да се обсъдят възможностите за ограничаване на конфликта, Турция организира среща на външните министри на балканските държави в Истанбул (25 ноември 1992 година). Подходът, който се предлага, е определено силов за военни действия в региона. Според Анкара преговорите без строги мерки за прилагане на техните решения са неефективни. Този подход до голяма степен предопределя участниците в срещата. Сърбия и Гърция я бойкотират с аргументи, че военните действия ще ескалират кризата и тя може да прерасне в религиозна война. Неучастието на Атина и Белград цели да ограничи турската активност спрямо конфликта в Босна и Херцеговина. Участват външните министри на останалите балкански държави (Румъния предварително обвързва своето участие с поканването на Сърбия и Черна гора, но въпреки техния бойкот присъства на срещата). Активно е участието на външните министри на Австрия, Унгария и Италия, които имат пряко отношение към югокризата като съседни на бивша Югославия страни. Конференцията в Истанбул приветства решението на ООН да изпрати ограничен контингент наблюдатели в Македония и препоръчва да се вземе същото решение и за Косово, за да предотврати избухването на нова балканска война. Политиката на Турция за придържане към силова политика еволюира чрез ангажиране на Организацията Ислямска Конференция (ОИК), чийто председател е по това време. Ислямските страни настояват за премахване на оръжейното ембарго за Босна и Херцеговина и за предприемане на международна военна намеса в конфликта. Положението на мюсюлманите в Босна и Херцеговина се третира като проблем на ислямския свят. По-умерените ислямски страни изразяват своята подкрепа предимно чрез материална помощ. Крайната позиция е изявена чрез ангажирането на Ирак с доставка на оръжие за босненските мюсюлмани и участие на доброволци във военните действия със съзнанието, че това е джихад. Организацията Ислямска Конференция обсъжда в град Джеда положението на босненските мюсюлмани с представители на над петдесет мюсюлмански държави, които декларират готовност да нарушат оръжейното ембарго, ако до 15 януари 1993 година не се постигне политическо решение на кризата. Срещата в Джеда цели да предизвика по-активни действия на международните институции и да повлияе за вдигане на оръжейното ембарго за Босна и Херцеговина. Същевременно сериозното ангажиране на ислямския свят с войната в Босна и Херцеговина внася твърде опасната интерпретация за религиозно противопоставяне между християнство и ислям и за създаване на антиевропейски настроения.
В отговор европейските държави излизат с инициативи, насочени към неутрализиране на ислямския екстремизъм. В тях е заложена идеята за комплексно въздействие върху конфликта. Франция предлага нова конференция на ЕО, която да включва проблемите, разглеждани на Лондонската, и да утвърди подхода за диалог и търсене на политическо решение. Френската инициатива съдържа и идеята Босна и Херцеговина да се превърне в неутрална зона, да се разглеждат проблемите с малцинствата и да се осигурят зони за защита на цивилното население. Същевременно се преодолява сдържаността на европейските държави към силовата политика, прокарвана от САЩ. Постепенно се оформя възгледът, че ефективното въздействие върху югоконфликта е възможно чрез съчетаване на подходите. Поради опасност от разширяване на конфликта в Косово и Македония, Европа преодолява нежеланието да се ангажира с проблемите на регион като Балканите. На този етап доминира становището, че активното присъствие на войски на ООН е най-доброто решение за ограничаване на кризата. Утвърждава се разбирането, че паралелно с процеса на преговори не са изключени и ограничени военни действия срещу сръбските позиции. Те са насочени приоритетно срещу агресивната сръбска политика и целят ограничаване на конфликта.
Масовите военни престъпления срещу цивилното население и “етническото прочистване” в Босна и Херцеговина въздействат върху общественото мнение в западните страни. Особено силен е резонансът в САЩ. Под натиска на обществеността във Вашингтон надделява схващането, че войната е породена от “сръбска агресия срещу международно призната държава”. Отхвърлено е предложението на Русия Съветът за сигурност на ООН да се събере на заседание за Босна и Херцеговина, както е отхвърлен и френският план за оказване на натиск върху мюсюлманите с цел да се постигне мирно уреждане на проблема за разделяне на територията. Вашингтон не споделя разбирането, че е необходимо да се окаже натиск върху трите враждуващи страни и не съдейства за заставянето на босненските мюсюлмани да приемат новата карта за подялба на републиката. САЩ активно отстояват необходимостта от силова политика.
След изборите от 1990, властта попада в ръцете на националистите в Хърватия и Словения, които заедно с Македония обявяват независимост през 1991 година, радвайки се на международно признание. Алия Изетбегович, лидерът на босненското поли-етническо правителство прави усилия за обявяване на независимост и на Босна, която е призната от САЩ и ЕС чак през 1992 година. Босненските сърби остават недоволни от този факт. Те виждат себе си и земята, която населяват като част от „Велика Сърбия” на Милошевич. Югославската армия току що е приключила едногодищния си свиреп конфликт с Хърватска в опит да защити своите малцинства там. Сега обаче тя обръща вниманието си към Босна.
Босненските мюсюлмани се опитват да се отделят от Югославия, но и да запазят границите, така както са съществували в пределите на Югославската федерация. Това е утопична и максималистична позиция, трудно осъществима благодарение на съпротивата от сръбска страна. Босненските сърби, от своя страна, смятат че разпадането на Югославия предполага и разпадане на вътрешните граници на бившите републики. По този начин, за да съществува Босна е нужно споразумение между държавата предшественик (Югославия) и новата независима държава (Босна). Сърбите смятат, че САЩ и Германия се опитват да предотвратят точно това и че проповядват политика на отделяне и обявяване на независимост от страна на малките държави, формиращи Югославия. Босненските хървати искат първо да откачат Босна от Югославската федерация и след това да създадат своя Хърватска мини-държава, Херцег – Босна, която по-късно да бъде анексирана към Хърватия. Както се вижда, тези три основни разлики във възгледите на трите общности, населяващи територията на Босна се оказват в основата на предстоящия военен конфликт. Гражданската война все пак не е неизбежна. Бисмарк нарича политиката „изкуство на възможното”. И въпреки това няма дискусии, преговори или споразумения. Вместо това Германия и САЩ подържат тезата за едностранното отделяне. Те изправят Югославия пред свършен факт вместо пред преговори.
Основните характеристики на великосръбския национализъм се изразяват в стремеж да се подчертава превъзходството на сръбската национална история и култура и в териториални претенции спрямо Босна и Херцеговина и голяма част от Хърватска. Идеята за “Велика Сърбия”, както и лозунгът “Сърби, обединявайте се” са основни за сръбския национализъм. Специфичните прояви на национализъм в Босна и Херцеговина се определят от сложния етнически състав на републиката. В политическия живот се изявяват и противопоставят великосръбският, хърватският и мюсюлманският национализъм. В определен аспект те постигат общност и тя е в характерното за всеки от тях отричане на Босна и Херцеговина като държавно-правна единица и претенцията за създаване на етнически чиста република, чрез отричане самобитността на другите. Няколкогодишната война на територията на републиката повлиява проявите на мюсюлманския национализъм. Той подчертава заплахата и непризнаването на своята нация и настоява Босна и Херцеговина да бъде национална държава на мюсюлманите, изградена върху идеите на панислямизма.
Наблюдавайки разпада на Югославия в Словения и Хърватска, босненците биват изненадани и в същия момент притеснени за бъдешето на държавата. Въпреки че правителството в Белград прокламираше, че Словения и Хърватска са се отделили от Югославската федерация, то с всеки изминал ден става все по-ясно, че тези две държави са всъщност част от държавите наследници на Югославия. Следващата република във Федерацията, която щеше да търси своята независимост, бе Босна и Херцеговина – Босна, бивайки северната част на републиката и Херцеговина – южната. Следвайки първите многопартийни избори в Босна и Херцеговина през ноември 1990 година, а също така различните политически партии, както и медийната война, печели Партията на демократическото действие (ПДД) начело с лидера мюсюлманин Алия Изетбегович – доктор по теология, изказващ се за създаването на мюсюлманска държава с „мултиетническо население”. На второ място по резултатите на гласуването се класира Сръбската демократична партия (СДП) начело с известния поет, интелектуалец Караджич и на трето – Хърватското демократично обединение (ХДО). Изборите като цяло отразяват национално-религиозната структура на Босна и Херцеговина: нейното славянско население е 47 процента мюсюлманско; 35 процента съставят православните сърби и 18 процента хървати-католици. След изборите се сформира коалиционно правителство от три национални партии начело с Изетбегович. Въпреки факта, че той е мюсюлманин, Изетбегович осъзнава, че републиката трябва да остане мултиетническа и мултикултурна, ако иска да оцелее като отделна държава. Дори в навечерието на войната през 1992 година, той вярваше, че за нарастващите проблеми на държавата, ще бъде намерено политическо решение, отколкото военно такова. Същата военна игра, както и същите причини, използвани във войните в Словения и Хърватска, бяха повторени и в Босна и Херцеговина, но с тази разлика, че бяха с много по-силен и голям размер.
През януари 1992 година Европейската общност, повлияна от немската подкрепа за независимост на Хърватска, реши да признае Хърватска и Словения, но отложи това по отношение на Босна, където националистическият конфликт се задълбочаваше и резултатите от проведения референдум за независимост се очакваха. През март мюсюлманското мнозинство гласува за независимост, докато от своя страна сръбското се опълчи на това. Веднага след като гласовете бяха преброени, сърбите направиха блокади покрай основните градове и по този начин отрязаха пътя със сръбската провинция. Контролираната от сърби Югославска национална армия помогна на босненските сърби, които започнаха да напускат градовете. Бе съзададен босненско – сръбски парламент. През април Европа, както и САЩ признаха Босна за отделна държава.
На 7 април 1992 година в град Сараево се случват въоръжени сблъсъци между сърбите и мюсюлманите. Членовете на правителството на Босна и Херцеговина (сърбите) напускат Сараево и преминават в разположения наблизо до него град Пале, което позволява на ръководството на РС да заяви, че столица на РС се явява Сараево. В края на април 1992 година на територията на Босна и Херцеговина действат два центъра на властта: сръбски в град Пале и мюсюлмански в град Сараево.
Международните последици от кървавия разпад на Югославия са значителни, всеобхватни и все още видими в съвременните международни отношения. Милиони бежанци избягаха от региона, търсейки своят нов живот в други части на Европа, което от своя страна имаше дълбоки социални и икономически последствия за приемащите ги държави. Вълната от бежанци представляваше не само нежелано финансово бреме, но също така създаде неспокойство в държавите, които бяха принудени да приемат хора със съвсем различен мироглед. Мултинационални операции, включващи хиляди отряди за стабилизиране на положението и милиарди долари разходи все още се провеждат в Босна и Херцеговина, Косово и Македония. Престъпления, извършени по време на войната биват и до ден днешен разглеждани от Международния наказателен трибунал за бивша Югославия, основан през 1993 година в Хага и с цел да разгледа сериозните нарушения на международното хуманитарно право.
