Точно преди една година Доналд Тръмп положи ръка на Библията, използвана от Ейбрахам Линкълн, и се закле като 45-ия президент на САЩ. Малко преди това, в края на 2016-та, американският бизнесмен направи немислимото: победи не просто Хилари Клинтън, но и анализаторите, емпиричните данни, собствената си партия и политическата машина.
Някой би казал дори, че Тръмп победи и САЩ, поне такива, каквито ги познавахме досега.
Оттогава досега управлението на Тръмп предизвиква редица остри спорове между привържениците и критиците му. И двете страни обаче споделят един кусур – те се отнасят към президента на САЩ със страст (приемаща или отхвърляща), каквато подобава на спортните фенове. Освен ако не си Мелания Тръмп обаче, емоционалната ангажираност към американския президент по-скоро пречи, отколкото да помага на опита за обективно постигане на резултатите от управлението на Доналд.
Като привърженик на Републиканската партия, но и като критик на излъчения от нея американски президент, авторът на тези редове ще се опита да преодолее спортните страсти по темата, опитвайки се да я пренесе на един друг терен – този на фактологията.
Ниските данъци – голямата победа на Доналд
Най-позитивната равносметка, свързана с изминалата година от управлението на Доналд Тръмп, е пряко свързана с причините, поради които той спечели Белия дом – икономиката на САЩ.
Още при избирането му за президент, американските фондови борси реагираха позитивно. После безработицата в страната отбеляза най-ниското си равнище от 2000-та година насам (4.1%) и БВП на страната през 2017-та вече бе по-голям от този през предишната година по времето на Барак Обама.
А с прокарването на данъчната реформа през декември месец, американският президент може да бъде спокоен, че тези положителни тенденции в икономиката на страната тепърва ще дават резултат. Именно тази данъчна реформа, намаляваща финансовата тежест върху хората и фирмите, може да бъде посочена като най-големия успех на американския президент от първата му година на управление.
В допълнение за оптимистичния сюжет на американската икономика може да бъде посочено и стремглавото редуциране на федералните регулации, въведени от Барак Обама, които също ще намалят административната тежест върху бизнеса в страната.
И ако най-големият успех на Тръмп бе данъчната реформа и премахването на редица федерални регулации, то най-сериозният му провал бе невъзможността да намери достатъчно подкрепа в Сената на САЩ за демонтирането на здравната политика на Обама (Obamacare).
Популистът на малцинството
Доналд Тръмп обаче продължава да бъде по-скоро разделяща и разединяваща американското общество фигура, отколкото такава, която да допринася за сплотеността на социалния организъм на САЩ.
От забраната за приемане на бежанци от 6 мюсюлмански страни, през дискусията за статута на нелегалните имигранти и техните деца, до редица кадрови решения – всичко това създава нови поводи за парцелиране на американското общество. Общият знаменател, фундамент и консенсус в САЩ все повече изтъняват. Концепцията за гражданската унификация на плуралистичното и многообразно общество продължава да се раздира от културно-социалните идентификации. Налице е все по-голяма сегментация на различни ядра.
“Заслугата” за това едва ли е толкова на самия Доналд Тръмп, колкото на причини, които го изпреварват във времето. Много е трудно Доналд Тръмп да бъде синтезиран като сектарен/произволен президент, без това да важи със същата сила за Барак Обама. Практикувайки императивната доктрина на онеправданото малцинство, бившият американски президент бе първият такъв, който допринесе за разкъсването на тъканта на американското социално тяло.
Все по-трудно става и обясняването на Доналд Тръмп като популист. В крайна сметка – от данъчната реформа, през опита за отмяна на Obamacare, до външната му политика – няма нито една ярка инициатива, подета от сегашния американски президент, която да има одобрението на мнозинството от американците. В такъв случай, Тръмп е много далеч от електоралната коалиция и легитимността на Рейгън, с които той мачкаше демократите.
Последното означава, че либералната левица трябва да преосмисли кой е по-логичният адресат на етикета “популист”. Особено когато същата тази левица обича да естетизира наследството на Барак Обама, който, с неговата социалната разхвърляност и културен промискуитет, догаждаше в много по-голяма степен харесваното, популярното и популисткото.
САЩ и ЕС – семейните различия
На практика през изминалата година почти нямаше тема от международно естество, за която САЩ и ЕС да бяха на едно мнение.
При катарската криза, в която Доналд Тръмп сприхаво и изпреварващо подкрепи действията на Саудитска арабия и ОАЕ, си личеше не просто различието между САЩ и ЕС, но и това в рамките на самата американска администрация – между Тръмп, от една страна, и Джеймс Матис и Рекс Тилърсън, от друга.
Американският жест с преждевременното обявяване на Йерусалим за столица на Израел също допринесе не просто за мащабиране на различията между ЕС и САЩ, но и до самоизолацията на американската позиция в рамките на ООН.
Опитът от страна на САЩ за промяна на естеството на Ядрената сделка с Иран също направи така, че ЕС по-скоро да се окаже на позиции, идентични с тези на руската държава, отколкото с тези на американската.
Някой може да добави в тази равносметка и оттеглянето на САЩ от Парижките споразумения, но това би било релевантно с уговорката, че за разлика от другите практически казуси, този с Парижките споразумения е по-скоро от субективно-идеологическо, отколкото от обективно-експертно естество.
Това всъщност е най-големият риск, пред който е изправена трансатлантическата общност – все по-силното разминаване между ЕС и САЩ по казуси от практическо естество.
САЩ и Русия – отвъд истерията
И ако е налице подобно разминаване между ЕС и САЩ, то това обаче не означава приближаване между САЩ и Русия. При всеки един от споменатите казуси (Иран, Йерусалим, Катар, като тук може да добавим и кризата на корейския полуостров) се оказва, че позициите на ЕС са много по-близо до руските, отколкото до американските. Ако мога да обобщя, Тръмп наруши щастливите и уютни консенсуси, които Обама и Путин изградиха по отношение на Иран и Северна Корея.
Добавете към това и друго. Един път, САЩ наложиха нови санкции на свързаните с режима на Владимир Путин лица. Втори път, Държавният департамент разреши изпращането на американски оръжия в Украйна. Последното бе нещо, което от самото възникване на конфликта в Украйна, Барак Обама отказваше да направи.
На този фон Тръмп не е ревизирал плановете на НАТО, свързани с американското военно участие в Централна и Източна Европа, следствие на което военните от САЩ не намаляват, а се увеличават в споменатия регион ( и конкретно в Полша и прибалтийските държави).
САЩ и Китай – компромисите като сделка
С оттеглянето на САЩ от Транстихоокеанското партньорство (TPP) обаче Доналд Тръмп предоставя икономическата и политическата инициатива в Източна Азия на Китай. В този регион на света все повече Китайската народна република се утвърждава като държавата, която предоставя мултилатерални и общи икономически концепции за страните оттам. Това поставя Япония и Австралия в трудна ситуация, прави търговския обмен на Южна Корея още по-зависим от Китай и променя политическите баланси в държави като Виетнам и Филипините (отново в полза на Пекин).
Въпреки това, КНР изпълнява санкциите на ООН спрямо Северна Корея повече, отколкото го е правила досега. Но може би това е част от сделка, заради която САЩ през изминалата година не бяха толкова вокално критични спрямо “национализирането” на южнокитайското море от страна на Пекин, колкото са били преди това.
Обобщение – keep calm and make twitter great again
Разбира се, една година управление на Доналд Тръмп не е достатъчна за окончателни изводи и претенциозни заключения. Общото между заклетите фенове и обезателните критици на американския президент, които редовно си организират словесни “мелета”, е тяхната абортирала реакция. И ентусиазмът на фенската агитка, и втечненият хленч на критиците са подранили.
Първата година от управлението на Доналд Тръмп маркира някои отправни точки за по-нататъшни заключения, но това не е точката на финалната равносметка. За нея е необходимо време и търпение.
За всичко останало си има Туитър.
