Това не е присъщо на Велика Европа. Резултатите от няколко десетилетия ултралиберален обществен инженеринг вече са налице. Центърът на обществените дебати е съзнателно изместван в посока решаване на дълбокомислени и цивилизационни въпроси от рода на „колко са половете, защо са толкова, кой би се чувствал обиден или накърнен от факта, че пола му не е включен в списъка“ и тн.
Цялата главоблъсканица от разнопосочни мнения всъщност измества фокуса от истинските трудности, които стоят пред Европа. Дискусията за икономическите проблеми, миграционната политика и бъдещето на Европейския съюз е целенасочено потулвана. Вместо това дневният ред на обществото е да решава „съдбоносните“ въпроси около новата джендър парадигма.
Традиционните поведенчески ценности като решителност, целеустременост, последователност, критичност, постепенно, но сигурно се изместват от новите „социални роли“ – плахост, беззъбие, неутралитет. Упорито се втълпява, не и без помощта на някои масови медии, че т.нар. „консервативни качества“ са символ на една отминала, варварска, дори войнствена епоха. Следва да си зададем въпроса, с множество препратки към историята – какъв е бил ценностният профил на качествения управленец? Нима той се е стремял да угоди на всички, изхождайки от обстоятелството, че все някой, някъде и някога може да се почувства разсърден или потиснат? Насилствения порив към изравняване на всяка цена и поведенческата неутралност не са здравословна среда за изграждане на управленски кадри. А Европа към настоящият момент страда точно от това – криза на управленската решителност. На градивната критика вече се гледа с друго око. Ако в миналото тя е била метод за непрекъснато подобряване и надграждане на съществуващото, то сега критиката вече е символ на варварщина, конфронтация и деструктивност. Но ако наистина възприемем живота си в една безкритична, тиха и неутрална среда, то как ще идентифицираме проблемите си? Как ще работим за тяхното разрешаване, щом естественото ни усещане за рационалност и усъвършенстване е притъпено?
Ако си позволим да изкажем издържана фактологически градивна критика, или изразим съмнение в ефективността на някоя от общите политики на Европейския съюз, то риска да попаднем в някой „списък“ с анти-европейци изобщо не е малък.
По тази линия атаките срещу консерватизма не са нещо необичайно, дори напротив – те са устойчиви, с постоянно увеличаващ се интензитет. Новите европейски консерватори наистина се намират в незавидно положение. Съществува реален риск срещу тях да бъде впрегнат не само целия наличен медиен арсенал, но и бюрократичната машина на либералното статукво. Разбира се, либералните похвати се базират на изкусната манипулация – покрай въпросите за джендър равенството и социалните конструкти, се вклиняват и истинските проблеми, свързани с насилието. Така противниците на новите джендър-механизми автоматично попадат в графата „насилници“. При определено стечение на обстоятелствата могат и да ги включат в някой друг списък с антидемократични пропагандатори, където компания им правят себеподобни гадни консерватори, откровени старовремци и допотопни типове.
Изпод познатата прогресивно-либерална реторика всъщност пълзи посланието „Да атакуваме консерваторите – те винаги искат да бият жените“. Такава мисловна линия може да буди единствено недоумение у трезво мислещия човек.
Ожесточените спорове не се свеждат само до въпросната Истанбулска конвенция и едва ли скоро ще утихнат. В известен смисъл такива дебати могат да бъдат и полезни, с уговорката, че обществото е будно и за по-съществените проблеми. В по-мащабен политически план обаче може да се каже, че тази конвенция е проверка за това колко стегнати са редиците в национален мащаб. Чрез гласуването ЗА/ПРОТИВ всъщност се извършва глобално политическо преброяване, формират се новите лагери, очертава се съвършено ново парцелиране. На базата на тези резултати може да се предвиди кои държави ще бъдат „проблемни“ в очите на бюрократичния прогресивизъм, когато стане време за същинското налагане на новите социални парадигми. Всъщност, под похлупака на хуманно звучащите либерални тези за „разкъсване на оковите и тотална свободия“, се крие точно обратното – налагане на избран, прогресивен и „правилен“ нов обществен ред. Съществува съвсем реална концепция, че новият световен ред ще изисква епоха на постсуверенност и постнационалност. Един от етапите за изпълнението на тази цел е културният демонтаж. Трябва да бъдат атакувани традиционните норми, дори и ако те са със силата на природен закон. Прогресивно-либералните движения са идеалните пешки-изпълнители.
