Във времето на триумфализма на 90-те години, непосредствено след края на Студената война, Франсис Фукуяма написва книгата „Краят на историята и последният човек“, в която развива тезата, че с победата на либералната демокрация като модел историята ще намери своя закономерен край. Казано по друг начин общественото развитие ще е достигнало до такъв етап, в който пригоденият към него строй ще е финален, ще се сложи край на различните политически и социални експерименти и всички ще признаят наличието на един общ ценностен порядък. Този подход към историята, имащ много общо по своя инструментариум с този на Хегел и Маркс, се оказва на много сериозно изпитание в зората на новото хилядолетие и бива доведен до състояние, в което самият Франсис Фукуяма се опровергава след случването на определени събития.
Така изведнъж се оказа, че историята не само не е свършила, но и соченият като финален за самата история политически модел не отговаря на придаваната му характеристика. И докато това беше не само признато, но и прието, то една негова присъща черта остана все така неизменна и към текущия момент. Усещането за модерност, желанието за морално превъзходство и непогрешимост на определени ценности, достигащо на моменти до откровено социално инженерство, продължава да бъде все така дейна част от обществения диалог и да има под прицел всичко онова, което от негова гледна точка представлява „назадничаво“, „консервативно“ или „традиционно“.
И така религията и религиозните общности, разбирането за традиционно семейство, разбирането за нормални икономически взаимоотношения, разбирането за присъщи на едно общество традиционни ценности се оказват под продължаващите удари на модерността, която намира израз в явления като политическа коректност, непрекъсната държавна намеса и масово регулативно нормотворчество с цел странно обоснована идея за равенство, която борави с квоти и колективни политики и дезинтеграция на редица традиционни разбирания.
В действителност обаче традиция не е мръсна дума. Традицията не е нещо, от което трябва да се срамуваме, нито нещо, чието изменение да търсим в стремежа си да прегърнем модерността. Отрицанието на нашата собствена същност няма да ни направи модернистични. По-вероятно е да ни направи съвременен вариант на Душко Добродушков от разказа на Елин Пелин „Печена тиква“. В традицията се съдържа изкристализирана мъдрост на отминалите поколения и техните устойчиви достижения, които имат един от най-добрите възможни гаранти – те могат да функционират, доказали се през времето. Още повече традицията не отрича постиженията на съвремието. Тя просто осигурява надежден принцип за приемственост без изобщо да изключва принципа на подобрението. Придобитото остава непокътнато и се гарантира това, което се придобива.
Традициите са неминуемо свързани с консерватизма. Работейки въз основата на съхраняването на един естествен порядък от ценности, които са се доказали в рамките на едно общество и една цивилизация като работещи, те дават от една страна възможност за съхраняване на устойчив ред, имащ гарантирана защита от социални катаклизми, а от друга гарантират приемствеността и това, че едно подобрение в определен период от време ще стане в рамките на постигнат, изграден, утвърден и полезен обществен модел, а не въпреки него, водейки до тежки обществени диспропорции.
Няма как нещо да бъде изменено въпреки него без това да има съответното противодействие. Опитите за форсирана смяна на един естествен и традиционен порядък в историята са показатели единственият си възможен и закономерен резултат – насилие в различни форми. В крайна сметка и същите тези опити, независимо дали ще бъдат под формата на агресивно налагане на политическа и социална модерност или ще ексалират в директна социална революция, са оставали и собствения си исторически пример, който е бил колкото и краткотраен от гледна точка на хилядолетията, толкова и хаотичен.
