Тази статия е посветена на естествения ред на българското стопанство.
Има нещо твърде любопитно в реториката на апологетите на комунистическия режим у нас – макар да не е пряко изказано, то винаги личи като негласна опорна точка, която се забелязва както при критиките им срещу Царство България, така и – сякаш още по-ясно – при критиките срещу бившата номенклатурна прослойка, от която без съмнение произхожда по-голямата част от днешния политически, икономически и дори медиен елит (независимо от днешната партийна принадлежност) у нас.
Когато се говори за времето преди 10 ноември 1989 г., то по един особен и недоизказан начин бива възприемано за статукво, за някакъв естествен държавен „български порядък” пер се. Все едно на 9 септември 1944 г. не е имало по никакъв начин държавен преврат, проведен с помощта на чужда нам армия, не е имало война със СССР и последвала съветска окупация на Царството, не е имало т.нар. „Народен съд” – практически брутална и безсъвестна саморазправа с предишния (наистина естествен) елит, а този бивш елит, наричан през годините на реалния социализъм с евфемизма „бивши хора” се е състоял от „цар-германец”, а от там е бил и „фашистки” дори още когато не е имало фашизъм, антинароден и по този начин излишен, органично чужд и без съмнение привнесен, поради което и незаслужаващ особено внимание или по какъвто и да било начин да се говори за него – дори неформално.
Това всъщност е един крайно любопитен и в същото време закономерен психологически начин да се потисне усещането за вина – номенклатурчиците да потиснат собствената си съвест за стореното първо от техните бащи, и после – от самите тях със собствените им бащи при боричканията за власт в младата диктатура.
Днес, когато имаме значителна свобода на словото любопитни подробности, че от 60-те години всички страни-членки на СИВ от Източна Европа увеличават търговския си обмен с капиталистичеките страни повече, отколкото търгуват по между си остават непопулярни за широката общественост, но вместо това когато се говори – при това от видни „анализатори”, „икономисти” и „журналисти” за времето преди 1989 г. се възприема линията, че случилото се тогава е „естествено”, то е било „по волята на народа”, страната ни е участвала в съюзи като СИВ и Варшавския договор не поради приумиците и зависимостите на диктатурата и неразделният й организъм – номенклатурната прослойка, но поради естествената принадлежност на българския народ към – както го наричат сега – евразийството. Обясненията за това всеки път са различни, според времето и конюнктурата – онова, което някога е било „съвет за взаимопомощ на братските социалистически републики срещу гнилия капитализъм” днес е „православно славянство”, което има своите „духовни ценности”, също е „съюз с тюрките и традиционния ислям” (по Дугин) и разбира се е „антилиберално, защото тук такива неща (като в прогнилия Запад) няма”.
И така, съвсем на заден план остава истината, че преди 1944 г. у нас има един икономически и социален порядък, ако предпочитате – строй, макар съвсем да не говорим за политическия такъв. Този строй води своя произход по нашите географски ширини със сигурност поне от времето на султан Махмуд II и неговия „низам-и джедид“ (в превод „нов ред“), когато бай Добри Желязков Фотисов, абаджия по професия, родом от град Сливен, наречен в последствие Фабрикаджията, воден от съвсем честен и предприемачески дух в опит да оптимизира производствения процес в своята работилница привнасяйки видяното по време на престоя си в руския град Екатеринослав създава първата българска текстилна фабрика – с машините, механизацията и всичко останало, необходимо за да определим стопанската практика на бай Добри не на шега като своеобразно начало на българския индустриален капитализъм.
Високата порта до такава степен се впечатлила от начинанието на сливенеца, че след като Мехмед II се запознал с дейността и продукцията на Добри Желязков, султанът издал следната заповед:
„Такива лица, намиращи се в империята ми, като него, са заслужили моето императорско благоволение – най-първо той е освободен от данък и други подобни тегоби в държавата ми… следователно внимавайте, щото от 1251 (1836 г.) да не искате от него никакъв данък и други подобни даждия, за която цел е обнародван настоящият ми ферман…“
Преходът от полусредновековно-полуантично аграрно стопанство към модерността у нас бил започнат, а Възраждането, Просвещението и модерността – утвърдени като съдба на нашия народ. Или ако предпочитате – цивилизационен избор, както е модерно да се казва в някои среди днес.
Без да отричаме връзката си със земята – най-свещена – е дошло време най-накрая да признаем, че разпознаването на българският народ преди всичко като земеделски е плод на една натрапена по политически причини в близкото минало историография. Търговията, занаятчийството и предприемачеството далеч не са чужди на нашият народ и за това свидетелстват по-голямата част от възрожденците и хъшовете ни, които са от семейства на търговци и предприемачи – достатъчно е да споменем само фамилии като Вазови, Каравелови, братята Евлоги и Христо Георгиеви, Христо Г. Данов, Михаил Каролиди, Тодор Каблешков, Иван Денкоглу, след Освобождението – братята Бурови. Алеко Константинов, и много, много други. Ярък пример е Гаврил Хлътев, натрупал състояние чрез умела търговия и с които печалби субсидирал революционната си дейност, за да остане в историята под името Георги Бенковски.
Освобождението играе двояка роля в стопанската ни история. От една страна се прекъсва половинхилядолетния ритъм на общ икономически живот в рамките на глобалната мултинационална империя, започват да се губят търговските връзки с Ориента, където българските майстори и занаятчии – например тези от тревненската художествена школа – са добре известни. От друга страна народът ни придобива така лелеяната политическа независимост, която му позволява да управлява стопанския си живот пълноценно. Навлизат модерни икономически идеи, които за кратко време преобръщат напълно останките от стария патриархален ред. Ускорява се индустриализацията на страната, започват да се усещат класи и прослойки. С това България започва да се европеизира, което личи във всяко едно отношение – от етикецията между хората, пресата, политическите вълнения, до промяна в облеклото, музиката и архитектурните тенденции.
Непосредствено след Освобождението данъчната тежест започва да се променя.
Въведени са нови данъци, а старите, останали от времето на империята постепенно отпадат – било като морално остарели или поради множество злоупотреби в събирането им. На българската държава тежи и държавен дълг в размер от около 33 тона злато, задължение към Руската империя за изминалата война и последвалата я едногодишна окупация.
Значимо събитие както за политическия и културния живот, така и за икономическия е Съединението между Княжество България и Източна Румелия. С него се спомага създаването и развитието на България като самостоятелна стопанска единица.
През първото десетилетие след Освобождението българското общество започва да се структурализира – оформят се различни кръгове: търговци, земеделци, индустриалци, лихвари и други. Тези групи започват да участват с интересите си в политическия живот на страната.
Организацията “България за себе си”, започнала да функционира по времето на политическата криза от 1886 г. и продължила до основаването на Народнолибералната партия през 1890 г. включва в редиците си много изявени възрожденци и общественици с либерални (за времето си) разбирания, които ще положат основата на Народнолибералната партия – Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Димитър Петков, както и личности, доскоро свързвани с разпадналата се по това време Консервативна партия – например Константин Стоилов и Григор Начович. Организацията се крепи на идеята държавата ни да води независима – и от Изток, и от Запад политика. Определяна е от тоталитарната историография като “русофобска”. Тук се раждат голяма част от идеите, които доминират българския стопански живот по онова време и задават неговата посока: основен приоритет е да се ускори икономическото развитие на страната и в нея да се утвърдят капиталистически отношения по европейски образец. Знаменитият икономист Иван Евстатиев Гешов поддържа идеята за индустриализация на България.
От тези среди и под влияние на оформящата се т.нар. “едра търговско-промишлена буржоазия” идва виждането, че България трябва да възприеме протекционистка политика. Идеята е, че след известно подпомагане на индустрията от страна на държавата, първата трябва да стане конкурентноспособна на глобалния пазар, а търговското съсловие – политически по-независимо. Това е и икономическата платформа, която макар и не на всяка цена и без конкретна програма, започва да се прилага от правителството на Стефан Стамболов след 1890 г. През 1888 г. е създадена специална Индустриална комисия, която проучва българското стопанство и прави редица препоръки.
Протекционизмът, макар и предпочитана, не е нито на всяка цена, нито безспорна политика в младата държава.
Така например самият Стефан Стамболов се противопоставя на изработването на общ Закон за покровителстване на индустрията.
Първото българско земеделско-промишлено изложение, организирано в Пловдив през 1892 г. демонстрира постиженията на страната ни в икономическо отношение през онзи период. Демонстрирани са различни селскостопански машини и методи за оран, а самото изложение е посрещнато с голям международен интерес, гости има от страни като Австро-Унгария, Германия, Турция и много други. Правителството използва възможността да види не само позитивите, но и недостатъците на своята политика. Утвърждава се подобни изложения да бъдат провеждани също и в дунавския град Русе.
Следващото правителство – това на Константин Стоилов поема страната в период на икономически възход. По това време продължава изграждането на множество предприятия, включително и на такива с чужд капитал – 24 на брои по съвременни изчисления. Законодателството, приемано от това правителство черпи своето вдъхновение от най-съвременните европейски закони, като еквивалентни на приетият през 1897 г. Търговски закон норми има в страни като Германия, Унгария и Италия.
Голямо предизвикателство за икономиката на младата България е финансовата криза, с която се опитват да се справят правителствата на Димитър Греков, Тодор Иванов, Петко Каравелов.
Без съмнение поредицата от войни за освобождение на останалите под османска власт наши сънародници също се отразява негативно на държавния бюджет.
Със загубата на Първата Световна война и смяната на монарха обаче външната политика на страната ни коренно се изменя. Новият цар Борис III Обединител желае и работи активно за това страната ни да има мирни отношения както със съседите си, така и с останалите страни по света.
Световната икономическа криза от 1929 г., останала в историята като “Голямата депресия” се проявява у нас по своеобразен начин поради особеността на селското ни стопанство – изградено основно от дребни собственици, имащи за цел задоволяване на собствени потребности, а не на пазарни и потребителски такива. Това дава своеобразна гъвкавост на страната ни в онзи исторически период и за разлика от останалите европейски държави, в нашата селскостопанското производство дори бележи ръст. Индустриалното производство у нас също бележи ръст – от 100 място в международния индекс през 1929 г. до 69 през 1934 г. Въпреки това Царство България не остава незасегнато – търговията, банковото дело и международните финанси са накърнени, износът на страната ни също спада в сравнение с предишни години.
Светът се възстановява бавно от последиците от тази икономическа криза, но в страната ни се наблюдават противоречиви тенденции – от една страна се наблюдава спад в някои индустрии, а от друга – оживление. В последвалото глобално военно събитие – Втората Световна война – родната икономика е обвързана твърде близко с тази на Германия. Факт, който без съмнение дава и своите политически отражения – за добро или зло. Своеобразна световна мода през този период е етатизацията на стопанството и усилената държавна намеса, дори наченки на планиране.
След Втората Световна война българската икономика скоростно се болшевизира. Причина за това е политиката на фактически марионетният режим, управлявал родината ни през този период. Марионетен режим, поставен на власт след окупацията на Царство България, извършена от тридесет и седми украински фронт на Съветската армия през есента на 1944 г. ръководен от маршал Толбухин след обявена на 5 септември същата година война.
Частната собственост и инициатива, предприемачеството и желанието на човек да уреди собствения си живот по политически причини се приравняват от официалната пропаганда с фашизъм. Изграждат се кооперативни селски стопанства, които по своята структура позволяват държавата твърде лесно да иззема произведеното. Продукцията се заплаща на крайно ниски, символични цени. Производителността на селското ни стопанство се увеличава, но не за вътрешно потребление, а единствено за нуждите на износа – отново под държавен контрол. Физически е унищожен старият, дотогавашен елит на страната – наследниците на старите възрожденски родове, положили основите на млада България.
Изследователят неволно добива впечатлението, че по своето устройство икономиката през периода на т. нар. Народна Република е проектирана да експлоатира даденостите на територията посредством работната сила на жителите в полза на номенклатурната прослойка – един обособил се нов елит.
Следвоенното развитие на всички страни е тежко, а възстановяването – бавно.
Светът осъмва разделен на две големи групи – едната привърженик на тоталитарният начин на управление, планирането и командната икономика, а другата – на по-скоро свободния пазар и ограничената държавна намеса. Необходима е още една Световна война – този път наречена “Студена” и половин вековно съперничество между двете системи, за да се утвърди едната като не просто по-ефективна, но и по-присъща на човешката природа, естествена. За съжаление историческия провал на командната икономика и тоталитаризма днес често е ако не забравян, то омаловажаван и със сигурност – пренебрегван. Напира ново поколение от утописти, въоръжени както с плодовете на интелектуалното самодоволство, така и – както се видя – с коктейли “Молотов”, бандани и бухалки. Стопанската история на света е не просто твърде любопитен предмет за изучаване, но и полезен разобличител на фанатизма и добър довод срещу идеологизирането на икономическата наука. А изучаването на стопанската история на нашата родина България е от съществена необходимост и на всички нас, които продължаваме да живеем в нея и да се опитваме да я направим по-добро място за всички.
С двойна сила това важи за онези, искащи да разбират политическите процеси и да имат гражданска позиция.
Литература:
“Времето на големите контрасти”, Димитър Димитров, унив. изд. „Стопанство”, 1994 г.
„Добри Желязков Фабрикаджията“, Георги Козаров, София, 1934 г.
„История на националното и световното стопанство”, колектив, унив. изд. „Стопанство”, София, 2002 г.
„История на Османската империя”, Ахмед Садулов, изд. „Фабер”, София, 2000 г.
„Османска социално-икономическа история”, Вера Мутафчиева, издателство на БАН, София, 1993 г.
“Сравнителна стопанска история”, Димитър Димитров, унив. изд. “Стопанство”, 2009 г.
