Владимир Путин получи своя четвърти мандат начело на Русия с безпрецедентно висок процент от гласовете – 76 на сто – подадени за него в една изборна надпревара, която в най-добрия случай може само отчасти да се определи като демократична. От участие в изборите бе отстранен основният опонент на Путин – Алексей Навални, който оглавява протеста на градските либерали и прозападни националисти срещу Кремъл. Останалите кандидати се представиха скромно – повечето на границата на единия процент – с изключение на комунистическия кандидат Грудинин (12 на сто) и вечния Жириновски (6 на сто). Ксения Собчак, обвинявана от либералните демократи в опит за подмяна на либералния вот, също едва прескочи един процент от гласовете.
Резултатът от руските президентски избори показва преди всичко ефекта на “обсадената крепост”. Русия се обединява най-лесно срещу “външна заплаха”, което прави задачата на всеки автократ или популист на власт доста проста – трябва да се разиграе картата на “застрашената Русия”. Комбинацията от санкциите – повечето самоналожени от самия Кремъл, изострянето на отношенията със Запада по цял ред от проблеми – като започнем от евентуалната намеса на Москва в президентските избори на САЩ, и като приключим с атентата срещу бившия руски шпионин Скрипал и неговата дъщеря в Англия – доведоха до успешно пропагандно възраждане на тезата за “арогантния Запад” и “застрашената Русия”. Драматичният спад на жизнения стандарт на обикновените руски граждани доведе до засилване на ефекта на “обсадената крепост – Русия”. В повечето общества икономическите трудности и спадът на стандарта на живот предизвикват силни обществени настроения срещу управляващите и политическите елити като цяло. В Русия ефектът е обратен, стига обедняването да бъде представено като външен заговор, а втвърдяването на властта на международната сцена – като защита на руската роля на “велика сила”.
Но спечелването на изборите от Путин ще се окаже много по-лесна задача отколкото предизвикателствата на предстоящия четвърти по ред мандат. Влошаването на икономическата ситуация увеличава напреженията в обществото, а ресурсите на стратегията на “обсадената крепост” са на изчерпване. Пропагандната демонстрация на “новите руски оръжия” по време на предизборната кампания може и да е въодушевила винаги готовия за мобилизация руски имперски национализъм, но по-важният ефект от това “дрънкане на оръжие” е легитимацията на новата програма за въоръжаване на Вашингтон, която наистина слага край на три десетилетия ядрено разоръжаване от Горбачов насам. Дали Русия е наистина готова за една нова надпревара във въоръжаването, в която активно участие взима вече и Китай, е въпрос, чийто отговор няма да бъде благоприятен за Москва.
Затягането на примката около статута и авоарите на руските олигарси от страна на Запада, както и изострянето на отношенията между Москва и Вашингтон, и Москва и Европа достигат до границата на сериозни дългосрочни последствия за руската стратегия за завръщане на световната сцена като “велика сила”. Проблемът е преди всичко в това, че нарастващата конфронтация със Запада има мобилизиращ руското общество ефект, както и структурни позитиви за запълване на стратегически ниши, изоставени за определен период от Вашингтон (Сирия, отчасти – източна Европа, Украйна), но преминаването на граници от типа на окупацията на Крим, намесата в политическия живот на Запада, систематичните опити за дестабилизация на Балканите и др.п., водят до мобилизация на западния съюз с дългосрочни икономически, политически и стратегически негативи за Русия. Амбициите на Москва достигат до мащабите на бившия СССР, но ресурсите й са в пъти по-ограничени.
Путин ще трябва да приеме тези дилеми като вътрешни конфликти в своя собствен блок на властта. Огрубената схема на тези вътрешни властови баланси се свежда до конфликта между две основни фракции. Първо, олигархично-космополитното крило на кремълския елит, което би подкрепило всяко съперничество със Запада, водещо до разширяване на енергийните и оръжейни пазари на Москва, и изграждащо стратегически ресурс за експанзия в нови пространства, но не желаещо да поеме последствията на една безусловна конфронтация със Запада по причини на “принципно” имперско преизграждане. Второ, групата на “силовиците”, на ултра ретроградните евразийски идеолози и популисти, за които утвърждаването на Русия като световна сила минава през цялостна и “принципна” конфронтация със западния свят. Ресурсът за помиряване на двете фракции във “вертикалата на властта” не е безкраен – напротив, той намалява.
По всяка вероятност Путин ще трябва да изгради едно правителство, в което либералните стопански фракции да получат повече власт. За разлика от Съветския съюз, Русия е дълбоко свързана със световните пазари и изолацията и самоизолацията й по стратегически и неоимперски причини е самоубийствена в средносрочен и дългосрочен план. Поради обществената им непопулярност, властта на стопанските либерали ще трябва да бъде прикривана с войнствена евразийска реторика, но нейните аватари са все по-неспокойни и все по-недоволни от нежеланието и неспособността на Путин да ги подкрепи категорично в ущърб на либералите от “шестата колона” ( А. Дугин – прикрити и лицемерни либерални функционери в иначе имперско-патриотичното управление в Кремъл). Примиряването на двете дълбоко враждебни една на друга фракции става все по-трудно, свидетелство за което е открито негативната позиция спрямо управлението на Путин и на статуквото от главния евразийски идеолог А. Дугин в навечерието на президентските избори.
За Путин е невъзможно да направи решителен, още по-малко – бърз завой към подобряване на отношенията с Европа и Запада като цяло. Стратегията на “обсадената крепост” се е превърнала в ключов стратегически ресурс на неговата власт. Новата “студена война” – истинска или мнима – със Запада ще продължи независимо от конкретните феномени на развитие в международната конфигурация. Но ако съперничеството с цел завоюване на нови позиции на световната сцена от Русия като “велика сила” не бъде комбинирано с макар и бавно, но видимо стопанско възстановяване – за което е необходимо и облекчаване на санкциите – напрежението между тези два приоритета на Кремъл, стопански и геополитически, както и между техните носители в блока на властта по време на четвъртия мандат на Путин може да се окаже особено опасно за стабилността и перспективата на неговата позиция. Известно е, че всеки успешен руски лидер се асоциира с всевластието на “руски цар”. За Путин обаче по-нататъшна концентрация на властта и нарастващ авторитаризъм на управлението може да се окаже най-опасния за собствената му власт вариант.
*Публикацията е първоначално публикувана във Фейсбук профила на автора
