fbpx

А днес руснаците чертаят карти

С маневрите си до украинската граница – без значение дали те ще продължат или постепенно ще бъдат преустановени – Русия вече постигна успех. Владимир Путин спечели следните отстъпки от НАТО:

  1. Ограничаване на разполагането на ракетни системи на Източния фланг на НАТО (или в по-мек вариант това може да е съгласуване на тяхното ситуиране);
  2. Регулиране на провежданите учения на Източния фланг (в т.ч. и Черно море) на Алианса;
  3. Неразполагането на офанзивни оръжия на територията на Украйна от страна на държави-членки на НАТО.

Разбирам възможните контра-аргументи. В посока на това, че (1) отстъпки спрямо ракетния щит на НАТО на Източния фланг могат да бъдат придружени с евентуални такива, касаещи ПРО-тата на Русия, и (2) че повишената информираност и съгласуваност спрямо ученията на Алианса в Източна Европа трябва да бъдат придружени с реципрочно “осветляване” на ученията на Москва в Западна Русия и Беларус.

Но на този етап, ако сме свидетели на готовност за диалогичност спрямо тези постановки, те са налице от НАТО, а не от Русия.

Т.е. ако Запада е заявил желание за компромиси, Москва не е. Това е едното.

Другото е, че преди струпването на руски въоръжени сили до Украйна и последвалата ескалация, нито едно от гореспоменатите положения не беше факт. А вече всички те – ракетните установки и ученията в Източна Европа, военното оборудване на Украйна – са сложени на масата за преговори. Което компрометира суверенитета както на държавите членки на НАТО, така и този на партньорите на Алианса като Киев и Тбилиси (каквото и да казват официално от Джо Байдън до Йенс Столтенберг).

Един от успехите на руския президент се вижда в това, че ако в началото на кризата разговорът започна с Украйна, то днес фокусът е някак по-различен: успоредно на Украйна, обсъждаме и Източна Европа. Защо не става дума за руските ракетни установки в Калининград и Крим, но чуваме да се говори за тези в Полша и Румъния?

В рамките на руско-украинската ескалация, Владимир Путин си спечели това, което искаше. А именно: да бъде признат като събеседник, когато става дума за сигурността на Източна Европа. Той не желае цялостно териториално завладяване на Украйна (освен един коридор от Донбас до Крим по логистични съображения, свързани с водоснабдяването на полуострова, който ще мине и през Мариупол и ще отреже достъпа на Киев до Азовско море изобщо), доколкото Минските споразумения вече му гарантират една парализирана държава: специалният статут на Донабс предвижда Украйна да не може да взема ключови решения – вътрешно- и външно-политически – без съгласието на региона. По този начин проруският анклав ще бъде перманентна спирачка по евентуалния европейски път на Украйна (оттук Москва няма интерес от признаването на сепаратистките “републики” като независими, защото по този начин ще загуби сериозен лост за влияние върху по-голямото “парче” от тортата – Украйна).

Междувременно не виждам резон в нито един от аргументите, които стоят в основата на тезата, че Алиансът е спечелил в това противопоставяне с Русия.

Един такъв аргумент е, че НАТО е отхвърлило желанието на Русия да притежава вето спрямо членството на Украйна в Алианса. Единствената разлика в перспективата на Киев да стане член на НАТО – преди и след ескалацията на напрежението – е, че вече и на глас се признава тази (поне) текуща невъзможност. Т.е. Русия няма потребност да налага вето върху нещо, което не стои като реална опция.

Вторият такъв аргумент е, че НАТО се е обединил пред руската заплаха.

Уви, нищо подобно не се наблюдава. Такъв консенсус не бе наличен в никой от следните случаи: 1) дали заплаха за инвазия спрямо Украйна е реална (САЩ и Великобритания срещу Франция); 2) какви трябва да бъдат икономическите санкции спрямо Русия при нова инвазия на последната (САЩ и Великобритания срещу Германия, Италия); 3) дали трябва да се помага на Украйна и как – с военни или само с икономически средства (САЩ, Великобритания, Балтийските държави, Полша, Турция срещу Германия, Франция); 4) как (в какъв формат: Съвет НАТО – Русия, Диалогът за стратегическа стабилност, ОССЕ) и от кого трябва да се водят тези преговори (тук имаше различие не само между САЩ и Франция, но и между Берлин и Париж); 5) какви отстъпки трябва да се правят пред Москва (изглежда, че френското предложение, паралелно на тези на ЕС и НАТО, е по-щедро към Русия); 6) какъв е обсегът на разговор с Москва – дали той касае само сигурността на Украйна (САЩ, Великобритания, Полша и т.н) или и сигурността на Европа (Франция).

Макар все още да е рано за обобщения спрямо епизода на ескалация между Москва и Киев, още отсега може да се каже, че Украйна бе претекст – Русия тепърва ще разполага със сериозен инструмент за влияние в страната чрез контрола си върху Донбас – докато истинската цел за руския държавен глава бе постигнато на отстъпки по контактните зони с НАТО, от Балтийско до Черно море.

Владимир Путин – след като прилагаше тактиката на “разделяй и владей” спрямо ЕС – сега го направи и спрямо Алианса. Този път вместо икономически средства и енергийни проекти, бяха използвани военни. И шантажите на Путин продължават да дават резултати.

В началото на миналото столетие Халфорд Джон Макиндер пише, че демокрациите, повлияни и управлявани от идеалисти, мислят съобразно принципи. В зараждащите се тогава британски геополитически среди съществува и друга равносметка, касаеща периода от Първата до Втората Световна война: докато американците (като Удроу Уилсън) говорили за ценности, германците чертаели карти.

Предвид това, че в ефира на руските медии (Россия 1) вече коментират разделянето на Украйна, можем да кажем, че днес руснаците чертаят карти.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Мартин Табаков
Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.