Един от специфичните елементи на политическата система на Иран се състои в това, че тя не е функция на волеизявлението на хората, а по-скоро задава и вменява политическите предпочитания на гражданите си. Ако в една демократична държава нейните институции биват подреждани според волята на гласоподавателите, то в Иран е по-скоро обратното: гласоподавателите биват рамкирани от институциите.
В персийската държава това става посредством институции като Съвета на пазителите. Това е орган от 12 члена, половината от които се избират директно от аятолаха, а другата половина – чрез гласуване от Меджлиса на страната, но след селекция и препоръка на Главния съдия на Ислямската република, който също бива назначаван от Върховния лидер. Това на практика превръща Съвета на пазителите като продължител на волята на Али Хаменей. Именно този орган стои в началото на изборния процес в страната, понеже той има правомощията да отхвърля различни кандидати, борещи се да влязат в Меджлиса, Съвета на експертите (това е друг институт, чиято най-важна задача е да посочва аятолаха) и президентството. Така например, Съветът на пазителите недопусна широк спектър кандидати от реформаторските и умерени сили в страната да участват на последните избори за всяка една от изброените по-горе институции на страната. Вследствие на това в тях се произведе пълна доминация на хардлайнерите и консерваторите. Затова в Иран порядъкът е обърнат: изборите са функция по-скоро на системата, отколкото системата – на изборите.
Предстоящият вот за президент в страната, който ще се проведе на 28-ми този месец, не прави изключение. От 80-те кандидата за поста, регистрирали се предварително за участие, Съветът на пазителите допусна само шестима (този орган обикновено не се аргументира защо е отхвърлил дадена кандидатура). Трима са хардлайнери, двама са консерватори (разликата между тези категории не е значителна, но не и за подценяване) и един е реформатор. В известен смисъл и с доза ирония, може да се каже, че това е прогрес от страна на Съвета на пазителите, доколкото на последните президентски избори през 2021-ва година – тогава онзи вот проектиран, за да бъде спечелен от загиналия миналия месец президент Ибрахим Раиси – не бе допуснат нито един реформатор. В случая през ситото на Съвета на пазителите е преминал един човек, който не е свързан със средите на религиозния естаблишмънт. Защо, ако системата е ориентирана към маргинализация на реформаторските среди, тя допуска техен представител? Причините за това са няколко.
На първо място, когато системата позволява явяването на избори на отделни лица, свързани с умерените и реформаторските анклави в страната, това има за цел да повиши избирателната активност. Доколкото силовите структури в Иран могат да осигурят съществуването и базовата устойчивост на системата, то нейната легитимност минава именно през високата избирателна активност. Колкото повече хора участват в изборите, толкова по-голяма е съпричастността към така зададените правила на държавната уредба. Самият аятолах Али Хаменей е посочвал високата избирателна активност като аргумент в подкрепа на легитимността на системата. А когато умерените и реформаторски кандидати не биват допускани до участие на избори за различните институции в Иран, това довежда до ниска избирателна активност. Така например, тя спадна драстично на последните два вота за парламент и на този за президент преди три години. Като всички нормални хора, иранците не обичат да играят в уговорени мачове.
На второ място, когато системата допуска умерени политици и реформатори, това тя гледа да прави пресметливо и по контролиран начин. Случаят със задаващите се президентски избори, на които бе позволено участие на реформатора Масуд Пезешкян, е показателен в това отношение. Пезешкян, например, е азер, в държава, чиято етническа палитра, колкото и да е разнообразна, все пак има мнозинство от перси. Той е и от по-скоро втория ешалон на политиката – парламентарист, бивш министър на здравеопазването и заместник-председател на Меджлиса. Не е сред най-разпознаваемите лица в страната, което си е само по себе си проблем, когато има само три седмици до изборния ден да промени това. И не на последно място, неговата кандидатура е по-слаба, отколкото щеше да бъде тази на реформатора Ешак Джахангири (вицепрезидент на Хасан Рухани) или на прагматично-консервативния Али Лариджани (бивш председател на Меджлиса, в последно време той бива определян като умерен политик, но това е показателно за степента, в която иранската системата се е изместила в посока на хардлайнерите).
И Джахангири, и Лариджани обаче не бяха допуснати от Съвета на пазителите да участват на президентските избори. Впрочем да се яви на тях бе забранено и на бившия президент Махмуд Ахмадинежад, който, въпреки че е хардлайнер, по-скоро бива възприеман като потенциална лабилност за системата, доколкото е по-трудно да бъде контролиран. Изключването на знакови фигури от електоралната надпревара – от реформатори, през умерени до хардлайнери – показва, че аятолах Али Хаменей изобщо не е настроен експериментално и приключенски. Оттук негов приоритет е да задържи пълен и плътен контрол върху системата, възможност за какъвто му осигуряваше президентството на Раиси. В случая дори няма значение, че като глава на изпълнителната власт президентът в Иран е лишен от ключови правомощия и често функционира като изкупителна жертва на аятолаха за недъзите на системата (какъвто бе случаят с Хасан Рухани).
По примера на последните президентски избори преди три години, така и на предстоящите такива, системата се опитва да програмира крайния изход на електоралната надпревара. Оттук сочените за фаворити за спечелването на президентския пост са Мохамед Багер Галибаф и Саид Джалили.
Галибаф е кадър на Ислямската революционна гвардия и имаше тясно познанство с убития преди години Касем Сюлеймани (свързаните с Пасдаран медии в страната започнаха да го подкрепят). В политиката обаче оставя следа като дългогодишен кмет на Техеран, а в момента е председател на Меджлиса. По отношение на идеологическото му позициониране през последните години Галибаф се опитва да се ребрандира като консервативен политик-технократ. Основният плюс на кандидатурата му се състои именно в това, че той мисли не само през призмата на тесните катехизиси на доминиращата системата идеология, но и през прагматизма. Основният му минус обаче е, че неговата електорална подкрепа намалява (това се видя и в резултата му на последните избори за Парламент, за който той се кандидатира от Техеран, където бе задминат по резултат от няколко хардлайнери). Името му също така е замесено и в корупционни скандали.
Джалили е бивш секретар на Върховния съвет за национална сигурност на Иран (това е важен орган, имащ отношение към стратегическите решения в страната, особено на фона на маргинализацията на Меджлиса) и последователен критик на Запада, включително и на сключената през 2015-та година Ядрена сделка. Джалили е хардлайнер. Неговият плюс и минус е един и същ: той е най-близкостоящият до аятолах Али Хаменей кандидат. Но ако още през 2017-та година стана ясно, че аятолахът си е избрал за президент на страната Ибрахим Раиси (тогава обаче той бе победен от умерения Хасан Рухани), то на този етап няма толкова явни индикации върху кого измежду Джалили и Галибаф е благословията на Хаменей.
Това, което прави задачата на реформатора Масуд Пезешкян още по-трудна, е, че той трябва да се бори не само с конкуренцията на другите кандидатури, но и със самата система. Само по себе си обаче това не го обрича обезателно на неуспех, доколкото Хасан Рухани, който бе президент на страната в осемгодишния период между 2013 и 2021-ва година, е най-скорошният пример за това как е възможно президентската институция да бъде спечелена от кандидат, който се изправя срещу хардлайнерите в страната. Шансовете на Пезешкян се увеличават автоматично само от това, че той е единственият кандидат на реформаторите, докато вотът на привържениците на статуквото ще се раздели между останалите петима кандидати (вероятно по-голямата част от тях ще се откажат в процеса на кампанията, подкрепяйки било Джалили, било Галибаф). А това, че Пезешкян е азер, има и своите предимства, тъй като това може да мобилизира малцинствата в негова подкрепа (по принцип азерите и кюрдите в Иран гласуват предимно за умерените и реформаторски ориентирани кандидати в близкоизточната страна). И за разлика от конкурентите му за президентския пост, Пезешкян не е негативно натоварена фигура, доколкото името му не е било замесвано в скандали.
Ключовият въпрос за перспективата му за успех обаче остава дали той ще успее да мотивира избирателите, които на последните избори за Меджлис и президент не излязоха да гласуват, да го подкрепят. Съображенията на тези умерени и реформаторски електорални сегменти са двояки. Един път, Пезешкян далеч не е техният първи избор за кандидат. Втори път, според тях той е оставен да участва, за да загуби, но правейки това, да легитимира режима посредством увеличаването на активността в изборния ден. Въпреки това, Пезешкян вече си спечели подкрепата на знакови лица от реформаторския и умерен сектор на страната в лицето на Мохамед Реза Ареф, Ешаг Джахангири, Мохамед Джавад Зариф и други.
Реформаторските и умерени среди в Иран по принцип са свикнали съдията да свири срещу тях. От 2020-та година насам обаче арбитърът или изобщо не им позволява да излязат на терена, или ако ги допусне до него, им определя състава. А изходът на президентските избори в страната ще зависи от това дали привържениците на санкционирания отбор ще посрещнат поканата за уговорено състезание с апатия или с гняв.
