„…ако имате вяра…“
Има нещо, което ни прави общи, сродява ни. Това е грехът. Грехът е почвата, която споделяме, още преди да сме умрели. В проповедите си архимандрит Варнава Янку ни подсказва: понеже всички имаме грях, то тази работа с посочването на добрите и лошите хора става малко деликатна. Затова има по-скоро каещи се и некаещи се човеци. Т.е. будни със съвест и свян, но и такива, които спят с отворени очи.
„…и не се усъмните…“
Атеистите са сомнамбулите на нашето време. Винаги ще уважаваме правото на сомнамбула да живее в плен на сбръчкания си от мъгла свят, но това не значи, че сме длъжни да бъдем толерантни и към сънищата, които тази мъгла ражда. Понеже дни като тези – Великите делници, Разпятието и предстоящото Възкресение – не са повод за рекламиране и манифестиране на площадната глупост на атеистичния ум.
Да помним думите на германският теолог и философ Фридрих Шлайермахер:
“Нека онзи, който няма в себе си опита на божественото, да не говори за религията, защото това би било все едно слепец да говори за цветовете.”
Не човека, а духовната му настинка – греха, лекуваме.
„…ако и на тая планина кажете:…“
Но ако към болния човек трябва да подходим снизходително, то не можем да си позволим извинително поведение спрямо здравия. Най-строги трябва да бъдем към себе си. Да се чувстваме първи от грешниците и последни от вярващите, както пише старецът Емилиан Симонопетритски.
Затова въпросът не е къде ще бъдем по-късно тази вечер, а къде бяхме (и как съпреживяхме) Велики четвъртък, когато онова голямо „множество народ с ножове и колове“ (Мат. 26:47) дойде за Него в Гетсиманската градина, или къде бляхме на Разпети петък, когато злодейците като „деляха дрехите Му, хвърлиха жребие“ (Лука 23:34).
Да, довечера ще има човешки обръчи около храмовете: Христос има много миряни, когато Възкръсва, но малцина три дни преди това.
Но само онова гърло, което е било напукано от сухотата на Разпятието, може после да крещи в невменяема радост от Възкресението. Затова утробите на майките произвеждат бебета, а не вече космати младежи направо на по 18 – за да не ви бъде спестенто неудобството на пубертета. Без неудобнство няма пълнота.
Затова ходенето до храма трябва да предхожда Разпятието. А отиването на Църквата не е социална гимнастика за петите.
„…дигни се…“
Самата Църква, Тяло Христово и обител на Светия дух, е центърът на света. В селото може да има храм, но в храма село няма: миряните са аристократи на духа.
От Църквата изхождат четирите посоки на този свят: но не тези, географските, които посочват на юг от това море или на север от онази планина. Напротив, векторите, изхождащи от Църквата, са други: преди и след Христа; отдясно и отляво на Христа. Това е християнският континуум, това са християнското време и християнското пространство.
Ние с вас, не по заслуги, а по Божествена милост и икономия, имаме щастието да живеем след Христа, когато човечеството вече има Писанието и Преданието от въплътилия се Божи Син. Това е дар от Бога.
Но не от Господа, а от нас зависи дали ще сме отляво или отдясно на Христа. Със сигурност сме разбойници, като онези двамата, разпнати на Голгота от двете страни на Иисус, но въпросът е кого от тях ще бъдем: неверника отляво или каещият се отдясно.
Затова сме и православни – благодарим за божествената благодат, но знаем, че за спасението ни и дела трябват.
„…и се хвърли в морето,…“
Когато човек е щастлив, богове има много. Но затисне ли го купестата облачност на тъгата, само Христос е вятърът, който може да я отмести. А купестата облачност е нищо в сравнение със смъртта, която вече Иисус отмени.
„…- ще бъде“. (Мат. 21:21)
Ще бъде, ще бъде. В християнското време и пространство моретата могат да бъдат по-високи от планините, но и двете гъделичкат нозете Му.
Амин.
