Не братя, а братовчеди

Време за четене: 5 мин.

Ако погледнем историята на американския консерватизъм, ще видим, че той много рядко е проявявал благоприличието да съхранява ценностите си продължително във времето. През XX и XXI век всяко поколение американски консерватори са имали – ако не винаги различни, то поне разнообразни схващания.

Европейският консерватизъм е преживявал своите трансформации също. В своя генезис, бидейки преди всичко аристократична защита на статуквото и елитарна реакция срещу революционните тълпи, днес той търпи колективистично-популистка редакция. Така както през първата половина на миналия век той е бил повлиян от военно-народна интерпретация.

Ситуацията става още по-сложна, когато уточним, че е много трудно да се говори за американски и европейски консерватизъм в единствено число. Тъй като не само във времето, но и в пространството те са разнообразни – сами по и вътре в – себе си. Какво остава за диференциациите помежду им…
Например, това, което дели социалните консерватори от пазарните такива в САЩ, не са десетилетия, а мили. Километрите пък правят видим и разрива между институционалния и колективистичния консерватизъм в Европа.

В такъв случай, съпоставянето между американския и европейския консерватизъм е трудоемко. Тъй като такъв сравнителен анализ не борави с единици, които имат ясно съдържание и контур.

Но макар и сложен, опитът за посочване на разликите между консервативното в САЩ и Европа не е невъзможен. Разбира се, този опит се прави с уговорката за благодатното извинение на условността.

Индивидуализмът

Една от характерните черти на американския консерватизъм, която присъства в ценностната му тъкан сравнително последователно, е индивидуализмът. В Републиканската партия индивидуализмът е естествено отрицание на все по-нарастващите колективистични експликации на Демократическата. Последната, от здравната политика на Барак Обама, до идеите на Бърни Сандърс за безплатно висше образование, създава насилствен колективизъм, който се изразява в нарастващите социални плащания на държавата.
Индивидуализмът при американските консерватори обаче е мотивиран и от географски дадености, и от психологически нагласи. Доколкото консервативните нагласи съществуват по-скоро в извънградските и по-малко населените места, „апартаментните“ консерватори са рядкост.
В житейската конструкция на консерватора в САЩ уважителната дистанция между хората се маркира от дворове между къщите (suburban conservative). И ако градската „сгъчканост“ предполага колективност, то отдалечеността кореспондира с развиването на индивидуалистични нагласи.
Ако отнесем последното в европейски контекст, ще видим по-скоро обратното. В Европа индивидуализмът е функция на града, а колективизмът – на малкото населено място. Оттук и разликата между американския и европейския консерватизъм – първият гради идеологията си по-скоро от „Аз-а“ и човека, вторият – по-скоро чрез колективната си идентификация.
Така сглобяването между консерватизма и национализма в Европа винаги е било по-лесно осъществимо, отколкото това би било възможно за американския консерватизъм. (Рефлексиите на Доналд Тръмп в това отношение спрямо американския консерватизъм заслужават отделно текстово внимание).
Трябва обезателно да уточним обаче, че ако днес европейският консерватизъм търпи колективистични разчети, то това не винаги е било така. Даже напротив, хора като Едмънд Бърк, Жозеф дьо Местр и Клеменс фон Метерних са гледали на колективизма като на естествен симптом на народа, който боледува от революционна епидемия.

Свободата

Индивидуализмът на американския консерватизъм довежда последния до особена почит към свободата. Това обаче не е толкова тип философска свобода (какъвто е случаят на американския либерал), колкото е представата за икономическа свобода. Неслучайно американският консерватор питае особен пиетет към Втората поправка (и правото да има оръжие), тъй чрез нея той защитата частната си собственост, от която произтича неговата свобода.
Затова и той, в лицето на закона и Конституцията, които защитава в много по-голяма степен от американския либерал, вижда гаранции за съхраняване на свободата.
Ако погледнем историята на европейския консерватизъм обаче, ние лесно ще видим, че тя е по-скоро хронология на „заприщване“ на свободата. А европейският консерватор вижда в закона на първо място гаранция за осигуряване на реда. Все пак, сочи опитът му, колективите имат нужда преди всичко от ред, а чак сетне – от свобода.

Държавата

Индивидуализмът и свободата водят американския консерватор към естествен скепсис спрямо държавата (и колективистичната й природа, която той адресира към лявото). В държавата той вижда опасността от механизъм, който може да унифицира хората, да нарушава естествената йерархия и да му създава авторитет, който е различен от божествения такъв.
На този фон, европейският консерватор мисли държавата по-скоро като възможност, отколкото като опасност. За него държавата предоставя механизми, с които той може да брани собствените си интереси срещу другите. И ако в миналото държавата е била полезен инструмент за потискане на народа, днес тя е удачен такъв за натиск върху либералната върхушка. Затова европейският консерватор предпочита държавата да има монопол върху оръжията, а не всеки човек да се въоръжава.
Оттук и последващата разлика. Американският консерватизъм застъпва схващането за децентрализация и за „раздробяването“ на властта – така че той да може да предпази и съхрани местните ценности и традиция от инженерството на командния център. Европейският консерватизъм, напротив, често в своята история е имал и има инстинкт за централизация, чрез която да може да се налага по-лесно контрол. В този смисъл, европейският консерватор по принцип защитава статуквото и държавата, докато американският му аналог гледа да ги релативизира.
Настоящият пренос на популизъм в европейския консерватизъм кореспондира с актуалната му колективистична интерпретация, която му задава протестни нотки, но дори и това няма да го направи откровено демократичен. Така както и американската му алтернатива трудно може да стане авторитарна, тъй като съхранението на местното винаги ще бъде приоритетно за сметка на централизаторските тенденции на „елита“.

Данъците

Критичността към държавата и пиететът към икономическа свобода автоматично правят американския консерватор привърженик на ниските данъци. Като господар на своя живот, той иска да съхрани максимално облагите, които създава, и да не ги делегира на други посредством данъците на държавата. Последното би означавало някой друг да получи благо, за което не се е трудил. Това би нарушило естествената йерархия, която данъците и държавата искат да нивелират.
За свободата данъците са по-скоро пречка, мисли американският консерватор.
Европейският консерватизъм обаче допуска компромис с нивата на данъците (особено предвид текущия синтез на консервативното с националистическото в Стария континент). На данъците се гледа като на логични плащания, които трябва да съхранят държавата, а последната – реда в нея.
За ред са необходими данъци, разсъждава европейският консерватор.

Не братя, но братовчеди

С това, разбира се, различията между американския и европейския консерватор далеч не се изчерпват. Може да се добави, например, че американецът е по-скоро религиозно консервативен, докато европеецът – културно консервативен. И че първият е фискално консервативен, за разлика от втория. Но пък и че европейският консерватор е по-елитарен (колективен не значи демократичен), за разлика от американския.
Но ако към картинката добавим феномена Доналд Тръмп, разликата между двата консерватизма започват да се вталяват. Тръмп изглежда като човек, който е формиран в Европа, но явно, не без основания, е пробил политически в САЩ.
Последното ни подсказва, че приказката за приликите между американския и европейския консерватизъм няма да е толкова сложна и объркваща, колкото е тази за разликите между тях.

Оригинална публикация

Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.

Share This