“Катастрофизмът излъчва манихейство, така както черният дроб отделя жлъчка. Той затваря умовете в кухи абстракции и формули. Това е ироничното отмъщение на Полемос: доктрините на борбата са приели цветовете на Доброто. Остава жалкият хоризонт на “съвместното съжителство”, нашият последен опиум, обърканият идеал за мирното и щастливо съжителство на лъва и газелата, на вълка и агнето, на човешкия род и другите живи същества – всички те надарени с вътрешноприсъщо “достойнство” -, към който се прибавят фантастичните синтези на екологизма и прогресизма, или свещеният брак на секуларизма и мултикултурализма в името на “уважението”, остатъчна синтетична добродетел. Търсенето на “благоденствие” за всяко живо същество е единственото правило за действие. Буржоазният идеал, проектиран върху всичко живо, но социализирано и етатизирано”.
Вкусът към катастрофизма характеризира настоящия момент. Алармизмът е на мода, а апокалиптизмът се разпространява бързо в активистките теории. В политическото поле, освободено от оста ляво-дясно и нейните успокояващи ориентири,
две неформални партии на страха
си поделят управлението и екслоатацията на господстващите страсти: антипопулизмът и екологизмът.
Антипопулисткият катастрофизъм е съвременник на климатичния алармизъм, който преминава в апокалиптизъм. Ако в елитарния дискурс
популизмът е името на новата “партия на Злото”,
заменила едновременно фашизма и комунизма, не без да омаловажи реалната ислямистка заплаха,
екологизмът е името на новата “партия на Доброто”,
която предизвиква душевни страдания сред младите и разплаква бобитата*, поразени от видения за “края на света”. В по-нюансирани термини: на новата “партия на Най-лошото” с неясни контури – “популистите” – вече се противопоставя “партията на Най-доброто”, партия без граници, партия на “живото” и на “разнообразието”, новите имена на свещеното.
Следователно абсолютният враг има две лица: това на лукавия “популист”, разрушител на демокрацията, и това на престъпния замърсител на планетата.
Срещу дявола “популист” стои голямата “зелена” богиня:
първият поражда единодушие срещу себе си, втората изглежда съблазнява всички.
Носена от младежко-зелената вълна, алармиращата тематика за “климатичната неотложност” се превърна в единствения фундамент на новия категоричен императив на политическия морал. Тя обединява онези, които “мислят правилно” и знаят какво е истина.
Спасителният и изкупителен екологизъм, неорелигия или нов гносис,
се колебае между статута на псевдополитика и този на постполитическа доктрина на сцената на големия световен спектакъл. Що се отнася до антипопулизма, той функционира като заместител на политическата мисъл в епохата на неполитичността, триумфа на комуникацията, фалшивите новини, лъжливите пози и заговорническия дух. Той дава на всички онези, които се страхуват да не загубят нещо,
утешителната илюзията, че са от страната на Доброто и Истинното.
Очарованието на катастрофизма се дължи това, че е неопровержим и силно мобилизиращ, но също и на факта, че политиките, които може да вдъхнови, никога не се санкционират. Това гарантира постоянен интелектуален комфорт на просветлените, които ликуват в очакване на края на света, изобличавайки предполагаемите виновници за върховното престъпление,
престъплението срещу “климата” и “живото”.
Що се отнася до добродетелните антипопулисти, те откриват всекидневното си щастие в това да обвиняват потенциалните убийци на “демокрацията”, или, във Франция, както традицията повелява, на “Републиката”. Новото ляво обединение се формира около
големия разказ за краха и изкуплението, предлаган от еколозите,
докато обединението на разединените десница и левица се извършва на базата на обща антипопулистка програма. Набожни последователи на неорелигия на спасението, от една страна, идеологически войници, защитаващи група обсадени партии, от друга.
Забравено е “престъплението срещу човечеството”. Вече има само две големи престъпления:
престъпление срещу “демокрацията” и престъпление срещу “планетата”.
Катастрофизмът излъчва манихейство, така както черният дроб отделя жлъчка. Той затваря умовете в кухи абстракции и формули. Това е ироничното отмъщение на Полемос: доктрините на борбата са приели цветовете на Доброто. Остава жалкият хоризонт на “съвместното съжителство”, нашият последен опиум, обърканият идеал за мирното и щастливо съжителство на лъва и газелата, на вълка и агнето, на човешкия род и другите живи същества – всички те надарени с вътрешноприсъщо “достойнство” -, към който се прибавят фантастичните синтези на екологизма и прогресизма, или свещеният брак на секуларизма и мултикултурализма в името на “уважението”, остатъчна синтетична добродетел.
Търсенето на “благоденствие” за всяко живо същество е единственото правило за действие.
Буржоазният идеал, проектиран върху всичко живо, но социализирано и етатизирано. А планетарната социална държава е желаният хоризонт. Нареждат ни спешно да се присъединим към двата правилни лагера, под заплахата да се окажем превъплъщения на сартрианския “мръсник”. Позволено ни е да сметнем за непоносима атмосферата, излъчвана от френетчината дейност на бойскаутите в служба на “планетата” и на “демокрацията”. А също и да се стремим към пауза, за да помислим.
* бобита – от bobos – буржоа бохеми (б. пр.)
Превод от френски: Галя Дачкова
