fbpx

Байдън срещу Нетаняху – истинския сблъсък в Близкия изток

Време за четене: 11 мин.

Миналата седмица електоралният колеж в САЩ официално гласува и обяви Джо Байдън за президент на Съединените американски щати. В тази статия ще начертая накратко основните проблеми, с които 46-ят президент ще трябва да се справи в Близкия Изток. Промени ще има, но докато много експерти предвещават завръщане към политиката на Барак Обама отпреди 4 години, има и такива гласове, които определят Байдън като продължител на външната политика на Доналд Тръмп, но с малко по-различен тон. Каквато и да е въпросната бъдеща стратегическа посока за САЩ има един човек обаче, който ще стои на пътя на обитателя на Овалния офис и неговото име е Бенямин Нетаняху.

Джо Байдън е един от истинските приятели на Израел в САЩ. В действителност той често радва американската  публика с истории за подкрепата на баща си за Израел и собствената си среща с Голда Меир и Моше Даян по времето на войната от Йом Кипур. Като млад сенатор е член на сенатската комисия за външни отношения, като той специално още тогава завързва контакти с хора като президента на Египет Ануар Садат, краля на Йордания – Хюсеин и редица други, ключови за региона, фигури.

Както при повечето политици личните убеждения на Байдън ще намерят политически израз. Ангажиментът на Вашингтон за сигурността на Израел ще остане непоклатим. Също така може да се очаква той да бъде по-предпазлив по отношение на разполагането и предоставянето на модерни оръжия за арабските съюзници на Америка, повече отколкото беше администрацията на Тръмп. Дори когато такива сделки продължават да се сключват е безопасно да се предположи, че администрацията на Байдън ще работи с Израел, за да гарантира, че Йерусалим ще запази качественото си предимство в региона. Просто казано, макар и редица лидери като Мохамед Бин Зайед (МБЗ) и други да продължават да закупуват най-модерните военни технологии, преди това, те вече трябва да са минали през Израел. Това е стара стратегия, която още от края на 60-те години на XX век американската администрация прокарва в региона с цел Израел винаги да съхранява своето стратегическото и военно преимущество пред своите съседи, разполагайки с най-модерните технологии и оръжия, включително и с ядрено такова, гарантирано с пакта Никсън-Меир от 1969 г. 

На дипломатическата сцена Байдън почти сигурно няма да премести американското посолство обратно в Тел Авив. На него може да се разчита, че ще защитава интересите на Израел в Съвета за сигурност на ООН, повече от Обама, който в края на 2016 г. позволи приемането на резолюция, неналагайки задължителното в такива случаи вето, която критикува създаването на селища в Западен бряг. Макар че в никакъв случай не е привърженик на израелските селища, Байдън настоятелно препоръчваше тогава на Обама да наложи вето върху тази резолюция.

Много внимание беше насочено към елементите от лявото крило на Демократическата партия, които заеха критична или враждебна позиция срещу Израел. Въпреки че е проблем, особено в дългосрочен план, това явление е малко вероятно да се превърне в сериозна пречка за отношенията между САЩ и Израел през следващите четири години. Докато Байдън предоставяше на по-левите членове на своята партия значително влияние върху вътрешния дневен ред по време на кампанията, те не получиха думата по отношение на външната политика. По-конкретно, Байдън отхвърли призива им за обвързването на помощта към Израел с позицията за подкрепа на палестинците.

Преобладаващото мнозинство от демократите имат благоприятна представа за Израел и виждат еврейската държава като важен съюзник. Основният им проблем не е Израел, сам по себе си, а близката връзка на премиера Бенямин Нетаняху с Доналд Тръмп и републиканците, както и десният подход на израелския лидер към палестинския въпрос. С други думи, докато Байдън не е проблем за Израел, той може да се превърне в проблем за Нетаняху.

От времената на президента Кенеди до сега всеки министър председател на Израел подхождаше по двупартиен път и това беше „свещената крава“ за стратегическия съюз с САЩ. Но когато отношенията между Нетаняху и Обама поеха надолу, и по-конкретно, след речта на Обама в Конгреса през 2015 г. Биби започна да накланя кораба в едната посока, а това демократите сметнаха за вредно.

Президентът Тръмп позволи на Нетаняху да задоволи едновременно дясната си електорална база, интересите на САЩ в региона и нарастващия брой евангелисти, които съставляват ядрото на републиканската гласоподавателна маса. При Байдън ще бъде изключително трудно за Нетаняху да поддържа този балансиращ модел. Ако оспори произраелски президент по въпроси, близки до сърцето на израелската десница, като разширяването на селищата в Западен бряг, той вероятно ще загуби подкрепата си в центъра. От друга страна обаче, ако Нетаняху се съгласи за абсолютно всичко с  Байдън, то неговият десен съперник за властта – Нафтали Бенет ще бъде в добра позиция да се възползва за негова сметка. Другият бъдещ опасен претендент остава и Гидеон Саар, който ще къса директно „месо“ от тялото на доминиращата партия Ликуд. Той е по-опасен за Биби от екстремиста Бенет.

По отношение на общата си външнополитическа перспектива, Байдън е инстинктивно интернационалист, който вярва в американското лидерство и работата със съюзници. По това той се различава от по-изолационисткия Тръмп. Това не е добра новина за Израел, тъй като всеки път, когато САЩ направи крачка назад от стратегическия ангажимент на международната арена, създаденият вакуум се запълва от сили, по-малко приятелски или направо враждебни към Израел. От друга страна, стойността на Израел като стратегически стожер и гарант за регионалната сигурност сред умерените съседни държави нараства.

Освен всичко друго Байдън говори за „свободния свят“ – терминология от времената на Студената война, вместо за „либерален международен ред“, предпочитаната от Обама сентенция. Това показва, че той може да възприеме по-строг подход към страни като Китай, Русия и Турция. Това вероятно ще бъде от полза за Йерусалим в общ смисъл и по-конкретно по отношение на ситуацията в Сирия и в Източното Средиземноморие, където Турция заплашва икономическото и стратегическо партньорство между Израел, Кипър и Гърция, съсредоточено върху експлоатацията на големите запаси на природен газ в региона. Байдън ще продължи с политиката на намаляването на военното присъствие на САЩ в региона, което не е толкова лоша новина за Израел: колкото повече американци са извън Близкия Изток, толкова повече стратегическата стойност на Израел се повишава.

Друго следствие от преминаването в перспектива от „либералния международен ред“ към „свободния свят“ се отнася до отношенията на Израел с Китай. Решителността да се противопостави на нарастващата сила на Китай  в глобален мащаб е една от малкото области на двупартиен консенсус в САЩ. По този начин може да се очаква администрацията на Байдън да последва ръководството на своя предшественик по този въпрос, като продължи да настоява Израел да ограничи икономическите си отношения с Пекин, за да гарантира, че китайците няма да получат никакво технологично или икономическо предимство, което би могло да се използва стратегически срещу Запада. Ключово за американците е Китай да напусне инвестиционния проект за пристанището в Хайфа. Това пристанище винаги е бил стратегически вход за американките военни сили в Близкия Изток, осигурявайки им най-бързия маршрут към Сирия и Ирак през Галилея и Голанските възвишения, които са лесно и бързо проходими, за разлика от Ливанските планини на север.

Въпреки интернационалистичните инстинкти на Байдън, няма да има връщане към силно интервенционисткия подход на Джордж Буш-Младши и бъдещият президент е по-малко вероятно да реагира толкова силно на провокации, както Тръмп, когато САЩ ликвидираха Касем Сюлеймани. Всъщност опитните експерти по Близкия изток, свързани с демократите, които преди това са подкрепяли много експанзивен подход към региона, сега се застъпват за по-ограничен подход. По същия начин мнозина експерти твърдят, че енергийната независимост на САЩ засилва аргументацията за отдаване на приоритет на Далечния изток пред Близкия изток. Това би било грешка. Двата региона са стратегически преплетени, тъй като Китай и съседите му остават зависими от петрола и газа в Близкия изток. Като се има предвид, че балансът на силите в Персийския залив и по морските пътища от Персийския залив до Далечния изток е изключително благоприятен за САЩ, американската позиция в Близкия изток остава стратегически важен лост в по-широките си отношения с Китай. Друг важен момент тук са енергийните връзки между Китай и Иран, които изключително много дразнят американците. Разбиването на този съюз ще е една от основните задачи за кабинета на Джо Байдън.

Що се отнася до мирните процеси в Близкия Изток, Байдън ще продължи с регионалния подход, който донесе на Тръмп най-впечатляващите му външнополитически успехи. Байдън и неговият екип вероятно ще положат усилия да върнат палестинците на масата за преговори. Също може да се очаква Байдън да възстанови икономическата помощ за палестинската автономия, съкратена от Тръмп и да възстанови палестинското посолство във Вашингтон. Подобен ход би бил приветстван от израелските кръгове, които се занимават със сигурността на държавата.

Друг “морков” за палестинците може да се появи под формата на натиск върху Израел да се ангажира с някои мерки за изграждане на доверие, например замразяване на дейности по разселване извън определените райони в Западен бряг. Малко вероятно е обаче Байдън да постави регионалния мирен процес като толкова важен приоритет, колкото неговия предшественик, тъй като му липсва личната и вътрешнополитическата мотивация на Тръмп.

Мирният процес далеч не е приоритет на политиката на демократите, дори и за прогресивистите, които са по-загрижени за вътрешните проблеми в САЩ. Следователно е малко вероятно администрацията на Байдън да инвестира сериозен политически капитал, освен ако перспективите за напредък не се подобрят значително. Има и сценарий в който Байдън може да позволи на Европейския съюз да свърши малко от тежката къртовска работа на терен в преговорите с палестинците подобно на момента, когато САЩ позволи на ЕС да се включи в преговорите за сделка с Иран.

Парадоксално е, че един от факторите, който може да подтикне регионалния мирен процес, е враждебността, която демократите изпитват към саудитския престолонаследник принц Мохамед бин Салман (МБС), който е замесен в убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги. На този фон Рияд ще разгледа стъпки към нормализиране на отношенията с Израел като начин да се отклони гнева на Байдън. Това обаче трябва да се случи под патронажа и егидата на новия американски президент, пред когото МБС ще се поклони като пред свой нов патрон-миротворец, ако разбира се, Байдън преглътне извършените от експулсивния престолонаследник безобразия.

Що се отнася до признаването на Тръмп на израелския суверенитет над Голанските възвишения, предвид и ситуацията в Сирия, американската администрация вероятно ще се опита да игнорира въпроса. Байдън ще поддържа напрежението над диктатора Асад, който в очите на демократите е един закостенял  военнопрестъпник, създавал много ядове на Обама. За американците Сирия вече не е суверенна държава, а диктаторски режим върху определена територия.

Най-голямото предизвикателство за отношенията между САЩ и Израел ще бъде Иран. Джо Байдън трябва много бързо да разбере, че това не е Близкия Изток, който той остави преди 4 години. Израел е загрижен не само за ядреният казус с Техеран, но и за поразителните ефекти, които могат да доведат до масова ядрена пролиферация в региона. Друг интересен феномен, който беше разгледан преди две седмици от Том Фрийдман в един негов анализ за “New York Times” е развитието на военно промишления комплекс на Иран. Фрийдман споменава за атаката от ранните часове на 14 септември 2019 г., когато иранските военновъздушни сили пуснаха 20 безпилотни летателни апарата и крилати ракети върху Абкаик – едно от най-важните за Саудитска Арабия нефтени находища и преработвателни центрове, причинявайки огромни щети. Това изпрати сигнал на израелските военни, че евентуално иранско ядрено оръжие вече не е единственият сериозен проблем за Израел.

Байдън  не се ангажира директно да въведе отново споразумението с Иран, подписано от администрацията на Обама през 2015 г. Договорът познат като JCPOA беше широко разглеждан в много негативна светлина в Израел, най-вече от Нетаняху. За разлика от това, стратегията за максимален натиск, застъпвана от Тръмп и държавния секретар Майк Помпео, беше широко подкрепена в Израел, подход, който не е предпочитан от Байдън. Екипът на Байдън е все още неясен и изглежда разделен по въпроса как точно да се процедира по този въпрос. Отпускащите санкции преди преговорите ще бъдат разглеждани от Йерусалим като силно укрепване на позицията на Иран за предоговаряне. По подобен начин някои съветници, близки до Байдън, отбелязват, че противно на надеждите на Обама, финансовото благо, донесено от сделката, не насърчава Техеран да се съсредоточи върху вътрешното икономическо развитие, а вместо това авторитарните молли насочват парите към прокситата си в Сирия, Йемен и Ливан. Ако републиканците запазят контрола върху Сената, както се очаква, те може да са в състояние да действат като спирачка за бързото облекчаване на някои от санкциите.

Два други важни въпроса остават отворени. Дали Байдън ще се стреми да разшири сделката на Обама, за да включи проверки за разработването на ракети  – критичен фактор, подчертан от Израел? И каква връзка, ако има такава, ще направи Байдън между ядрения въпрос и усилията на Иран да разшири своята мощ чрез дестабилизиране на региона и подкрепа на тероризма? Отговорите на тези въпроси ще бъдат от голямо значение за отношенията между САЩ и Израел и за стабилността на Близкия изток като цяло.

В заключение, докато основният американски ангажимент за израелската сигурност ще остане твърд, идващата демократична администрация ще създаде политическо предизвикателство за Нетаняху във вътрешен план. Всеки  евентуален наследник на Нетаняху, бил той Бени Ганц, Габи Ашкенази, Гидеон Саар или дори Нафтали Бенет или Йоси Коен ще бъде за предпочитане за Байдън, в сравнение с Биби, защото израелският премиер изразходи политическата си енергия и личен духовен заряд с „любовта“ си към Доналд Тръмп, кръщавайки кибуц на негово име и обявявайки го почти за легендарния месиански спасител „Машиах бен Давид“. Докато фойерверките и емоциите в личните отношения между Байдън и Нетаняху ще привличат вниманието на медиите, политическите експерти ще бъдат по-загрижени за това дали новата американска администрация и израелското правителство ще могат да изградят взаимно приемлива политика към най-важния стратегически проблем в Близкия Изток, а той именно е: „Как да се справим с Иран?“

Споделете чрез

Предишен

Следващ