Българският народ е нихилистичен. Това е феномен, който е изследван от Д-р Калоян Смилков. Той защитава дисертация на тема „Българският социално-политически нихилизъм през Модерната епоха“ през 2005 г.
Често възприемаме нихилизма като отричане на традициите и ценностите сами по себе си. Това не е вярно. Д-р Калоян Смилков достига до заключението, че „Интелектуалният нихилизъм оголва ценностните значения и представи, а не ценностите сами по себе си.“ Това уточнение е от фундаментално значение, защото в днешни дни ползваме думите, а те са просто инструмент и някак не влагаме усилия да проследяваме процесите, които те от своя страна се опитват да опишат опростено. Така в изследването се стига до извода, че нихилизмът е дори градивен.
И все пак заключението на българския учен – „Нихилизмът продуцира несигурност“ ми прави сериозно впечатление. Тези думи ме изкарват от научните размишления и ме пренасят в злободневната реалност. Връщат ме към това, което сме свикнали в ежедневието да наричаме нихилизъм.
Българинът винаги е несигурен. Не е убеден какъв е произходът му. Не е сигурен къде е истината за неговата история. Колебае се, дали има повод да се гордее с историческите славни времена от учебници и книги и дали въобще те не са плод на интерпретации и обект на хиперболизация.
Българинът не е сигурен на коя цивилизация принадлежи. Не е убеден кога е създадена българската държава. Не е сигурен кои съседи да мрази и кои да обича. Най-страшното е, че не знае дали да гледа на Изток или на Запад. Дали да вярва в принадлежността си към славянското братство или към европейското семейство.
Отговорът е прост – България е Европа. При това не от 2007 г., когато встъпи в ЕС. Можем спокойно да кажем, че цивилизационният избор е направен още с покръстването на българите. Според някои и по-рано. И това се е запазило, въпреки Османската империя и въпреки окупацията през 1944 г. и последвалия тоталитарен режим до 1989 г.
Българинът не е сигурен и какво е да си европеец. Подигравките към всичко българско от страна на самоусещащи се за елитарни групи, към носии, чествания на празници, почитане на традиции и всичко останало, на което сме свидетели в последно време, някак оставя горчив привкус. Да бъдеш европеец, не означава да следваш ляво-либералния дискурс от последните години в Европа или пък както в началото – да се подчиняваш безусловно. Нито да отричаш традициите.
Някак грешно схващаме, че всичко предходно няма значение и приемствеността трябва да се трансформира в изграждане. Тук опираме до фундаменталната заблуда, че ние създаваме всичко край нас, а не, че го усъвършенстваме.
Националните държави и християнството са дълбоко залостени в европейския културен код. И нашият континент е достигнал до своето развитие благодарение и на тях. Европа е християнска и това е един от ключовите фундаменти за изграждането на европейската цивилизация, колкото и това да не се нрави на съвременните прогресивни атеисти на континента. Често чуваме истории за ужасните окови, които религиозните институции са поставяли през средните векове, как са изгаряли литература, хора и какво ли още не. Макар и да съдържат доза истина, те са силно преувеличени и са набити в съзнанието на хората чрез филмови продукции, като универсална истина за църквата през цялото средновековие.
Връщайки се към българската действителност – не трябва да забравяме, че дори борбата за независимост от Османската империя започва от църквата. Самият апостол на свободата е дякон. А поглеждайки по-обстойно, ще забележим, че голяма част от нашите революционери са се изучили в Русия, но са копнеели страната ни да бъде европейска и са вярвали, че това е нейната естествена съдба.
Дори да се абстрахираме от историята и религията, които макар и фундаментални са спорни и предизвикват полемики и ожесточени дискусии, българският белег в Европа е видим и днес. Виждат го европейците, а ние затваряме очи.
Не случайно в Рим, до Колизеума се намира ларго, кръстено на невероятния български талант Асен Пейков. Пак в Рим, на международното летище се извисява негово произведение – статуята на Леонардо да Винчи. Той спечелва възможността да я направи с явяване на конкурс в конкуренция с 300 скулптори от 53 страни. И пак в този емблематичен град можем да срещнем друга негова творба – статуята на Сан Джовани.
Този български гений се явява на конкурс за изграждането на паметник на хан Аспарух в София, но политизираната комисия, оглавявана от профан със крайно съмнителна експертиза, аргументирайки се чрез неговото „невъзвращенство“, решава, че той не може да спечели. Получава поощрение, което той отказва съсипан. Скоро умира, а по думите на синът му, причината е болката, че не е бил оценен в собствената си държава, която обича. Въпреки това, равносметката е, че този българин е оставил над 1300 творби, в това число и портрети на известни личности, повечето от които са пръснати из Европа.
Във Франция пък се намира площадът Боян Райнов. В Париж – този друг някогашен символ на европейската цивилизация и вярата, а по-късно на революцията, секуларизма и любовта, три негови произведения красят емблематични площади. Творбата му „Семейството“ не случайно е издадена на пощенска марка във Франция, по случай 60 годишния му юбилей през 1982г. И не, нямат никакво значение семейните му драми и съмнения за предателства. Защото този гений няма нужда да бъде героизиран чрез търсене на съжаление и сърцераздирателната история. За него говорят достатъчно произведенията, които е оставил. Както и думите, че никога не би забравил България, че неговият дух завинаги ще остане в София, че родните планини винаги ще бъдат неговата природа и че мечтае да покаже създаденото у дома.
Примерите са десетки. Васко Абаджиев, цигуларят, който е признат от цяла Европа и Америка, но отказва да смени гражданството си, защото обича България. Макар и да е забранено творчеството и името му, защото виждайки кръвопролитията в Будапеща през 1956г., преминава желязната завеса и остава в западна Германия. Творби на пловдивчанинът Давид Перец се помещават в музея на модерното изкуство в Париж. Най-великото мецосопрано на XX век, Елена Николай – 17 години примадона на миланската Ла Скала, 23 сезона в Сан Карло, Неапол и още толкова в Арена ди Верона. Невероятните картини на Жорж Папазов и съвместните му изложби с Пикасо, Ернст и Миро. Интелектуалецът Петър Увалиев, по-известен като Pierre Rouve. Тодор Мазаров, наречен новият Карузо и дебютирал във Виенската опера през 1937, но комуто е отказано да се върне в България през 1968г. Великият бас – Борис Христов, озвучавал миланската Ла Скала, венецианската Ла Финиче, римската опера, Лондон, Неапол, Флоренция, Барселона и много други.
Ако приемем, че САЩ са част от европейската цивилизация, можем също да открием българска следа. Особено място има Асен Йорданов. Самият Нийл Армстронг казва, че от него се е учил на авиация.
В Европа и САЩ много български учени и изобретатели са оставили своята следа. Съселов, Чернев, Мантаров, Чуканов, Петър Петров, Румен Антонов, Юл Браун и още много други. Част от тях, обявени за шарлатани от БАН.
Това, което обединява всички изброени е обичта към България, белегът, който те са оставили за Западната цивилизация и тоталното незачитане от страна на България, дори и днес, макар и режимът, който ги е отлъчил, да остана 30 години назад в историята.
Особена проява на нихилизъм е отношението към българското потекло на Пиер дьо Ронаср. Разбира се, че това е трудно доказуемо, особено предвид времената. Той е живял в периода 1524 – 1585 г. Това е най-яркият френски поет от епохата на Ренесанса. Едва тази година е издадена негова поезия на български. „Принцът на поетите“, както е наречен още приживе, твърди, че родът му е дошъл от място, което се намира по Дунав, след Унгария, където реката се среща с Тракия.
Любомир Йорданов говори за произхода на Ронсар в бр. 3 на списание „Отечество“ от 1976 г. и в бр. 7 на списание „Пламък“ от 1981 г. Авторът посочва открития от него документ в Ронсаровото досие в Националната библиотека в Париж, където пише за основателя на рода: „Бодуен дьо Ронсар от България, капитан на унгарци, които той отведе във Франция при краля Филип дьо Валоа…“, което потвърждава българският произход на неговият род.
Тезата за българския произход на Ронсар предизвиква също големи полемики и дискусии. Все пак, има няколко аргумента – неговите лични думи, тези на негови приятели поети, откритието във Френската национална библиотека и надгробната му плоча, на която се подчертава, че идва от Изток. Да, напълно възможно е въпросният Бодуен да е бил рицар от кръстоносен поход и просто да се връща към западна Европа с начална точка България. Възможно е и самият Пиер да е търсил някакъв мистицизъм с произход от тракийските земи. И това изглежда най-логично. Потресаващото е, че тази тема не се обсъжда от никого. Скалъпените теории за български следи по цялата планета на база предположения и грешни преводи са много. Произходът на Ронсар сякаш е тема табу.
Българинът е объркан. Разбира се, за това съдействат и сложните политически процеси, периферното ни местоположение, Османската империя и комунистическият период. Но това, че българинът не познава споменатите личности, е изцяло негова вина. Той познава Бай Ганьо и Крали Марко, но пак бегло. Без да вниква в смисъла на образите и символиката. Българинът смята, че само в България има корупция, малцинства, престъпност и бедност. Само тук има неграмотност и профанизация. Има ги в цяла Европа. И България е Европа. Както в проблемите си, така и в успехите си.
