Заглавието е малко провокативно, но отразява напълно истинно някои от основните истерии в българското общество от последните десетилетия, основно с икономически оттенък.
Може би най-първата такава истерия се разрази около „огромния външен дълг“. България наистина беше сериозно задлъжняла към 1989 г., което всъщност беше третата дългова криза, родена от управлението на БКП. По време на първата такава криза страната ни дори предава златния си резерв на Съветския съюз, но това остава непознат за българското общество факт, чак до ден днешен. Както и да е… Преходът започна с голям външен дълг на България, като в един момент се стигна и до мораториум, т.е. спряхме да си обслужваме задълженията. И обществото ни с основание беше притеснено. От онова време например помня една карикатура във водещ вестник, изобразяваща средностатистическо семейство с двама родители и две деца (едното пеленаче), като на всяка от фигурите беше изписано „$ 1000“, тоест всеки от членовете на домакинството имаше да изплаща по 1000 долара външен дълг. Някога това бяха много повече пари отколкото са днес, още повече при тогавашните по-ниски нива на брутния вътрешен продукт на България и по-скъпия долар. И съответно си спомням как в детското ми съзнание беше набивано от медии и коментатори, че цял живот няма да ни стигне да изплатим задълженията на държавата! Тази истерия мазохистично си я създавахме ние, тя някак струеше от недрата на народа…
15 години по-късно България се нареди сред трите европейски страни с най-ниска задлъжнялост (заедно с Естония и Люксембург), като поредица от правителства водят една общо взето благоразумна и консервативна финансова политика. Нещо, за което сред политическата ни класа явно има някакъв консенсус вече две десетилетия. И от истерията със свръхзадлъжнялостта на България вече няма и помен.
Може би втората хронологически истерия беше тази, че „няма кой да работи земята“. Също я помним, също вече е отминала. Защото земята в България определено се обработва цялата, даже е дефицитна. Цената й расте, има нормални пазарни и арендни отношения. Да, един от факторите за тези процеси не е пазарен – говорим за субсидиите, разбира се. Но личното ми убеждение е, че селското ни стопанство ще работи добре и ще просъществува и без солидния стимул на европейското финансиране. Ефективността и прословутите „латифундии“ не ги коментираме, но е факт, че земята в България се обработва, а селското ни стопанство се модернизира и преструктурира, следвайки международните тенденции.
Споменавам мимоходом още една истерия – тази, че „панелките ще паднат“. Помня я отчетливо от средата на 90-те години, а и насетне. През 90-те панелките щяха да „паднат до 10 години!“, но ги има и днес, като все повече от тях заживяват втори живот. Отшумя поредната истерия, които сами си създадохме.
Следващата истерия е основен повод за написване на тази статия. Познахте! „В България вече нищо не се произвежда!“. Само че е напълно невярно твърдение, което въобще не кореспондира с реалността. Периодично излизат дори сравнителни списъци с продукти, които били произвеждани в по-големи количества по времето на социалистическата епоха. За качеството никой не говори, но това е друга тема.
Голямата картина обаче е, че брутният вътрешен продукт на България днес при отчитане на инфлацията е поне два пъти по-висок отколкото в края на 80-те. Днес например има цели отрасли, особено в сферата на услугите, които бяха абсурдно неразвити в социалистическото общество, да не кажем, че не съществуваха. Финансовото посредничество е такава сфера например – а ролята му в социалистическите общества беше фатално подценена и дори неразбрана. Туризмът в днешна България също е на светлинни години пред туризма по време на соца. Съществуват и цели нови индустрии, като ИТ сектора. Между другото има и по-конвенционални индустрии, които при соца не съществуваха. Малко известен е фактът, че третото по големина промишлено предприятие в съвременна България произвежда биогорива – с продажби за над 1 млрд. лв. годишно. Списъкът с примери за цели липсващи или плачевно недоразвити при социализма индустрии е много дълъг…
Тук въобще не споменаваме въпроса за трудовите злополуки с летален изход, които в социалистическа България са били петкратно повече от днес – тежка цена, плащана от обществото ни десетилетия наред в името на една форсирана и често самоцелна индустриализация. Въобще не визираме и огромната тема за производителността на труда, която днес е поне два пъти и половина по-висока от тази в социалистическа България. Не коментираме и темата за енергийната ефективност и индустриализацията – с колко повече енергия се произвеждаше единица брутен вътрешен продукт в сравнение с днес.
Да, днес произвеждаме – при това повече и по-качествено отколкото в социалистичека България! При това много по-ефективно и с несравнимо по-малко човешки жертви. Защото българската икономика три десетилетия след падането на социализма е такава каквато е не заради партийни декрети и решения на планови комитети, а защото вече е стъпила на здрава пазарна основа и решенията ги вземат огромен брой икономически субекти, включително международни, съобразяващи се с пазарната обстановка, включително международната такава.
В заключение по тази подтема от статията ще кажа, че социалистическа България беше по-бедна държава отколкото е страната ни днес и че дори абсолютно тривиални неща (като хубави дрехи и дори определени храни) ни се струваха едва ли не като от друг свят – всъщност наистина бяха от друг свят, част от който е България днес.
В края на 1989 г. страната ни навлезе в нов етап от историческото си развитие. Повечето от проблемите обаче бяха създадени и наследени от предходния период – тук не трябва да има илюзии. С третата дългова криза на БКП трябваше да се справят правителствата на Прехода. Сградният фонд също е наследство от миналото – като в обновяването и реновирането му се влагат огромни частни и публични средства. Селското стопанство и индустрията трябваше да бъдат поставени на здрави пазарни основи, за да тръгнат нагоре, за да се увеличи производителността на труда и подобри енергийната ефективност. И в крайна сметка се оказа, че имаме сили да преодоляваме истерии, раздухвани сред обществото ни в продължение на години. Можем да се справяме с икономическите предизвикателства – доказали сме го като нация.
