В началото на XX век въпросът за правописа започва силно да се политизира и обвързва с разните идеологии на времето – процес, който продължава и до днес. Настоящият текст ще се опита да представи темата от политически непричастно гледище. За да се разисква този въпрос е крайно наложително читателят да има поне бегла представа от езикознание и в частност от етимология – науката, която се занимава с произхода и развитието на думите. Забележете, че тези въпроси се обсъждат много по-обширно и обстойно в научните трудове на езиковеди, но стилът на тези текстове често е недостъпен за неподготвения читател. В следващите редове ще дам опростено и сбито разяснение на най-необходимите понятия. По-любознателните могат да последват препратките в края на текста, съдържащи по-изчерпателен преглед на всяка от темите, които ще засегна.
Нека започнем с един дял от историята на българския език, а именно развоя на гласните ят (ѣ) и голям юс (ѫ). В старобългарския език съществували тези два звука („ѣ“ и „ѫ“), които в днешния български липсват (с изключение на отделни диалекти, в които са се запазили). Произношението на гласната ят (ѣ) наподобявало широко „е“, клонящо към „а“ (приблизително „еа“), а големиятъ юс (ѫ) бил произнасян като носово о – приблизително „он/ом“ [1]. При развитието на езика ни от старобългарски към новобългарски, в зависимост от диалектната област, „ѣ“ преминава в „е“ или „я“, а „ѫ“ – най-често в „ъ“ и „а“, като в някои говори също и в „у“, „о“, „е“, „и“[2]. Примери за сравнение: старобългарски – „млѣко“, „вѣра“, „хлѣбъ“, „пѫть“; съвременен книжовен български – „мляко“, „вяра“, „хляб“, „път“; македонска езикова норма – „млеко“, „вера“, „хлеб“, „пат“. Както можем да забележим във всекидневната реч, прегласът на „ѣ“ и „ѫ“ не е еднакъв дори и на днешната територия на страната. Пример, касаещ „ѣ“ – на изток казваме „прясно мляко“, а на запад – „пресно млеко“. Развоят на гласната „ѣ“ очертава така наречената ятова граница през територията на българското езиково землище – на изток от тази граница „ѣ“ в повечето думи преминава в „я“, а на запад – в „е“ (разбира се, има и изключения). Подобна делба може да се направи и според изговора на големия юс („ѫ“), така че да различаваме между северни и южни говори. Един пример, който обхваща и двете гласни: човек от северозапада винаги ще каже „къде“, докато в югоизтока можете да чуете „кадя“. Написана с етимологичен правопис, думата изглежда така: „кѫдѣ“.
Това ни води до следващия въпрос: какво е етимологичен правопис? В сегашния си правопис, когато поставяме буквите в една дума, ние ги поставяме съгласно това „как се изговарят“. Ако вместо това взимаме под внимание произхода (етимологията) на думата, тоест какъв звук е стоял там в по-стара форма на езика, казваме, че поставяме буквите на етимологичното им място. Пример: „нѣма“ („няма/нема“) – „ѣ“ е на етимологичното си място, защото в по-стара форма на езика ни там се е изговаряла тази гласна. Етимологичен правопис е този, в който буквите се пишат на етимологичното си място. Противоположното понятие е фонетичен правопис, където думите се пишат „както се изговарят“. Тези определения не са абсолютни, тоест един правопис може да бъде до известна степен както етимологичен, така и фонетичен. Примери за езици, които използват етимологичен правопис в сравнително висока степен: френски, английски, руски, немски, гръцки. Забележете, че хората, говорещи тези езици, осъзнават стойността и значимостта на етимологията и върло пазят своите правописания. Примери за езици, чийто правопис е предимно фонетичен: български, сръбски, испански, румънски.
Правописът, използван в България до 1944 г, е бил етимологичен в по-висока степен от днешния и се е наричал Иванчевски. В сравнение с настоящия, Иванчевският правопис се отличава с използването на „ѣ“ и „ѫ“ на етимологичните им места и поставянето на краесловни ерове („ъ“ и „ь“ накрай словата, завършващи на съгласна). [3]
Считамъ, че читательтъ е вече достатъчно запознатъ съ сѫщностьта на буквитѣ „ѣ“ и „ѫ“ и опрѣдѣлението за Иванчевски правописъ, затова оттукъ нататъкъ въ текста ще се използва този правописъ, който смѣтамъ за по-правиленъ, тъй като обединява различнитѣ нарѣчия на българския език. Но за това малко по-кѫсно. Нека първо внесемъ малко яснота относно настроенията спрѣмо правописанието въ българското общество отпрѣди вѣкъ, вѣкъ и половина. Въ врѣмето прѣди и непосрѣдствено слѣдъ Освобождението сѫществуватъ 4 правописни или езикови школи. Най-горѣщитѣ застѫпници на етимологичния правописъ, отговарящъ изцѣло на старобългарския езикъ, били прѣдставителитѣ на Пловдивската школа, начело съ Найденъ Геровъ. Тѣ ратували за правописъ, който съвършено да се придържа къмъ коренитѣ и произхода на словата. Въ срѣщуположния лагеръ били привърженицитѣ на „фонетиченъ“ правописъ – тѣзи отъ Каравелово-Ботевата школа. Подчертавамъ, че дори застѫпниците на така нарѣчения „фонетиченъ“ правописъ не отхвърляли нуждата от присъствието на буква ятъ въ азбуката. Другитѣ двѣ езикови школи се намирали нѣкѫдѣ по срѣдата споредъ вижданията си относно необходимата степень на етимологичность на българския правописъ, като еднитѣ се накланѣли за едни особености на правописа на едната страна, другитѣ, за други особености – на другата.
До 1899 г. въ България нѣма установенъ официаленъ правописъ и се ползватъ различни правописни форми, съгласно четиритѣ школи. Иванчевскиятъ правописъ (изведенъ отъ Маринъ-Дриновата школа) отъ 1899 г. може да се разглежда като срѣда, „компромисъ“ между двѣтѣ „крайности“, тъй като се освобождава отъ прѣкалено архаичнитѣ особености на правописа, докато съхранява само тѣзи, които сѫ отъ първа необходимость за обединяване на езиковото разнообразие на българскитѣ говори. Може да се каже, че е изграденъ върху сборна говорна основа, тъй като не очертава звуковата характеристика на единъ опрѣдѣленъ говоръ, а обхваща особеноститѣ на всички български нарѣчия.[4]
Прѣнасяме се отъ миналото въ настоящето, кѫдѣто въпросътъ стои… по абсолютно сѫщия начинъ. Истината е, че езикътъ е една устойчива и издръжлива система съ изненадващо крѣпки закономѣрности въпрѣки привидното си непостоянство. Разнитѣ говори продължаватъ да се различаватъ единъ отъ другъ дори и на територията на страната, кѫдѣто протича напълно естественото за модерния свѣтъ уеднаквяване на езика или диалектно изглаждане въ слѣдствие на срѣдствата за всѣобщо освѣдомяване. При всѣ тѣзи течения, диалектното разнообразие е всѣ още високо, а и нека не забравяме, че нашето езиково землище се простира отвъдъ границитѣ на съврѣменната българска държава. Тамъ нарѣчията се развиватъ съгласно различни езикови норми или оставатъ напълно незасѣгнати отъ влиянието на глобализиращия се свѣтъ. Това сѫ всѣ причини, които затвърждаватъ потрѣбностьта отъ етимологиченъ правописъ, който да сплотява всички говори и да крѣпи цѣлостьта на българския езикъ.
Трудно може да се състави „фонетиченъ“ правописъ, който да отговаря на естественитѣ промѣни въ българскитѣ говори, защото за всѣки диалектъ тѣзи промѣни сѫ различни (примѣръ: „рязко/резко“). За да се обхванатъ особеноститѣ на всички говори, езикътъ и правописътъ трѣбва да се разглеждатъ като наддиалектна единица, която обединява въ устройството си общонароднитѣ езикови черти и елементи. Тоесть, правописътъ на дадена дума трѣбва да се върне назадъ въ историята (етимологията) на тази дума, докато не се открие последното положение, въ което нейниятъ изговоръ всѣ още не се е различавалъ въ различнитѣ говори. Такава е методиката на единъ етимологиченъ правописъ. За да се постигне такова правописание е необходимо придържане къмъ коренитѣ на старобългарския езикъ. За нѣкои това може да звучи прѣкалено трудоемко или дори страшно, но далечъ не е така. Писането на умѣренъ и прѣмисленъ етимологиченъ правописъ се отдава напълно непринудено, ако познаваме собствения си роденъ езикъ.
Иванчевскиятъ правописъ се осланя на старобългарския езикъ, за да съумѣе да вмѣсти въ себе си естественитѣ промѣни, протѣкли въ езика. Това по никакъвъ начинъ не му придава архаиченъ характеръ, защото той е отражение на съврѣменния живъ български езикъ. Тукъ биха били подходящи още нѣколко примѣра: думитѣ „рѫка“, „пѫть“ и „кѫща“, които въ настоящия книжовенъ езикъ се пишатъ „ръка“, „път“, „къща“, въ македонската книжовна норма – „рака“, „пат“, „куќа“, а въ говора на горянитѣ (българи въ мѣстностьта Гора, Косово) звучатъ така – „рука“, „пут“, „куча“. Както виждаме, безъ помощьта на буквата „ѫ“ трудно бихме могли да обединимъ тѣзи говори въ единенъ правописъ.
Споредъ нѣкои хора наличието на краесловни ерове въ Иванчевския правописъ, които се пишатъ, но не се изговарятъ, стои въ разрѣзъ съ твърдението, че Иванчевскиятъ правописъ е отражение на живия езикъ. Тъкмо по този въпросъ дори и до днесь се водятъ прѣрѣкания въ консервативнитѣ езиковѣдски срѣди, като всѣка страна има своитѣ разумни доводи. Нашиятъ съврѣменникъ Петко Хиновъ пише: „…именно поради твърдостьта и мекостьта на краесловното „н“ члѣнуваме думи като „конь“ и „слонъ“ различно… етимологичниятъ правописъ, дори да е по-сложенъ, носи много повече културна и историческа информация… трѣбва да се постави акцентъ върху силата, която дава правописъ, изграденъ отъ общата основа на езика (етимологията), а не отъ случайното (т.е. промѣнливото) врѣменно състояние на фонетиката му, което слѣдъ 100 години ще трѣбва да се прѣправя. Тоесть, книжовното, културно и народностно единство е дѫлбоко свързано съ устойчивостьта на правописа, а лъжеразбраната прогресивность на подлѣжащи на измѣнчивость промѣни на правописа споредъ говора (кой говоръ, защо този говоръ и т. н.) е залогъ за историческа нестабилность. Въ ретроспекция, исторически могѫщитѣ народи обединяватъ езиково своето население чрезъ консервативно (т.е. съхраняващо, запазващо) отношение къмъ правописа. Единствениятъ политически аспектъ на езика, а като слѣдствие и на стабилния, изграденъ откъмъ основитѣ на езика правописъ, е именно въ силата му да съхранява народностното съзнание на огромна група хора, дори когато тя е разкѫсана политически. Това поставя езика и правописа надъ политиката и отнема правото на всѣко политическо правителство да се разпорежда съ него поради конюнктурни или всѣкакви други политически съображения. А нашитѣ правописни реформи, съ изключение на Иванчевската, сѫ до една продиктувани отъ политическо нагаждане и своеобразенъ опортюнизъмъ, а въ най-лошия случай, отъ едно неграмотно, опростенческо отношение и дѫлбоко недооцѣняване народозапазващата роля на правописа.“.[5]
Онези, които цѣлятъ „опростяване“ на правописа, трѣбва да избератъ единъ говоръ и да се водятъ по него, обръщайки гръбъ на всички останали. Точно това се случва днесь – съврѣменниятъ правописъ е взѣлъ за основа сѣвероизточнитѣ говори. Ако всички говорѣха така, сѣкашъ идатъ изъ сѣвероизтока, сегашниятъ правописъ щеше да ни бѫде напълно достатъченъ. Подобно твърдение, обаче, би било далечъ от истината.
Обяснено по другъ начинъ, обединяването на езиковото разнообразие посрѣдствомъ правописа означава върху групи хора да не се насилва правописъ, който е несвойственъ по отношение на говора имъ. Тоесть, недопустимо е да карашъ човѣкъ, който казва „место“, да пише „място“ или такъвъ, който казва „недяля“, да пише „неделя“ само защото споредъ нѣкого едното е „правилно“, а другото – „грѣшно“. Тѣзи хора усѣщатъ своя начинъ на говорене като най-правиленъ и отъ чисто езиковѣдска гледна точка сѫ прави точно поради причинитѣ, свързани съ развитието на езика, които изложихъ въ началото. Въ интересъ на истината, прѣди 1945 г, когато се е ползвалъ сборенъ правописъ, всѣки е билъ свободенъ да „е“-ка или „я“-ка, както намѣри за добрѣ.
Когато се натрапва нѣщо неприсѫщо върху една общность, напълно естествено настѫпватъ зловрѣдни послѣдствия. Въ нашия случай това сѫ или отдалечаване отъ традиционния говоръ и впослѣдствие загуба на културното и езиково наслѣдство, или обратното – отдѣляне въ една изолирана общность, кѫдѣто се говори само мѣстния говоръ, който всѣ повече се отдалечава отъ останалитѣ и по този начинъ самата общность се отчуждава отъ останалия народъ. И двата случая очевидно сѫ нежелатени и ощетяващи както езика, така и благоденствието на самото население. Послѣдното се случва съ общноститѣ ни на западъ отъ държавнитѣ граници – въ Сърбия, Македония и Албания. Общоизвѣстно е, че това е напълно прѣднамѣрена политика на една не чакъ дотолкова отминала идеология – сѫщата, която прѣзъ 1945 г. опропастява правописа ни, прѣмахвайки „ѣ“ и „ѫ“ – двѣтѣ букви, които иматъ двояко (или дори трояко) произношение изъ различнитѣ регионални говори, за да начертае изкуствена езикова граница и да спомогне насилственото затриване на българското самосъзнание.[6] Казахъ, че нѣмамъ намѣрение да навлизамъ въ политически теми, затова ще спра дотукъ, като добавя само, че съ огледъ на скорошнитѣ събития, свързани съ външната политика на Република Македония и Република Албания, виждаме, че при всѣ яростнитѣ противобългарски доктрини, обезродяването на хората, живѣещи тамъ, не е успѣло и всѣ още има какво да бранимъ. Нека не забравяме какво гласи националниятъ ни девизъ.
Основната цѣль на етимологичния правописъ е единство на говоритѣ, но тя далечъ не е единствената. Придържането къмъ коренитѣ на езика прѣдпазва самия езикъ отъ обѣдняване и огрубяване, както и отъ навлизането на чуждици. Той запазва чистотата и принадлѣжностьта (идентичностьта) на словото. Съхранението и поддържането на една жива връзка съ старобългарския езикъ и миналото спомага както за езиковата, така и за културната приемственость между поколѣнията.[5]
Прѣдѣлно ясно е, че правописътъ самъ по себе си не може да постигне тѣзи цѣли. Тѣ зависятъ отъ множество обстоятелства и най-вече отъ самитѣ насъ, но правописанието, писменостьта и словото винаги ще стоятъ въ основата на народната паметь, тъй като безъ тѣхъ просто не може. Думата „езикъ“ на старобългарски („ѩзыкъ“) е означавала както езикъ, така и народъ и въ нашата малка часть отъ свѣта двѣтѣ понятия всѣ още могатъ да бѫдатъ отъждествявани.
Полезни връзки
[1] Учебникъ по старобългарски езикъ – за звуковия съставъ на старобългарския (стр. 17): http://petardanov.info/Knigi/mladenov_starobylgarski.pdf
[2] Диалектно членение на българския езикъ (Лучия Антонова-Василева): http://bgslo.ibl.bas.bg/files/BulgOsnDialDel.pdf
[3] За Иванчевския правописъ: http://ivanchevski.grazhdani.eu
[4] За езиковитѣ школи: http://istoriq.dokumentite.com/art/ezikovi-shkoli-prez-19-v-/86896
[5] Българско народознание и прѣводъ (Петко Хиновъ): http://petkohinov.com/?p=1939
[6] За стария правописъ (статията засѣга по-длѫбоко политически теми): https://nacionalensvetogled.wordpress.com/ѣ-ѫ/
